— Имаш ли кърпичка?

Тя му подаде кърпичката си и той я използва, за да извади лъскавия предмет. Беше обица. Мишел разгледа находката.

— На Джоун е.

Кинг я погледна скептично.

— Откъде знаеш? Обица като обица.

— За мъжко око — да. Жените забелязват дрехите, косата, бижутата, ноктите и обувките, тоест почти всичко по тялото на друга жена. Мъжете обръщат внимание само на бюста и дупето, най-често именно в този ред, а понякога и на косата. Обицата е на Джоун; носеше я последния път, когато се видяхме.

— Значи е била тук.

— А сега я няма, което означава, че има голям шанс да е още жива — отбеляза Мишел.

— Може нарочно да я е изтървала — каза Кинг.

— Точно така. За да ни подскаже, че е била тук.

Докато Мишел отиваше да предаде обицата на Паркс, Кинг мина в съседната килия и зашари по стените с лъча на фенерчето. Претърси тясното помещение бавно и систематично, но не откри нищо съществено. Надникна под леглото и на ставане си удари главата. Надигна се, разтривайки удареното място, и забеляза, че е разместил тънкия дюшек. Наведе се да го оправи, преди да са му се скарали, че разбърква уликите.

И тогава го видя. Надписът беше отстрани на стената, точно където я закриваше ръбът на дюшека. Той се наведе и насочи лъча натам. Вероятно бе струвало много време и усилия да се издълбаят буквите в бетона без друг инструмент, освен може би нокът.

Докато четеше, нещо прещрака в главата му и той отново си спомни как джипът слизаше към хижата. Нещо казано от Кейт най-сетне почваше да придобива смисъл. Ако бе истина, всички те се заблуждаваха безнадеждно.

— Какво правиш?

Кинг се завъртя стреснато и видя Мишел да го наблюдава от прага.

— Правя се на Шерлок Холмс, но засега без успех — каза виновно той. Надникна през рамото й. — Как върви оттатък?

— Криминалистите летят насам с пълна скорост. Не вярвам нашето присъствие да им хареса.

— Разбрах намека. Защо не отидеш да кажеш на Паркс, че смятаме да се върнем в Райтсбърг? Ще го чакаме у дома.

Мишел хвърли поглед наоколо.

— Наистина се надявах днес да получим отговор на всичките си въпроси. Но вместо това открихме нови.

След като Мишел излезе, Кинг пак се обърна към стената, прочете надписа още веднъж и го запомни дума по дума. Поколеба се дали да не каже на другите, но накрая реши да ги остави да го открият сами. Ако не грешеше, този надпис променяше всичко.

На връщане към Райтсбърг Кинг бе мрачен и мълчалив — дотолкова, че накрая Мишел заряза опитите да го изтръгне от това настроение. Спряха пред къщата му.

— Отивам за малко до мотела да проверя някои неща — каза тя. — А сигурно трябва и да позвъня в службите. В края на краищата все още работя там.

— Добра идея — отвърна разсеяно Кинг, без да я поглежда.

— Ако се скъпиш да споделяш мислите си безплатно, готова съм да предложа двайсет цента. — Тя се усмихна и леко докосна ръката му. — Хайде, Шон, изплюй камъчето.

— Не съм сигурен дали мислите ми в момента струват и двайсет цента.

— Видя нещо там, нали?

— Сега не ми се говори, Мишел. Първо трябва да го обмисля.

— Добре, ти командваш парада — тросна се тя, явно засегната, че нейната помощ не го интересува.

— Чакай малко — каза Кинг. — Можеш да направиш нещо за мен. Имаш ли все още достъп до базата данни на службите?

— Мисля, че да. Помолих един приятел да потули документите за отстраняването ми. Всъщност, след като получих разрешение за отпуск, нямам представа в какво положение съм. Но мога да разбера веднага. Портативният ми компютър е в мотела; щом се включа, ще стане ясно. Какво искаш да знаеш? — Когато Кинг й каза, тя не скри изненадата си. — Какво общо има това?

— Може би нищо, а може и да обяснява всичко.

— Е, не ми се вярва да го има в базата данни на службите.

— Тогава потърси другаде. Ти си добър детектив.

— Не знам дали наистина мислиш така — каза Мишел. — Дотук грандиозните ми теории не донесоха резултат.

— Ако откриеш отговора на този въпрос, вече няма да се съмнявам.

Тя се качи в джипа.

— Между другото, имаш ли пистолет?

Кинг поклати глава.

— Така и не ми го върнаха.

Тя извади пистолета си от кобура и му го подаде.

— Дръж. Ако бях на твое място, щях да спя с него.

— Ами ти?

— Агентите от тайните служби винаги имат резервно оръжие. Знаеш го.

Двайсет минути след като Мишел си тръгна, Кинг се качи в лексуса и потегли към адвокатската си кантора. От години ходеше там по пет дни седмично, докато не откриха мъртвия Хауард Дженингс върху килима. Сега мястото му се струваше като чуждо, все едно влиза за пръв път. Беше студено и тъмно. Той включи лампите и отоплението, после огледа познатата обстановка. Тя бе реалното доказателство, че е успял да се измъкне от бездната след убийството на Ритър. И все пак, докато гледаше изящната картина на стената, плъзгаше длан по фината махагонова ламперия, съзерцаваше реда и покоя в кантората, които не отстъпваха на онези в хубавата му къща, той не изпита обичайното чувство на безметежност и успех в живота. По-скоро усещаше някаква пустота. Какво бе казала Мишел? Че домът му е студен и безжизнен? Че може би някога не е било така. Толкова ли се бе променил? Е, каза си той, бях принуден. Навлезеш ли в коварните завои на живота, или се приспособяваш, или сядаш край пътя и потъваш в самосъжаление.

Той се отправи към стаичката на долния етаж, където беше правната му библиотека. Макар че в днешно време повечето информационни материали бяха достъпни на компактдиск, Кинг все още обичаше да гледа истински книги по лавиците. Пристъпи до справочника „Мартиндейл-Хъбъл“, в който имаше данни за всички лицензирани юристи в страната, подредени по щати. Извади тома на Калифорния, щата, който за беда имаше най-многобройната адвокатска колегия. Макар да работеше бързо, той не успя да открие каквото търсеше и изведнъж разбра защо. Разполагаше с най-новата редакция на справочника. Може би щеше да срещне търсеното име в някое от по-старите издания. Имаше предвид определена дата, но къде да намери тогавашните данни? Само след миг сам си отговори. Трийсет и пет минути по-късно той спря на паркинга за посетители пред внушителния юридически факултет на Вирджинския университет, разположен в северната част на университетското градче. Отправи се към правната библиотека и завари там библиотекарката, с която бе работил и друг път, когато му трябваха материали, излизащи извън практическите или финансови възможности на една малка адвокатска кантора. Когато й каза какво търси, тя кимна.

— О, да, всичко е на диск, но сега използваме услугите им направо от мрежата. Чакай да те запиша. Ще включа услугата в сметката ти, ако нямаш нищо против, Шон.

— Чудесно. Благодаря.

Тя го поведе към малко помещение встрани от главната читалня. Минаха покрай студенти, насядали на масички пред компютрите и усърдно заети да усвояват истината, че законът може да бъде колкото интересен, толкова и объркващ.

— Понякога ми се иска отново да съм студент тук — каза Кинг.

— Не си първият, който го казва. Но ако имаше полза да си студент, хората изобщо нямаше да напускат.

Библиотекарката го включи към системата и се оттегли. Кинг седна пред терминала и се захвана за работа. Скоростта на компютъра и удобството на услугите в мрежата направиха търсенето много по-лесно, отколкото ровенето из книгите в кантората и не след дълго той откри каквото търсеше — името на един адвокат от Калифорния. След няколко погрешни находки бе почти сигурен, че това е каквото му трябва. Адвокатът беше починал. Затова го нямаше в новия справочник на Кинг. Но в изданието от 1974 година човекът фигурираше.

Единственият проблем сега бе да провери дали наистина става дума за онзи, когото търсеше, а тези факти не се откриваха в тази база данни. За щастие смяташе, че знае как да получи потвърждение. Свърза се по телефона с Доналд Холмгрен, пенсионирания обществен защитник, който първоначално бе представлявал Арнолд Рамзи. Когато спомена името на фирмата и адвоката, а отсреща долетя смаяно възклицание, на Кинг му се прииска да нададе победоносен вик.