Щом напусна залата и се върна във фоайето, това чувство изчезна. Завърнаха се нормалните звуци, вече не чуваше сърцебиенето си. Започваше да се чуди дали из залата не витае дух — например духът на крайно раздразнения Клайд Ритър. Тя тръгна по коридора и откри килера там, където Лорета твърдеше, че се е крила. Беше доста голям, с лавици по трите стени.

Мишел се изкачи по стълбището до третия етаж, като въртеше лъча на фенерчето в широка дъга. Стигна до стая 302 и влезе. Опита се да си представи как Джоун Дилинджър почуква тихичко на вратата и Кинг й отваря. Може би след няколко питиета и малко служебни клюки бикините на Джоун бяха излетели към полилея, за да създадат най-подходящото осветление за последвалата сцена.

Тя излезе в коридора и тръгна обратно към стълбището. Спря и огледа големия улей за изхвърляне на боклук, прикрепен за един от прозорците. Явно някой се бе захванал да разчисти, но така и не бе приключил. Мишел се приведе през прозореца и изчака очите й да привикнат с дневната светлина. Долу улеят свършваше в голям контейнер за смет, пълен с остатъци от матраци, завеси и парчета мокет. Всичко изглеждаше безнадеждно прогнило.

Върна се на партера и спря. Стълбището продължаваше надолу към мазето. Там едва ли имаше нещо интересно, а и както поучават евтините филми на ужасите, човек не бива никога, никога да рискува да слезе в мазето. Е, освен ако става дума за въоръжен агент от тайните служби. Тя извади пистолета и тръгна надолу. Тук мокетът беше прокъсан и въздухът миришеше на плесен и гнило. Внезапно Мишел спря и се върна назад. Отвори една малка вратичка и светна с фенерчето. Зад нея имаше голям сервизен асансьор. Не можеше да прецени дали свързва и осемте етажа, или не. Вече бе разбрала, че „Феърмаунт“ е много стар хотел и това можеше да е пътят, по който бяха превозвали бельото и други обемисти товари. На стената до вратичката имаше бутони за включване и изключване, значи асансьорът работеше с електричество, което отдавна беше прекъснато. В шахтата обаче имаше макари и въжета, навярно използвани като резервна система при спиране на тока.

Тя продължи по коридора, докато достигна непроходима стена от отпадъци, паднали от горния етаж. Сградата се разпадаше в пълния смисъл на думата. Ако не побързаха да я разрушат, щеше сама да се срути.

Обзе я копнеж за чист въздух и слънце. Тя изтича нагоре по стълбището. Ненадейно в очите й нахлу светлина. И в същия миг до ухото й отекна глас:

— Не мърдай. Хотелска охрана. Въоръжен съм и ще стрелям без колебание.

Мишел вдигна високо пистолета и фенерчето.

— Аз съм агент от тайните служби.

Изрече тези думи автоматично, преди да се сети, че вече няма нито значка, нито служебна карта.

— Тайните служби? Да бе, а пък аз съм министър на правосъдието.

— Може ли да не ми светите в очите? — помоли тя.

— Остави пистолета на пода — нареди гласът. — Бавно и без резки движения.

— Добре, правя го — каза Мишел. — Само внимавайте да не дръпнете случайно спусъка.

Когато се изправи, фенерчето вече не светеше в очите й.

— Какво търсите тук? Това е частна собственост.

— Тъй ли? — попита невинно тя.

— Пише го на табелите по оградата, госпожице.

— Е, сигурно съм минала от друго място.

— Какво търсят тук тайните служби? Между другото, имате ли нещо, с което да докажете, че наистина работите за тях?

— Може ли първо да излезем на светло? От около шест часа се ровя из тия подземия като пещерняк.

— Добре, но не посягайте към пистолета си. Аз ще го взема.

Излязоха навън, където Мишел успя да огледа по-добре непознатия. Беше на средна възраст, с къса прошарена коса, среден на ръст и мускулест, облечен в униформата на пазач. Без да я изпуска от поглед, той пъхна пистолета й под колана си и извади радиостанция.

— Добре, щяхте да ми покажете значката си. Но дори и да сте от тайните служби, пак нямате работа тук.

— Помните ли как преди около осем години в този хотел убиха един политик на име Клайд Ритър?

— Да помня ли? Госпожице, през целия си живот не съм мърдал оттук. Това е единственото вълнуващо събитие в тая затънтена дупка.

— Е, аз дойдох да проверя случая. Сравнително отскоро съм в службите и това е един от сценариите, които изучаваме в подготвителния център — как да избягваме подобни грешки, разбира се. Просто ми стана интересно и реших да видя хотела с очите си. Дойдох чак от Вашингтон и видях, че е затворен, но реших, че нищо няма да стане, ако надникна.

— Да, разбирам. А значката?

Мишел се замисли за миг. Докато вдигаше ръка да докосне брадичката си, дланта й попътно се плъзна по късче метал. Тя свали от ревера си малката значка с емблемата на тайните служби и я протегна напред. Тези значки служеха само за да могат агентите да се разпознават. За избягване на фалшификации цветовете постоянно се сменяха. За Мишел значката бе станала тъй обичайна, че дори отстранена от служба, тя си я слагаше всяка сутрин.

Пазачът пое значката, вгледа се и я върна.

— Оставих документите си и служебната карта в мотела, където съм отседнала — обясни Мишел.

— Добре, май всичко е наред. Определено не приличате на оная измет, дето се вмъква в изоставени хотели. — Човекът понечи да й върне пистолета, но не довърши жеста. — Ще може ли първо да си отворите чантата?

— Защо?

— Много ясно, за да надникна вътре.

Тя много неохотно му подаде чантата си. Докато пазачът разглеждаше съдържанието, Мишел попита:

— Кой е сегашният собственик?

— Не казват на хора като мен. Аз просто обикалям наоколо и не пускам никой да влиза.

— Няма ли поне представител на собственика?

— Да пукна, ако знам. Аз само си върша работата.

— И какво ще правят със сградата? Ще я съборят ли?

— Нямам представа. Ако почакат още малко, сама ще си падне. — Човекът извади адресните карти и ги огледа. — Ще ми кажете ли какво смятате да правите с тия неща?

Мишел се опита да изглежда колкото се може по-невинна.

— О, тези ли? Е, случайно познавам и двамата. Работила съм заедно с тях в службите. Били са тук по време на стрелбата и… просто реших… реших, че сигурно биха искали да ги имат за сувенир — довърши тя с изтънял глас.

Пазачът я изгледа мълчаливо, после каза:

— Сувенир, а? По дяволите, вие федералните сте смахнат народ.

Той пусна адресните карти в чантата и я върна на Мишел заедно с пистолета.

Докато младата жена се отдалечаваше към колата си, пазачът я проследи с поглед. Изчака още няколко минути, после влезе в хотела. Когато излезе десет минути по-късно, външността му се бе променила поразително. Мишел Максуел е много съобразителна, помисли си той. Ако продължаваше с тия занимания, можеше да попадне в списъка му. Затова бе дошъл тук, преоблечен като пазач — за да разбере какво е открила. Без съмнение имената върху адресните карти представляваха интерес, но не и изненада. Шон Кинг и Джоун Дилинджър — каква прелестна двойка.

Мъжът седна в буика си и потегли.

— Помощник-шериф Паркс, какво мога да направя за вас днес? Искате ли да си призная две-три нарушения, да ме осъдите на обществено полезен труд и да приключваме?

Седнал на верандата пред къщата, Кинг гледаше как служителят на реда излезе от колата си и после се изкачи по стъпалата. Едрият мъж беше облечен с джинси и синьо яке, на което сякаш по ирония на съдбата имаше надпис ФБР, а върху бейзболното му каскетче се белееше емблемата на Агенцията за борба с наркотиците. Виждайки заинтригувания поглед на Кинг, Паркс обясни:

— Започнах да си правя колекция още през седемдесетте, когато бях полицай във Вашингтон. Взимам тия неща от всяка служба, с която си имам работа. Мене ако питате, най-доброто качество е в Агенцията за борба с наркотиците. — Той седна на люлеещия се стол до Кинг и разтри коленете си. — На младини ми беше доста приятно да съм толкова едър. Бях звезда във футболния и баскетболния отбор, с приятното задължение да задирям всички момичета от агитката. Дори по някое време станах професионален играч, за да си платя колежа.