— Торнтън Джорст.

— Сигурно имаше някакъв дефектен ген, та да се увлича по подобни хора. Почнах да виждам, че моята „звезда“ не е чак толкова съвършена. Щом след всички онези години не можех да я притежавам, нямаше да я дам на никого.

— Значи уби и нея.

— Нека го кажем по друг начин. Позволих й да иде при жалкия си съпруг.

— И сега стигаме до Бруно.

— Виждаш ли, агент Кинг, всяка велика пиеса има поне три действия. Първото беше свързано с войника от Националната гвардия, второто с Ритър.

— А сега се разиграва последното действие. Бруно и аз. Но защо? Реджина е мъртва. Какво печелиш от всичко това?

— Агент Кинг, липсва ти широта на погледа, за да видиш какво съм сътворил.

— Съжалявам, Сид, аз съм земен човек. И вече не съм в тайните служби, тъй че престани да ме наричаш „агент“.

— Не, днес си агент от тайните служби — заяви твърдо Морс.

— Да, бе. А ти си психопат. И когато всичко приключи, ще имам грижата да се събереш с брат си. Може да му хвърляш топката за тенис.

Сидни Морс насочи пистолета си към главата на Кинг.

— Нека сега да ти кажа точно какво ще направиш. Когато часовникът покаже 10:30, заемаш позиция зад въжето. Всичко друго е уредено. Имаш много важна роля в тази пиеса. Сигурен съм, че знаеш каква е. Желая ти успех в изпълнението. Всъщност в провала, разбира се.

— Значи ще бъде точно повторение на 1996-а година?

— Е, не съвсем точно. Не искам да се отегчаваш.

— Хей, може и аз да поднеса някоя изненада.

Морс се изкиска.

— Ти си далеч под нивото ми, агент Кинг. А сега запомни, това не е генерална репетиция. Премиера е, тъй че стреляй право в целта. И за твое сведение, пиесата ще има само едно представление.

После той изчезна в сенките и Кинг въздъхна дълбоко. Морс беше все тъй способен и страховит както някога. Нервите на Кинг бяха изпънати до краен предел. Предстоеше му да се изправи сам срещу кой знае колко противници. Имаше само един пистолет и изобщо не се съмняваше, че е зареден с нещо друго, освен халосни патрони. Той погледна часовника. Десет минути до началото. Сведе очи към ръчния си часовник. Стрелките наближаваха дванайсет и половина. Не знаеше дали е пладне или полунощ. Разбира се, Морс можеше да е нагласил часовника му както си иска.

Огледа се наоколо, опитвайки се да открие нещо, което би му помогнало да оцелее. Видя само повторение на ужасното събитие, за което не искаше дори да мисли, камо ли да го преживее отново.

И тогава го порази една мисъл: кой щеше да играе ролята на Арнолд Рамзи? Отговорът дойде светкавично. Крушата не пада далеч от корена! Ах, негодникът! Наистина щеше да го направи отново.

Мишел притичваше между дърветата, като се взираше напрегнато да види дали около хотела не дебне някой. Видя как Джефърсън Паркс се качи в джип и потегли с бясна скорост. Добре, един противник по-малко, помисли си тя. След като се увери, че засега няма опасност, се приведе ниско и изтича към оградата. Понечи да се изкатери, но изведнъж спря и отстъпи назад. Отначало глухото бръмчене я озадачи, после тя видя проводника, свързан с оградата. Отдръпна се, взе от земята вейка и я хвърли към мрежата. Сухото дърво мигновено пламна. Страхотно, по оградата течеше ток. Не можеше да използва отвора, защото бе казала на Паркс за него и ако все още не вярваха, че е мъртва, щяха да я чакат там. А и дупката беше толкова малка, че нямаше как да се провре, без да докосне мрежата.

Тя се върна в гората и обмисли дилемата. Накрая си спомни какво бе видяла при първото идване тук и осъзна, че това навярно е единственият начин да влезе. Изтича зад сградата, където нагорнището стигаше до мрежата и оформяше нещо като идеална стартова площадка. В гимназията Мишел беше шампионка на дълъг и висок скок, но оттогава бяха минали много години. Тя отмери разстоянието, потича за загряване и прецени на око височината на мрежата спрямо мястото, откъдето щеше да скочи. Събу си обувките, метна ги зад оградата, изрече безмълвна молитва, пое си дълбоко дъх и се втурна напред. Броеше крачките, както я бе учил треньорът. Едва не се отказа, виждайки как смъртоносната ограда идва все по-близо и по-близо. Ако се провалеше, поражението нямаше да й струва само няколко сълзи на разочарование. Щеше да заплати с живота си.

Тя излетя. Ръцете, краката и гърбът й действаха в пълен синхрон, а мускулната памет се включи тъкмо навреме. Мишел извъртя тяло, огъна гръбнак и мина на петнайсет сантиметра над върха на мрежата. Долу нямаше дунапрен, който да смекчи падането, и тя се изправи бавно, усещайки болки в цялото тяло. Обу се, тръгна към сградата, откри друг счупен прозорец и влезе през него.

Когато стрелките на часовника посочиха 10:26, един човек се появи на същата врата, през която бе влязъл Кинг. Джон Бруно изглеждаше объркан, уплашен и готов да повърне. Кинг го съжали; и неговият стомах се бунтуваше. Двамата с Бруно бяха като християни, чакащи лъвовете, докато кръвожадната публика алчно предвкусва кръвопролитието. Когато Кинг пристъпи към него, Бруно мигновено се сви.

— Моля ви, моля ви, не ме удряйте.

— Няма да ви ударя. Дошъл съм да помогна.

Бруно слисано го погледна.

— Кой сте вие?

Кинг понечи да каже нещо, но млъкна. Как можеше да обясни?

— Аз съм вашият агент от тайните служби — каза накрая той.

За негова изненада Бруно веднага прие думите му за чиста монета.

— Какво става? — попита той. — Къде сме.

— В хотел. И ще се случи нещо, но не знам точно какво.

— Къде са останалите ви хора?

Кинг го погледна безизразно.

— И аз бих искал да знам… сър.

Положението бе повече от безумно, но какво друго можеше да направи? А трябваше да признае, че навиците му на агент се завърнаха по-лесно, отколкото предполагаше.

Бруно видя изхода от залата.

— Не може ли просто да си тръгнем?

— Ммм… не, не би било добра идея.

Кинг видя как стрелката на часовника прескочи на 10:29. Преди осем години Ритър стоеше пред него, за да общува с тълпата. Сега Кинг нямаше да допусне същата грешка. Той поведе Бруно към въжето.

— Искам да стоите зад мен. Каквото и да се случи, стойте зад мен.

— Да, непременно.

Всъщност Кинг не искаше нищо друго, освен да се отдръпне назад. След толкова години ето че пак се връщаше към същата проклета роля на жив щит.

Той извади пистолета от джоба си. Ако патроните не бяха истински, нямаше никакъв шанс. Огледа кадифеното въже. Направи крачка напред. Вече беше само на няколко сантиметра от него — по ирония на съдбата се намираше точно там, където стоеше Ритър, когато Рамзи го застреля. Когато стрелката прескочи на десет и половина, Кинг зареди патрон в цевта.

— Хайде, давайте бебетата за целувки — промърмори той. — Доведете ги всичките.

Мишел надникна иззад ъгъла и видя човека, застанал пред входа на залата „Джаксън Стената“. Беше въоръжен с пушка и пистолет и изглеждаше същият, който се преструваше на полицейски снайперист върху дървото, преди да се присъедини към Паркс в опита да я убият. Тя не виждаше лицето му ясно, но предположи, че е Симънс. В такъв случай Мишел имаше известно предимство. Дали да изскочи и да му заповяда да вдигне ръце? Той би могъл да стреля и с малко късмет да я улучи. А тя не знаеше къде е Паркс. Можеше да се спотайва някъде наблизо. Сетне видя как часовият погледна часовника си и се усмихна. Това можеше да означава само едно.

Тя се хвърли напред, насочила пистолета към гърдите на противника. Заповяда му да вдигне ръце, но леко промени подхода, като стреля още в момента на вика. Куршумите го улучиха право в гърдите; той изкрещя и се строполи. Мишел продължи да тича, стигна до падналия мъж, ритна оръжието му настрани, коленичи и опипа за пулс. В този момент тежкият му ботуш излетя нагоре, улучи я в рамото и Мишел отлетя назад, изпускайки пистолета.

Човекът с усилие се изправи, притискайки длан към гърдите си. Как бе възможно това? Нали го беше простреляла? Тя веднага си отговори сама, докато се мъчеше да стане. Бронирана жилетка. Хвърли се към пистолета, но противникът стори същото. Двамата се блъснаха един в друг и той преметна лакът около шията й.