Човекът взе пръта и излезе както бе влязъл.

Буикът потегли и се отдалечи с гърмене на разбития ауспух. Тази глава от неговия живот, тази изпусната нишка най-сетне приключваше. Може би си струваше покрай другото да прати благодарствено писмо на Мишел Максуел. Никога нямаше да узнае коя е жената, ако Мишел не бе дошла да задава въпроси. Лорета Болдуин не беше част от първоначалния план, а само изгодна възможност — твърде изгодна, за да я отмине.

Засега бе приключил с провинциалното градче Боулингтън. Той пожела на Лорета Болдуин да се пържи навеки в ада за престъпленията си. Без съмнение по някое време щеше да я срещне там и може би да я убие отново.

Каква чудесна мисъл!

Кинг небрежно хвърли въдицата и започна да навива макарата. Стоеше на кея, а слънцето бе изгряло едва преди час. Рибата не кълвеше, но това не го вълнуваше. Планинските вериги наоколо сякаш се взираха с мрачна съсредоточеност в разсеяното му занимание.

Несъмнено Джоун имаше редица сложни мотиви да направи предложението си. Кои бяха свързани с нещо друго освен финансовата изгода? Едва ли имаше такива. Плановете на Джоун преследваха единствено нейните интереси. Но Кинг поне беше наясно какво да мисли за нея.

За Джефърсън Паркс обаче не бе толкова сигурен. Шерифът изглеждаше искрен, но това можеше да е само маска; Кинг знаеше, че хората на закона често се преструват. Той самият бе играл тази игра по време на следователската си дейност в службите. Кинг не се съмняваше, че незнайният убиец на Хауард Дженингс ще изпита с пълна сила гнева на едрия мъж. Просто искаше да е сигурен, че няма да се окаже под удара му.

Малка вълничка докосна леко една от опорите на кея и той се озърна да види откъде идва. По езерото се плъзгаше спортна лодка и жената в нея мощно натискаше греблата. Беше толкова близо, че Кинг различи ясно мускулите по ръцете и раменете й, разкрити от лятната блуза без ръкави. Когато тя намали скоростта и се насочи към него, нещо в нея му се стори много познато.

Жената се озърна с изненада, сякаш не бе усетила, че е толкова близо до брега.

— Здравейте — каза тя и размаха ръка.

Вместо отговор Кинг само кимна. Отново хвърли въдицата, като нарочно се прицели съвсем близо до нея.

— Дано да не ви преча на риболова — каза тя.

— Зависи колко дълго смятате да останете.

Тя повдигна колене. Беше обута с къси черни панталони от еластична материя, а под кожата на бедрата й се изпъваха като въжета дълги мускули. Свали ластичето, с което бе стегнала косата си на тила, и избърса лицето си с хавлиена кърпа. После се озърна.

— Ех, че е хубаво тук.

— Затова идват хората — отвърна предпазливо Кинг. — А вие откъде точно идвате?

Все още се напрягаше да се сети откъде му е позната.

Тя посочи на юг.

— Пътувах с кола до щатския резерват и оттам продължих с лодката.

— Това са над единайсет километра! — възкликна той. Тя дори не изглеждаше задъхана.

— Често се занимавам с това.

Лодката бавно се приближаваше. И Кинг най-сетне разпозна жената. Едва успя да овладее смайването си.

— Ще приемете ли чаша кафе, агент Максуел?

За момент тя се престори на изненадана, после явно усети, че при дадените обстоятелства това е излишно и дори нелепо.

— Ако не ви затруднява.

— В никакъв случай. Нали сме събратя по участ — агенти в немилост.

Той й помогна да привърже лодката към кея. Мишел огледа бараките и навесите. Джетът, каяците, скутерът и другите лодки на Кинг бяха безупречно чисти. По стените и лавиците се виждаха спретнато подредени инструменти, въжета и резервни части.

— Всяко нещо на мястото си, а? — подхвърли тя.

— Така ми харесва — отвърна Кинг.

— Аз пък съм малко немарлива в личния си живот.

— Съжалявам да го чуя.

Тръгнаха нагоре към къщата.

След като влязоха, Кинг наля кафе и двамата седнаха Край кухненската маса. Върху спортния си екип Мишел бе облякла анцуг с емблемата на Харвард.

— Мислех, че сте завършили университета „Джорджтаун“ — каза Кинг.

— Купих си този анцуг, когато на Чарлс Ривър в Бостън тренирахме за Олимпийските игри.

— Вярно, Олимпийските игри. Не си губите времето.

— Така ми харесва.

— Сега обаче явно имате време за губене, щом излизате на ранни разходки по реката и навестявате бивши агенти от тайните служби.

— Значи няма да приемете, че случайно съм се озовала тук? — Мишел се усмихна.

— Анцугът ви издаде. Подсказва, че сте имали намерение да слезете някъде, преди да се върнете до колата си. Освен това, независимо от олимпийската подготовка, едва ли щяхте да гребете единайсет километра дотук, ако не знаехте дали съм си у дома. Тази сутрин на няколко пъти ми позвъниха по телефона, но когато вдигах слушалката, никой не се обаждаше. Чакайте да позная — сигурно имате клетъчен телефон в черепа.

— Както виждам, полицейските навици си остават за цял живот.

— Просто се радвам, че си бях у дома, за да ви посрещна. Не бих искал да обикаляте наоколо. Напоследък засичам разни хора и това никак не ми харесва.

Тя остави чашката.

— Напоследък обикалях по други места.

— Така ли? Браво на вас.

— Отскочих до градче, наречено Боулингтън, в Северна Каролина. Мисля, че ви е познато. — Кинг също остави чашата си. — Хотел „Феърмаунт“ още е цял, но не работи.

— Според мен би трябвало да го взривят, та да се отърве от мъките — каза Кинг.

— Отдавна ме преследва един въпрос. Дали ще ми помогнете?

— Ще се постарая — отвърна подигравателно Кинг. — Така де, като си нямам друга работа, защо да не помогна на вас?

Тя не обърна внимание на тона му.

— Разположението на агентите около Ритър. Не сте разполагали с достатъчно хора и това го разбирам. Но подреждането ви е било истинска катастрофа. В радиус от три метра около човека не е имало друг агент освен вас.

Кинг отпи глътка кафе и се загледа в ръцете си.

— Знам, че ви се натрапвам — настоя Мишел. — Пристигам изневиделица и почвам да задавам въпроси. Ако кажете да си тръгна, няма да ви досаждам повече.

Най-сетне Кинг сви рамене.

— Какво пък толкова. И на вас не ви е било сладко след отвличането на Бруно. Това ни прави кръвни роднини в известен смисъл.

— Да, донякъде.

— Какво намеквате? — попита сприхаво Кинг. — Че аз се издъних по-зле от вас и не искате да се сравнявате с мен?

— Напротив, смятам, че аз се издъних много по-зле. Аз бях шеф на екип. Изпуснах от поглед охранявания. Никой не стреля по мен. Не ми се наложи да убивам сред адска суматоха. Вие загубихте концентрация за част от секундата. Навярно е непростимо за един агент от тайните служби, но аз провалих цялата операция от начало до край. Мисля, че по-скоро вие не бихте искали да се сравнявате с мен.

Изражението на Кинг омекна и гласът му стана по-спокоен.

— Разполагахме едва с половината от необходимия брой агенти. Донякъде по вина на правителството, отчасти и по желание на Ритър. Той не се радваше на особена популярност и всички знаеха, че няма шанс да спечели.

— Но нима Ритър не искаше да си осигури максимална безопасност?

— Той не ни вярваше — отговори простичко Кинг. — Ние бяхме представители на администрацията, вътрешни хора. А той, макар и член на Конгреса, си оставаше вън от системата. И не просто вън, а безкрайно далече — със смахнатата си платформа и онези радикални поддръжници. Та той дори си въобразяваше, че го шпионираме, честна дума. Затова ни държаха в неведение. Променяха маршрутите в последния момент, без да се посъветват с нас, и направо влудяваха Боб Скот, шефа на екипа.

— Представям си. Но това не е отразено в официалния доклад.

— Защо да го отразяват? Вече си имаха виновник.

— Но това не обяснява защо през онзи ден охраната е била разположена толкова зле.

— Изглежда, Ритър ме харесваше. Нямам представа защо. Определено не споделях политическите му възгледи. Но показвах уважение, случваше се да разменим по някоя шега и мисля, че ако изобщо е вярвал на някого от екипа, това бях аз. Затова когато бях на пост, винаги го прикривах откъм гърба. Но иначе не искаше други агенти да се навъртат около него. Беше убеден, че хората го обичат. Че никой не би поискал да му стори зло. Това фалшиво чувство за безопасност навярно идваше от времето, когато е бил проповедник. Шеф на кампанията бе Сидни Морс. Е, той имаше далеч по-трезв поглед и положението никак не му харесваше. Знаеше, че наоколо има хора, които биха гръмнали неговия човек при първа възможност. Морс искаше винаги да има поне един агент плътно до Ритър. Но останалите трябваше да бъдат разпръснати по периметъра, далече от него.