— Точно така. Ако не греша, вие сте уредили някой си Робърт Скот да закупи този имот от наследниците на собственика.

— Да, баща ви спомена за това. Извадих папката с документите. Купувачът е Робърт Скот. Плати в брой; всъщност сумата не беше чак толкова голяма. Имотът представлява просто една стара хижа и макар че прилежащият терен е доста голям, наоколо няма нищо друго освен гори и възвишения.

— Доколкото чух, предишният собственик не е знаел, че в имота му има бункер.

— Баща ви ми каза за бункера. Признавам, че и аз не знаех. Не се споменава никъде. А и нямах повод да подозирам за съществуването му. Иначе сигурно щях да се обърна към армията. Наистина не знам. Нали разбирате — какво да прави човек с един бункер?

— Правили ли сте оглед на имота?

— Не.

— Аз бях там. В бункера се влиза през врата в мазето.

— Невъзможно!

— Защо?

— Няма мазе. Ето, пред мен са плановете на хижата.

— Е, по времето на предишния ви клиент може и да не е имало, но сега има. Може би онзи Боб Скот е разбрал за бункера и е изкопал мазе, за да си осигури достъп до него.

— Предполагам, че е възможно. Прегледах по-старите документи и открих, че след армията са се сменили множество собственици. Всъщност когато теренът е бил армейски, нямало никаква хижа. Построил я един от собствениците.

— Случайно да имате снимки на Боб Скот? Много е важно — добави тя.

— Е, обикновено правим копие от шофьорската книжка на клиента, когато приключваме сделката. Нали разбирате, за да проверим самоличността, тъй като се подписват официални документи.

Мишел едва не подскочи от вълнение.

— Може ли да ми изпратите снимката по факса още сега?

— Не, не мога.

— Но това не е секретна информация.

— Не е там работата. — Адвокатът въздъхна. — Вижте, когато тази сутрин разгърнах папката, беше ми за пръв път, откакто приключихме сделката. И… не открих копието от шофьорската книжка на мистър Скот.

— Може би сте пропуснали да направите копие.

— Секретарката ми работи с мен от трийсет години и досега не е пропуснала нито веднъж.

— Значи може би някой е извадил копието от папката.

— Не знам какво да мисля. Просто го няма.

— Помните ли как изглеждаше Боб Скот?

— Честно казано, видях го само веднъж, и то за няколко минути, когато приключвахме сделката. А през мен всяка година минават стотици подобни сделки.

— Все пак бихте ли се опитали да си припомните и да ми го опишете?

Адвокатът се постара, но не успя да помогне много. Мишел му благодари и затвори.

Описанието, с което разполагаше, бе твърде неясно, за да разбере дали човекът е Боб Скот. Пък и за осем години хората могат да се променят много, особено изпадналите в немилост като Скот. А Мишел нямаше представа как изглежда Денби. Господи, обикаляше в кръг. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. С паника нямаше да помогне на Шон.

След като не успя да напредне по нито една от линиите на разследването, тя се замисли за нишката на Кинг. Той казваше, че работи над нещо — нещо, изискващо допълнително проучване. Какво точно каза? Че е ходил някъде. Тя отчаяно напрегна уморения си ум, опитвайки се да открие спомена.

И внезапно се сети. Грабна ключовете и се втурна към джипа.

Мишел влезе в правната библиотека на Вирджинския университет и се приближи до бюрото на библиотекарката. Оказа се, че жената не е същата, която бе помогнала на Кинг, но след като разбра за какво става дума, насочи Мишел към друга библиотекарка.

Мишел показа значката от тайните служби и каза на жената, че трябва да види какво е проучвал Шон Кинг.

— Чух по новините, че къщата му изгоряла. Той добре ли е? Нищо не казаха за него.

— Засега все още не знаем. Точно затова ми трябва вашата помощ.

Жената обясни на Мишел за какво е помолил Кинг, после я въведе в същата стая и включи системата.

— Интересуваше го справочникът „Мартиндейл-Хъбъл“.

— Извинявайте, не съм юрист. Какво представлява „Мартиндейл-Хъбъл“?

— Справочник за всички лицензирани адвокати в Съединените щати. Шон има пълен комплект в кантората си, само че е съвсем нов. Трябваше му по-старо издание.

— Спомена ли от кое време?

— От началото на седемдесетте.

— Каза ли нещо друго, което би уточнило годината?

Мишел не знаеше колко адвокати има в САЩ, но подозираше, че едва ли разполага с време да провери всичките. Жената поклати глава.

— Съжалявам, друго не знам.

Тя си тръгна, а Мишел се вгледа в екрана с унило изражение, когато видя, че директорията съдържа над милион имена. В Съединените щати има над един милион адвокати? Нищо чудно, че всичко върви от зле по-зле.

Без да знае откъде да започне, тя плъзна очи по началната страница и зърна една команда, която я накара да подскочи. Наричаше се „Скорошно търсене“. Списъкът съдържаше последните няколко документа, върху които е работил потребителят от този терминал.

Мишел щракна първото заглавие. Когато видя името на адвоката и откъде е, тя скочи и тичешком прекоси библиотеката, привличайки учудените погледи на мнозина бъдещи юристи.

Измъкна телефона още преди да стигне до джипа. Умът й работеше толкова трескаво, попълваше празнотите с тъй бясна скорост, че човекът отсреща каза „ало“ три пъти, преди тя да осъзнае.

— Паркс — изкрещя тя, — обажда се Мишел Максуел. Мисля, че знам къде е Шон. И знам кой стои зад всичко, по дяволите.

— Хей, по-спокойно, намали темпото. За какво говориш?

— Ела пред кафене „Грийнбъри“ в търговския център на Баракс Роуд колкото може по-скоро. И вдигни кавалерията по тревога. Ще трябва да действаме бързо.

— Да те чакам на Баракс Роуд? Не си ли в болницата?

Мишел изключи, без да отговори.

Докато потегляше, тя се молеше да не е закъсняла.

Паркс я чакаше пред кафенето. Беше сам и не изглеждаше доволен.

— За какъв дявол си се измъкнала от болницата?

— Къде са ти хората? — попита тя.

Федералният шериф изглеждаше в отвратително настроение.

— Да не мислиш, че кавалерията само седи край лагерния огън и чака да надуеш тръбата? Обаждаш се, крещиш ми, без да обясниш нищо, и очакваш да събера цяла армия, а аз дори не знам накъде трябва да тръгнем, по дяволите. Все пак работя за федералното правителство, мис Максуел, също като теб, с ограничен бюджет и недостатъчен персонал. Не съм Джеймс Бонд.

— Добре, добре, извинявай. Просто бях страшно развълнувана. А не разполагаме с много време.

— Искам сега да си поемеш дълбоко дъх, да се съсредоточиш и да ми кажеш какво става. Ако наистина си разгадала тази история и ни трябват подкрепления, ще ги получим. Само с един телефонен разговор. Разбра ли?

Той я погледна със смесено чувство на надежда и скептицизъм.

Тя си пое дъх и направи усилие да се успокои.

— Шон е ходил в правната библиотека да провери сведенията за един адвокат, който вероятно е защитавал Арнолд Рамзи, когато са го арестували през седемдесетте.

— Рамзи е бил арестуван? Това пък откъде изскочи?

— Двамата с Шон случайно разбрахме.

Паркс я изгледа с любопитство.

— Как е името на адвоката?

— Роланд Морс от Калифорния. Сигурна съм, че е бащата на Сидни Морс. Сидни Морс трябва да е познавал Арнолд Рамзи още тогава, може би от колежа. Но това не е важно. Не е бил Сидни, а Питър Морс, по-малкият брат. Той стои зад всичко това. Знам, че звучи неправдоподобно, но съм почти напълно уверена. Шон се разсейва за миг, убиват Ритър и животът на брат му рухва. Той има и парите, и престъпното минало, за да организира всичко това. Отмъщава за брат си, който лежи в лудницата. А ние изобщо не го включихме в списъка на заподозрените. Той държи Шон, Джоун и Бруно, И аз знам къде.

Когато назова мястото, Паркс се развика:

— Тогава какво чакаме, по дяволите? Да тръгваме!

Скочиха в джипа и тя подкара от паркинга с бясна скорост. В това време Паркс вече бе измъкнал телефона и викаше помощ. Мишел се молеше да не е твърде късно.