— А какво щеше да прави след изборите?

— Никога не сме обсъждали тази тема. Предполагах, че възнамеряваше да се върне в „Добсън, Тайлър и Рийд“.

— Можете ли да ни кажете нещо за отношенията му с Бил Мартин?

— Споменаваше името му от време на време, но това е било още преди мен.

— И нямате представа защо вдовицата на Бил Мартин би желала да се срещне със съпруга ви?

— Ни най-малка. Както казах, било е още преди да се запозная с Джон.

— Имали ли сте предишни бракове?

— Той не, аз да — отвърна лаконично мисис Бруно.

— А имате ли деца?

— Три. Ужасно им е трудно. И на мен също. Просто искам Джон да се върне.

Тя театрално заподсмърча и Джоун й подаде хартиена кърпичка.

— Всички желаем същото — каза Джоун, мислейки несъмнено за милиона, който би спечелила в такъв случай. — И няма да спра, докато не постигна тази цел. Благодаря. Ще поддържаме връзка.

Излязоха и потеглиха обратно към летището.

— Е, какво мислиш? — попита Джоун в колата. — Надуши ли нещо?

— Първо впечатление: тая надменна жена знае повече, отколкото казва. Но това, което не казва, може да няма нищо общо с отвличането на Бруно.

— Или изцяло да е свързано с него.

— Не изглежда много доволна от политическите му забавления, но коя ли съпруга си пада по тия неща? Тя има три деца и нямаме основания да подозираме, че не обича тях или съпруга си. Пари не й липсват. Нищо не печели, ако поръча да го отвлекат. Ще трябва сама да плати част от откупа.

— Но ако няма откуп, не плаща нищо. Отново е свободна да се омъжи за човек от своята класа, който не е нагазил в блатото на политиката.

— Вярно — съгласи се Кинг. — Просто засега не знаем достатъчно.

— И това ще стане. — Джоун отвори папката и зачете. — Нападението срещу теб и Максуел е било около два след полунощ. Мислех, че към мен си проявил по-особено внимание, а откривам, че каниш за нощувка какви ли не жени.

— Тя спа в стаята за гости, също като теб.

— А ти къде спа?

Той не обърна внимание на въпроса.

— Кой е следващият в списъка?

Джоун затвори папката.

— Бих искала, докато сме в града, да посетим онази фирма, „Добсън, Тайлър и Рийд“, но първо ще трябва да направим някои справки. Затова се насочваме към Милдред Мартин.

— С какво разполагаме за нея?

— Посветила целия си живот на своя съпруг, който работел заедно с Бруно във Вашингтон. Някои от предварителните ми проучвания подсказват, че младият Джон Бруно е гледал да обира лаврите, а на Мартин прехвърлял черната работа.

— Значи вдовицата на Мартин не би трябвало да изпитва топли чувства към Бруно?

— Точно така. Бил Мартин е страдал от рак на белите дробове в последен стадий. Болестта се прехвърляла и към костите. Оставал му най-много още месец живот. Но това не съвпадало с нечий график и се наложило да му помогнат. — Тя отвори папката. — Успях да получа резултатите от аутопсията на Мартин. Балсамиращият разтвор е проникнал навсякъде, дори до стъкловидното тяло, което иначе е много подходящо за откриване на отрови, защото след смъртта не се превръща в пихтия като кръвта.

— Стъкловидното тяло? — повтори Кинг. — Това е течността, която изпълва окото, нали?

Тя кимна.

— Но в пробата от средния мозък откриха повишено съдържание на метанол.

— Нищо необичайно, ако човекът е пийвал повечко. Метанолът се среща във виното и уискито.

— И тук си прав. Просто го отбелязвам, защото е направило впечатление на съдебния лекар. Метанолът обаче е и съставка на балсамиращата течност.

— И ако са знаели, че няма да има аутопсия и тялото ще бъде балсамирано…

Джоун довърши:

— Балсамирането може да прикрие присъствието на метанол или поне да обърка съдебния лекар, когато бъде извършена аутопсия.

— Значи идеално убийство?

— Не и когато ние водим разследването — каза Джоун с усмивка.

— Какво очакваш да ни каже Милдред?

— Ако Бруно е променил графика си, за да се срещне с жена, която се представя за Милдред Мартин, значи е смятал, че истинската Милдред Мартин има да му каже нещо важно. Доколкото съм чувала, Джон Бруно не върши нищо без полза за себе си.

— Или ако нещо не го застрашава. И какво те кара да мислиш, че тя ще каже на нас!

— Проверих какво се знае за нея и открих, че също си пада по пиенето и по вниманието на красиви мъже. Надявам се да схващаш намека. Ако можеш, свали превръзката. Имаш толкова хубава коса.

— А какво ще е твоето участие?

Тя се усмихна лукаво.

— Ролята на безсърдечната кучка. Изпипала съм я до съвършенство.

След като кацнаха, Кинг и Джоун наеха кола и потеглиха към дома на Милдред Мартин, където пристигнаха привечер. Скромната къща се намираше в квартал за пенсионери без големи финансови възможности. Беше на около осем километра от погребалното бюро, откъдето бяха отвлекли Бруно.

Позвъниха и почукаха на вратата, но никой не им отвори.

— Не разбирам — каза Джоун. — Обадих се предварително.

— Да проверим отзад. Нали каза, че пиела? Може да се е оттеглила някъде с бутилката.

В малкия заден двор, покрит с неравни, обрасли с мъх плочки, откриха домакинята край стара плетена маса. Милдред Мартин пиеше, пушеше и се взираше доволно в градината си. Изглеждаше на около седемдесет и пет години, със сбръчкано от тютюна и слънцето лице, и в топлата привечер бе облечена с тънка памучна рокля и леки сандали. Косата й беше боядисана в оранжево, само тук-там при корените се мяркаше бяло. Кофичка с лимонова есенция под масата пръскаше аромат из въздуха, за да пропъжда комарите.

След като се представиха, Милдред каза:

— Обичам да седя тук, въпреки проклетите комари. По това време на годината градината направо сияе.

— Благодарим, че ни приехте — каза любезно Кинг. Беше изпълнил съвета на Джоун да махне превръзката.

Милдред им кимна да седнат и вдигна чашата си.

— Падам си по джина и мразя да пия сама. Какво да ви предложа?

Гласът й беше дълбок и дрезгав, трайно увреден от десетилетия злоупотреба с тютюна и алкохола.

— Коктейл „Скрудрайвър“ — каза Джоун и хвърли бърз поглед към Кинг. — Обожавам водка с портокалов сок.

— Уиски със сода — каза Кинг. — Да ви помогна ли?

Милдред се разсмя от сърце.

— О, можехте, ако бях с четирийсет години по-млада.

Тя се усмихна кокетно и пое към къщата с леко неуверена крачка.

— Изглежда, че е приключила с траура — подхвърли Кинг.

— Били са женени четирийсет и шест години и по всичко личи, че са имали стабилен брак. Съпругът й е починал на около осемдесет години, бил е болен от рак. Може би просто няма за какво да скърби.

— Казват, че Бруно смятал Бил Мартин за свой наставник. Защо?

— В началото на кариерата си като прокурор Джон Бруно работил под негово ръководство. Бил Мартин го научил на всичко.

— Във Вашингтон ли? — попита Кинг.

— Именно — отговори Джоун.

Кинг се огледа.

— Е, семейството не изглежда много заможно.

— От държавна служба не се забогатява, всички го знаем. А и Бил Мартин не се е оженил за богата наследница. След като се пенсионирал, дошли тук. Това е родното място на Милдред.

— Ако оставим носталгията настрана, не виждам какво би ме накарало да се върна.

Милдред се върна с две чаши върху поднос и седна.

— А сега сигурно ще искате да пристъпите направо към въпроса. Вече разговарях с полицията. Всъщност нищо не знам.

— Разбираме, мисис Мартин — каза Кинг, — но искахме да се срещнем и да поговорим с вас лично.

— Какъв късмет. Моля, наричайте ме Мили. Свекърва ми беше мисис Мартин, а тя е покойница от трийсет години.

— Добре, Мили, знаем, че си разговаряла с полицаите и че те са направили аутопсия на съпруга ти.

— Божичко, само си загубиха времето.

— Защо? — бързо попита Джоун.

Милдред я изгледа втренчено.