Вместо да отговори, Джоун мълчаливо се загледа в огъня. Накрая стана, пристъпи към камината, коленичи и плъзна ръка по каменната зидария.

— Значи освен дърводелец си и зидар?

— Не, наех майстор. Знам докъде ми стигат възможностите.

— Приятно е да го чуя. Повечето мъже, които познавам, не биха си признали подобно нещо.

— Благодаря. Но все пак искам да знам защо си тук.

— Не е свързано със службите, а само с нас двамата.

— Няма никакво „нас двамата“.

— Е, някога имаше. И бих искала да се надявам, че на мое място ти би сторил същото — ако чуеш, че там, където работя, е убит човек от Програмата за защита на свидетели и отново почват да разнищват миналото ми, ще дойдеш да видиш как я карам.

— Мисля, че грешиш в това отношение.

— Е, затова дойдох. Исках да видя дали си добре.

— Радвам се, че отчаяното ми положение ти дава тази чудесна възможност да демонстрираш своята състрадателност.

— Сарказмът не ти подхожда, Шон.

— Късно е, а до Вашингтон има много път.

— Прав си. Пътят е много дълъг. — Джоун помълча и добави: — Струва ми се, че имаш доста свободни стаи. — Тя стана, пристъпи към Кинг, седна в застрашителна близост до него и плъзна възхитен поглед по едрата му фигура. — Изглеждаш в отлична форма. Спокойно би могъл да постъпиш в екипа на ФБР за освобождаване на заложници.

Той поклати глава.

— Стар съм вече за тия истории. Имам проблеми с коленете, контузено рамо и тъй нататък.

Тя въздъхна, загледа се настрани и намести зад ухото си един непокорен кичур.

— Наскоро навърших четирийсет.

— По-лошо щеше да е, ако не ги беше навършила. Какво толкова, не е краят на света.

— Ако бях мъж, и аз щях така да говоря. Не е много весело да си стара мома на четирийсет години.

— Изглеждаш великолепно. Все едно дали си на трийсет или на четирийсет. Освен това тепърва ти предстои кариера.

— Не вярвах да издържа толкова дълго.

— Все пак издържа по-дълго от мен.

Тя остави чашата си и се обърна към него.

— А не трябваше.

Настана неловко мълчание.

— Беше преди години — каза накрая Кинг. — Минали работи.

— Явно не са. Виждам как ме гледаш.

— А ти какво очакваше?

Тя допи виното си на една глътка.

— Изобщо нямаш представа колко трудно ми беше да дойда тук. Поне на десет пъти размислях. Трябваше ми около час, за да реша как да се облека. Изхабих повече нерви, отколкото ако бях охрана на президентска церемония за встъпване в длъжност.

Кинг за пръв път я чуваше да говори така. Тя винаги се държеше извънредно самоуверено. Задяваше се с момчетата, сякаш беше не просто част от компанията, а неин всепризнат лидер.

— Съжалявам, Шон. Не помня дали успях някога да ти се извиня.

— В крайна сметка вината беше моя. Случаят е приключен.

— Много мило от твоя страна.

— Просто не разполагам с излишно време или енергия, за да се сърдя на когото и да било. За мен не е чак толкова важно.

Джоун се изправи, сложи си обувките и наметна якето.

— Имаш право, късно е и трябва да си тръгвам. Съжалявам, че смутих за малко твоя чудесен живот. Приеми извиненията ми, задето бях толкова загрижена за теб, та дойдох да видя как я караш.

Докато Джоун крачеше към вратата, Кинг понечи да заговори, поколеба се и накрая въздъхна примирено.

— Твърде много пи, за да караш нощем по тия провинциални пътища. Гостната е на горния етаж вдясно. Има отделна баня, в шкафа ще намериш пижами, а който стане пръв, ще свари кафе.

Тя се завъртя.

— Сериозно ли говориш? Не си длъжен да ме каниш.

— Повярвай ми, знам много добре. Не бива да те каня. Е, хайде, утре сутрин пак ще се видим.

Тя го изгледа с изражение, което говореше красноречиво: „Сигурен ли си, че няма да ме посетиш преди утрото?“

Кинг се завъртя и тръгна към другата стая.

— Къде отиваш? — попита Джоун.

— Имам да свърша малко работа. Приятни сънища.

Джоун излезе да си вземе пътната чанта от колата. Когато се върна, от Кинг нямаше и следа. Спалнята му навярно беше в дъното на коридора. Тя тихичко пристъпи натам и надникна. Вътре беше тъмно. И пусто. Джоун бавно се качи в своята стая и затвори вратата.

Ръцете и краката на Мишел Максуел се движеха с максимална мощ, поне според по-умереното ниво на натоварване, което бе възприела, след като напусна олимпийския отбор. Лодката й разсичаше водите на река Потомак, а слънцето изгряваше над хоризонта и вече натежалият въздух подсказваше, че денят няма да е тъй хладен като утрото. Тук, в Джорджтаун, бе започнала нейната кариера в гребния спорт. Мускулестите й бедра и рамене изгаряха от усилието. Беше задминала всички други лодки, каяци и платноходки по реката, включително и една моторница с мощен двигател.

Тя наближи един от многото хангари за лодки по брега край Джорджтаун, прегъна се и си наложи да диша дълбоко и бавно. Ендорфините изпълваха кръвта й и пораждаха приятно опиянение.

Половин час по-късно Мишел пътуваше с джипа си обратно към хотела близо до Тайсънс Корнър, Вирджиния, където се бе пренесла. В този все още ранен час движението бе спокойно — тоест относително спокойно за една област, където обикновено магистралите се задръстваха още в пет сутринта. След като стигна в хотела, Мишел си взе душ и се облече с тениска и боксерки. Чувстваше се великолепно без неудобни обувки и чорапи и най-вече без кобур, който да протрива кожата й. Разкърши се, разтри уморените си крака, после поръча да й донесат закуска и наметна халата си. Докато закусваше палачинки, портокалов сок и кафе, тя включи телевизора и започна да сменя каналите, търсейки новини за изчезването на Бруно. Ирония на съдбата — през онзи ден тя бе шеф на охраната му, а сега трябваше да получава новини за разследването от Си Ен Ен. Задържа се на един от каналите, когато зърна мъж, който й се стори познат. Човекът беше в Райтсбърг, Вирджиния, обкръжен от новинарски екипи, и това очевидно не му харесваше.

Трябваха й няколко секунди, за да си припомни името. Човекът се казваше Шон Кинг. Тя бе постъпила в тайните служби около година след убийството на Ритър. Мишел така и не узна какво е станало с Шон Кинг, а и нямаше причини да се интересува. Но сега, докато слушаше съобщението за убийството на Хауард Дженингс, постепенно я обзе желание да научи повече. Донякъде причината бе чисто физическа. Кинг беше много красив мъж — висок, с отлично телосложение и късо подстригана коса, вече силно прошарена на слепоочията. Тя пресметна, че сега трябва да е на около четирийсет и пет години. Имаше лице, на което отиват бръчки; те му добавяха привлекателност, каквато едва ли бе притежавал на двайсет или трийсет години, когато навярно бе изглеждал сладникав красавец. Но не красивите черти я заинтригуваха най-силно. Докато слушаше оскъдните подробности за смъртта на Дженингс, усети нещо особено около това убийство — нещо, което не беше наред, макар че сама не можеше да посочи точно какво.

Тя разгърна броя на „Уошингтън Поуст“, доставен в хотелската й стая, и като прегледа набързо страниците, откри кратка, но съдържателна статия за убийството. В текста имаше и факти за миналото на Кинг, за провала с Ритър и последиците от него. Когато изчете материала и отново погледна мъжа на екрана, тя изведнъж почувства някаква мощна, дълбока връзка с него. И двамата бяха допуснали професионални грешки, за които си плащаха скъпо. Изглежда, Кинг бе успял коренно да преустрои живота си. Мишел се запита дали след време би могла да се похвали макар и с далеч по-скромна победа.

Внезапно й хрумна да позвъни на един свой доверен приятел в службите. Младият мъж не беше агент. Работеше в администрацията. Всеки действащ агент се нуждаеше от здрави връзки с административния персонал, защото именно там хората знаеха как да преодоляват формалностите, които тормозят почти всяка държавна служба. Младежът беше горещ почитател на Мишел и сигурно би се преметнал презглава по коридора, ако тя благоволеше да пие кафе с него. Е, сега благоволяваше. При едно условие: да й донесе копия от някои доклади и други материали. Отначало той се дърпаше — не искал да си навлече неприятности. Тя обаче скоро успя да го убеди. Помоли го също така да забави движението на документите за нейния неплатен отпуск, така че поне още седмица да има достъп до базата данни на тайните служби със собственото си име и парола.