— Да, нямаше. Имаше репутация на желязна дама. Не познавах нито един агент, който да не е впечатлен от теб. Ти плашеше до смърт мнозина от най-коравите.

Джоун наведе глава.

— Не знаеш ли, че преуспелите жени са много самотни създания? Когато постъпих в службите, жените там все още бяха аномалия. За да успея, трябваше да бъда по-мъжествена от мъжете. Трябваше да създавам правилата в движение. Сега е малко по-различно, но тогава просто нямах друг избор.

Той я докосна по бузата и завъртя лицето й към себе си.

— Защо не го направи?

— Кое?

— Защо не ме помоли да се оженя за теб?

— Канех се, но после се случи нещо.

— Какво?

— Убиха Клайд Ритър.

Сега Кинг извърна лице на свой ред.

— И не ти се искаше да вземеш повредена стока?

Тя докосна ръката му.

— Ти наистина не ме познаваш добре. Беше много по-сериозно.

Той отново я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

Не помнеше да е виждал Джоун толкова нервна. Освен в 10:32 часа през онова утро, когато загина Ритър. Тя бавно бръкна в джоба си и извади късче хартия.

Кинг разгъна листчето и прочете изписаните думи.

Бележката бе написана върху лист за писма от хотел „Феърмаунт“.

Той вдигна очи и срещна втренчения й поглед.

— Откъде изникна това?

— Беше пъхнато под вратата на моята стая във „Феърмаунт“ в девет часа онази сутрин.

Той я изгледа с недоумение.

— Сутринта, когато убиха Ритър? — Тя кимна. — И ти си помисли, че аз съм написал това? — Тя пак кимна. — През всичките тези години ти си смятала, че може би имам пръст в смъртта на Ритър?

— Шон, трябва да разбереш. Не знаех какво да мисля.

— И не си казала никому?

Джоун поклати глава.

— Също както ти не каза, че съм била в онзи асансьор. — Тя тихо добави: — Ти също си смятал, че имам нещо общо със смъртта на Ритър, нали?

Той облиза устни, извърна глава и по лицето му се изписа гняв.

— Подвели са и двама ни, нали?

— Видях бележката, намерена върху трупа в твоята къща. Щом я прочетох, веднага разбрах, че и двамата сме били използвани. Авторът на онази бележка ни е изправил един срещу друг така, че да гарантира нашето мълчание. Но имаше разлика. Аз не можех да разкрия истината, защото тогава би трябвало да кажа какво съм привила в асансьора. А кажех ли, с кариерата ми бе свършено. Моят мотив беше егоистичен. Ти обаче мълча по съвсем друга причина. — Тя докосна ръкава му. — Кажи ми, Шон, защо премълча? Сигурно си подозирал, че са ме подкупили, за да те разсея. И все пак пое цялата вина. Защо? — Тя въздъхна измъчено и тревожно. — Наистина трябва да знам.

Пронизителният сигнал на мобилния телефон стресна и двамата.

Кинг отговори. Обаждаше се Мишел от къщата.

— Преди малко позвъни Кейт Рамзи. Има да съобщи нещо важно. Но иска да ни го каже лично. Предлага да се срещнем на половината път, в Шарлотсвил.

— Добре, идваме веднага.

Кинг изключи телефона, хвана кормилото и мълчаливо насочи платноходката към брега. Не погледна Джоун, която за пръв път в живота си нямаше какво да каже.

За срещата с Кейт избраха кафене „Грийнбъри“ в търговския център на Баракс Роуд в Шарлотсвил. Тримата си поръчаха големи чаши кафе и заеха масичка в дъното на заведението, което бе почти празно в този нощен час.

Очите на Кейт бяха подпухнали, изглеждаше потисната, дори гузна. Седеше с наведена глава и нервно опипваше чашата си. Тя изненадано вдигна глава, когато Кинг побутна към нея две сламки.

— Хайде, подреждай ги под прав ъгъл, това ще те успокои — каза той е добродушна усмивка.

Лицето на Кейт малко се разведри и тя пое сламките.

— Правя го още откакто бях малка. Мисля, че е за предпочитане пред цигарите.

— Значи имаш да ни съобщиш нещо важно — каза Мишел.

Кейт се огледа. Най-близкият клиент четеше дебела книга и си водеше записки, явно бе студент в навечерието на изпит.

— Свързано е със срещата на баща ми през онази нощ. Вече разказах на Мишел — обясни тя, като се озърна към Кинг.

— Да, в течение съм — кимна той. — Продължавай.

— Ами… тогава чух още нещо. Сигурно трябваше да ви кажа по-рано, но искрено вярвах, че ми се е сторило. Може обаче наистина да съм го чула.

— Какво? — попита нетърпеливо Кинг.

— Име. Име, което познавах.

Кинг и Мишел се спогледаха.

— Защо не ни каза по-рано? — попита Мишел.

— Нали вече обясних, защото не можех да повярвам, че съм чула правилно.

— Но вече не мислиш така — настоя Кинг. — Защо?

— След като ме посетихте, почнах да размишлявам за много неща — неща от миналото. Но все още не мога да повярвам, че той е бил замесен по някакъв начин.

— Той? — повтори Кинг. — Добре, как му е името?

Кейт въздъхна дълбоко. Кинг забеляза, че сега омотава сламките на възли.

— Името, което чух да споменава онзи човек, беше Торнтън Джорст.

Мишел и Кинг отново се спогледаха многозначително.

— Сигурна ли си? — попита Мишел. — Чула си го да казва „Торнтън Джорст“?

— Не съм сто процента сигурна, но какво друго би могло да бъде? Не е някакво просто име като Джон Смит например. Определено звучеше като Торнтън Джорст.

— Как реагира баща ти, като чу това име?

— Не чух добре. Но каза нещо в смисъл, че било рисковано, много рисковано. И за двамата.

Кинг се замисли.

— Значи другият мъж не е бил Торнтън Джорст, това изглежда ясно, но са говорили за него. — Той докосна Кейт по рамото. — Разкажи ни за отношенията между Джорст и баща ти.

— Бяха приятели и колеги.

— Дали са се познавали, преди да постъпят в „Атикъс“? — попита Мишел.

Кейт поклати глава.

— Не ми се вярва. Във всеки случай никога не са споменавали. Но и двамата са били студенти през шейсетте години. Тогава хората обикаляли цялата страна и вършели ненормални неща. И все пак странно…

— Кое е странно? — попита Кинг.

— Понякога ми се струва, че Торнтън познаваше майка ми по-добре, отколкото баща ми. Сякаш са се срещали и преди.

— Майка ти споменавала ли е нещо подобно?

— Не. Торнтън постъпи в „Атикъс“ след родителите ми. Той е ерген, никога не съм го виждала да се среща по-сериозно с жени. С родителите ми бяха големи приятели. Мисля, че майка ми го съжаляваше. Често печеше сладкиши и му ги носеше. Добри приятели бяха.

— Кейт, смяташ ли, че майка ти… — бавно изрече Мишел.

Кейт я прекъсна.

— Не, нямаха връзка. Знам, че тогава бях много малка, но все пак щях да усетя.

Кинг не изглеждаше убеден.

— Значи мъжът, който се е срещнал с баща ти, е споменал името на майка ти, Реджина?

— Да, предполагам, че е познавал нея, а може би и двамата. Но вижте, аз наистина не мога да повярвам, че Торнтън е замесен в това. Просто не си го представям да тича насам-натам въоръжен и да планира убийства. Не притежаваше нито гения на баща ми, нито академичното му образование. Но е добър преподавател.

Кинг кимна.

— Да, не е имал нито мозъка на баща ти, нито диплома от Бъркли, но въпреки всичко и двамата са попаднали в един и същ колеж. Имаш ли представа защо?

Кейт веднага премина в отбрана.

— В какъв смисъл?

— Защо баща ти не е преподавал, да речем, в Харвард или Йейл? — поясни Мишел. — Освен академичната си кариера в Бъркли, той е написал четири книги, за които ми казаха, че са сред най-добрите в своята област. Бил е сериозен учен, от тежката категория.

— Може би просто е решил да постъпи в малък колеж — каза Кейт.

— Или пък е имал в миналото си нещо, което му е попречило да се издигне във висшите академични кръгове — отбеляза Кинг.

— Не вярвам — каза Кейт. — Иначе всички щяха да знаят.

— Не е задължително. Не и ако е било заличено от официалните документи, но някои хора в затворения академичен свят са знаели. И може да са използвали това срещу него. Така е попаднал в „Атикъс“, където са го приели с радост, независимо от черните петна в миналото му.