Викът отдолу го стресна.

— Шон, слизай веднага. Джорст се върна.

Той надникна през прозореца тъкмо навреме, за да види как масивната стара кола на Джорст завива по алеята. Изключи фенерчето, отправи се надолу бързо, но предпазливо и тръгна към кухнята, където го чакаше Мишел. Двамата излязоха през задната врата, заобиколиха къщата, изчакаха Джорст да влезе и тогава почукаха.

Професорът дойде да отвори, сепна се, като ги видя, и хвърли подозрителен поглед през раменете им.

— Ваш ли е онзи лексус отпред? — Кинг кимна. — Не видях вътре никого. А не видях и вас на тротоара.

— О, аз бях полегнал на задната седалка, докато чакахме да се приберете — каза Кинг. — А Мишел отиде до една от съседните къщи да попита дали знаят кога ще си дойдете.

Джорст не изглеждаше убеден от тази история, но ги покани да влязат във всекидневната.

— Значи сте разговаряли с Кейт? — попита той.

— Да, тя каза, че сте й съобщили за нас.

— Нима очаквахте нещо друго?

— Сигурен съм, че двамата сте много близки.

Джорст погледна втренчено Кинг.

— Тя беше дъщеря на колега, после моя студентка. Ако намеквате за нещо друго, грешите.

— Е, като се има предвид, че с майка й сте обмисляли брак, щяхте да й бъдете доведен баща — каза Кинг. — А ние дори не знаехме, че сте се срещали с Реджина.

Джорст се сконфузи.

— И защо да знаете, след като не е ваша работа? А сега ще ме извините, но съм доста зает.

— Да, пишете книга. На каква тема, между другото?

— Интересувате ли се от политология, мистър Кинг?

— Интересувам се от много неща.

— Ясно. Е, ако държите да знаете, работя върху изследване на нагласите сред гласоподавателите в южните щати от Втората световна война до днес и тяхното отражение върху националните избори. Според моята теория днешният юг вече не е „старият юг“. Всъщност това е една от най-пъстрите и динамични емигрантски общности в страната от края на миналия век. Не твърдя, че югът вече е бастион на либерализма, нито дори че е радикално настроен, но отдавна не е онзи юг, описан в „Отнесени от вихъра“ или дори „Да убиеш присмехулник“. Всъщност днес най-бързо растящата общност в Джорджия е тази на емигрантите от Близкия изток.

— Представям си колко е вълнуващо индуси и мюсюлмани да живеят заедно с безбожници и баптисти — подхвърли Кинг.

— Добре казано — кимна Джорст. — Безбожници и баптисти. Ще разрешите ли да го ползвам за название на някоя от главите?

— Моля. Не сте познавали семейство Рамзи преди „Атикъс“, нали?

— Не, не ги познавах. Когато пристигнах, Арнолд Рамзи преподаваше вече от две години. Аз работих в друг колеж в Кентъки около десет години, преди да се прехвърля тук.

— Като казах семейство Рамзи, имах предвид Арнолд и Реджина.

— Отговорът е същият. Не ги познавах, преди да дойда тук. Защо, да не би Кейт да твърди нещо друго?

— Не — бързо се намеси Мишел. — Тя ни каза, че с майка й сте били много добри приятели.

— И двамата ми бяха добри приятели. Мисля, че Реджина ме смяташе за безнадежден ерген и се стараеше винаги да се чувствам добре дошъл. Тя наистина беше забележителна жена. Ръководеше театралната група в колежа и дори участваше в някои постановки. Беше изумителна актриса, уверявам ви. Бях чувал Арнолд да говори за нейния талант, особено на младини, и си мислех, че преувеличава. Но когато я видях тук на сцената, бях като омагьосан. А добрината й не отстъпваше на таланта. Много хора я обичаха.

— Не се съмнявам — каза Кинг. — А след смъртта на Арнолд между вас двамата…

— Не беше така — прекъсна го Джорст. — Мина много време след смъртта на Арнолд, преди да започнем да се срещаме и да станем нещо повече от приятели.

— И се стигна дотам, че заговорихте за брак.

— Аз й предложих, тя прие — отвърна студено Джорст.

— А после умря, така ли?

По лицето на Джорст се изписа болка.

— Да.

— Всъщност тя се самоуби, нали?

— Така казват.

— Но вие не вярвате? — побърза да се намеси Мишел.

— Тя беше щастлива. Прие предложението ми да се оженим. Едва ли ще прозвучи прекалено самонадеяно, ако кажа, че не ми се вярва мисълта за брак с мен да я е тласнала към самоубийство.

— Значи смятате, че е била убита?

— Вие ми кажете! — повиши глас Джорст. — Нали вие обикаляте наоколо и разследвате. Поблъскайте си главите. Въпросът не е от моята компетентност.

— Как прие Кейт новината за предстоящата сватба?

— Добре. Тя обичаше баща си. Харесваше мен. Знаеше, че не се опитвам да го заместя. Искрено вярвам, че Кейт искаше майка й да бъде щастлива.

— Участвахте ли навремето в протестите срещу Виетнамската война?

Джорст сякаш прие спокойно внезапната смяна на темата.

— Да, заедно с милиони други.

— И в Калифорния ли?

— Накъде биете?

— Какво ще кажете — попита Кинг, — ако ви съобщим, че един мъж е посетил Арнолд Рамзи, за да потърси от него помощ за убийството на Клайд Ритър, и този човек е споменал вашето име?

Джорст го изгледа хладно.

— Ще кажа, че който го твърди, допуска сериозна грешка. Но дори да е вярно, не мога да забраня на хората да говорят за мен, нали?

— Така е. Вярвате ли, че Арнолд Рамзи е действал сам?

— Да, докато не ми представите солидни доказателства за противното.

— По всичко личи, че не е бил склонен към насилие, но въпреки това е стигнал до най-жестокото деяние — убийство.

Джорст сви рамене.

— Знае ли някой какви чудовища се спотайват в човешките души?

— Вярно. А на младини Арнолд Рамзи е взел участие в бурни протести. Може би при някоя от тези демонстрации е загинал човек.

Джорст рязко вдигна очи към него.

— За какво говорите?

Кинг бе разкрил това сведение само за да види как ще реагира Джорст.

— И още нещо. Заедно с Рамзи ли пътувахте до хотел „Феърмаунт“ онази сутрин, когато той уби Ритър?

Джорст изобщо не реагира. Лицето му си остана безизразно.

— Твърдите, че онази сутрин съм бил във „Феърмаунт“?

Кинг го фиксира с поглед.

— А вие твърдите ли, че не сте били?

За момент Джорст се замисли.

— Добре, бях там. Заедно със стотици други. И какво от това?

— Какво ли? Премълчахте за срещите си с Реджина Рамзи, а сега откриваме, че пропускате и друга важна подробност.

— Защо да го споменавам? Не съм направил нищо лошо. Колкото до въпроса ви — не, пътувах сам.

— И навярно сте изскочили оттам още в секундата на изстрела, иначе не бихте имали време да вземете Реджина и да съобщите на Кейт в часа по алгебра.

Джорст ги гледаше с каменно лице. Но по широкото му чело бяха избили капчици пот.

— Хората хукнаха да бягат. Аз бях изплашен като всички останали. Видях какво стана. А не исках Реджина и Кейт да научат от новините. Затова карах като луд, да им съобщя лично. Мислех, че постъпвам както е редно. И никак не ми е приятно да правите тежки изводи въз основа на една постъпка, която смятам за безкористна.

Кинг се приближи към него.

— Защо отидохте в хотела онази сутрин? И вие ли имахте зъб на Ритър?

— Не, разбира се.

— Тогава защо? — настоя Кинг.

— Той беше кандидат-президент, подобни личности рядко се мяркат по тия места. Исках да го видя с очите си. В края на краищата нали съм политолог.

— Ами ако кажа, че всичко това са празни приказки? — попита Кинг.

— Не ви дължа обяснения — сопна се Джорст.

Кинг сви рамене.

— Прав сте. Ще пратим ФБР и тайните служби да обясните на тях. Може ли да използваме телефона?

— Момент, чакайте малко. — Кинг и Мишел го изгледаха въпросително. — Добре, добре — бързо добави Джорст. Преглътна нервно, прехвърляйки поглед от лице на лице. — Вижте, тревожех се за Арнолд. Толкова беснееше срещу Ритър. Боях се да не извърши някоя глупост. Моля ви, повярвайте, нито за секунда не съм допускал, че има намерение да го убие. Дори не знаех, че има пистолет, докато не го извади. Кълна се.

— Продължавайте — нареди Кинг.