— Мисля, че ти дължа вечеря и бутилка хубаво вино — обясни той, — след като те влачих къде ли не.

— Е, беше по-забавно, отколкото да стоя на входа с пистолет, докато някой политик се моли за гласове.

— Браво, напредваш.

Изведнъж Кинг се втренчи през прозореца. Явно му бе хрумнало нещо.

— Хей, това изражение ми е познато. Какво ти минава през главата? — попита Мишел.

— Помниш ли, Джорст все повтаряше, че колежът извадил голям късмет, като привлякъл преподавател от ранга на Рамзи, че учени от Бъркли и национални експерти рядко благоволявали да обърнат внимание на колежи като „Атикъс“?

— Да, и какво?

— Видях в кабинета дипломите на Джорст. Учил е на свестни места, но не от най-реномираните. А предполагам, че и останалите професори не са били звезди като Рамзи и може би затова са се притеснявали от него.

Мишел кимна замислено.

— И тъй, защо един блестящ ум с докторат от Бъркли и национален експерт в крайна сметка става преподавател в място като „Атикъс“?

Кинг я погледна.

— Именно. Ако трябваше да предполагам, бих казал, че Рамзи е имал тайни, които е държал да останат неразкрити. Може би от времето на протести. Може би затова го е напуснала и жена му.

— Но това не би ли излязло наяве след убийството на Ритър? Трябва да са проверили под лупа цялото му минало.

— Може и да не са разбрали, ако е било добре прикрито. Става дума за период много преди убийството. А шейсетте години бяха смахнати времена.

Докато лъкатушеха из магазина и избираха продукти за вечеря, Мишел забеляза, че клиентите зяпат Кинг и си шушукат. На касата Кинг потупа по рамото един мъж, който усилено се преструваше, че не го забелязва.

— Как я караш, Чарлс?

Човекът се обърна и пребледня.

— А, Шон. Благодаря, добре съм. А ти? Искам да кажа…

Той млъкна, смутен от собствения си въпрос, но Шон продължи да се усмихва.

— Зле, Чарлс, направо зле. Но несъмнено мога да разчитам на теб, нали? Помниш ли как преди няколко години те отървах от оная гадна история с данъците?

— Какво… аз… о, Марта ме чака отвън. Довиждане.

Чарлс бързо изтича от магазина и скочи в микробус мерцедес, каран от миловидна жена с побеляла коса, която зяпна от изумление, когато съпругът й взе да разправя какво е станало. След миг колата потегли с пълна скорост. Докато излизаха с покупките, Мишел каза:

— Шон, съжалявам за всичко това.

— Какво пък, добрият живот все някога трябва да свърши.

В дома на Кинг си устроиха галавечеря, която започна със салата „Цезар“ и рулца от раци, следвани от свинско бонфиле с домашен сос от гъби и лук, гарнирано с чесново картофено пюре. За десерт имаше шоколадови еклери. Вечеряха на задната веранда над езерото.

— Значи можеш да готвиш; но дали си на разположение, ако ми хрумне да те ангажирам за някое празненство? — пошегува се Мишел.

— Срещу подходящ хонорар — отвърна Кинг.

Мишел вдигна чашата с вино.

— Хубаво е.

— Няма как да не е хубаво. Отлежава в мазето от седем години. Една от най-любимите ми бутилки.

— Поласкана съм.

Шон погледна към кея.

— Какво ще кажеш за една разходка по езерото след вечеря?

— Щом е по вода, никога не отказвам.

— В стаята за гости има бански костюми.

— Шон, поне едно трябва да ти е ясно за мен — не ходя никъде без подходящ спортен екип.

След малко Кинг яхна големия червен джет, а Мишел се настани зад него и го прегърна през кръста. Изминаха около пет километра и накрая Кинг пусна малката котва в плитчините на едно заливче. Не бързаха да слязат от джета. Кинг хвърли поглед наоколо.

— След около шест седмици есента ще обагри пейзажа в изумителни цветове — каза той. — А най-много обичам да гледам планините, когато слънцето залязва зад тях.

— Добре, време е да се поразкършим.

Мишел свали спасителната жилетка, после съблече анцуга. Отдолу носеше ослепително червени ластични шорти и късо потниче в същия цвят. Кинг неволно я зяпна, напълно забравил за красивите планински пейзажи.

— Смущава ли те нещо? — попита Мишел, като се озърна към него.

— В никакъв случай — каза Кинг и побърза да извърне глава.

— Първа! — Тя се гмурна във водата и след малко изплува. — Идваш ли?

Той се съблече, гмурна се и изплува до нея. Мишел погледна към брега.

— Според теб колко има дотам?

— Около сто метра. Защо?

— Мисля си да организирам импровизиран триатлон.

— Защо ли не съм изненадан?

— Да се надбягваме до брега — предложи тя.

— Няма да е равностойно състезание.

— Много си самоуверен, а?

— Не, исках да кажа, че ще ме изпревариш за нула време.

— Откъде знаеш?

— Ти си олимпийска състезателка, а аз адвокат на средна възраст с отслабнали колене и калпаво дишане заради една стара рана, получена при изпълнение на служебния дълг. Все едно да се състезаваш с баба си.

— Ще видим. Може да изненадаш и себе си. Раз-два-три-старт!

Тя се стрелна напред, прорязвайки с мощни удари на ръцете спокойната топла вода.

Кинг заплува след нея и за свое учудване с лекота преодоля разстоянието. Нещо повече, когато наближиха брега, вече бяха почти рамо до рамо. Мишел се разсмя, когато той посегна и шеговито я сграбчи за крака. Стигнаха на брега едновременно. Кинг се просна по гръб и задиша жадно, сякаш цялата атмосфера нямаше да му стигне.

— Е, май наистина изненадах и себе си — каза задъхано той. После завъртя глава към Мишел. Тя изобщо не се задъхваше и Кинг изведнъж осъзна истината. — Измамница! Ти дори не си се опитала да ме изпревариш!

— Напротив. Е, трябваше да ти дам известен бонус за възрастта и другите неравностойни показатели.

— Това вече беше последната капка.

Той скочи и се хвърли към Мишел, която побягна с писъци. Но в същото време се превиваше от смях и Кинг я догони с лекота. Метна жертвата на рамо, нагази до кръста и тържествено я хвърли във водата. Тя изплува, продължавайки да се смее.

— Това за какво беше?

— За да ти покажа, че още има хляб в мен, макар да съм прехвърлил четирийсетте.

Когато се върнаха и вдигнаха джета на кея, Кинг попита:

— Как тъй се прехвърли от баскетбола и бягането в олимпийския отбор по гребане?

— Предпочитах бягането пред баскетбола, но ми липсваше играта в екип. В колежа един мой приятел се занимаваше с гребане и чрез него се запалих и аз. Изглежда, имам вроден талант за този спорт. Излезех ли по вода, ставах неуморна; бях като машина. И много харесвах опиянението от чувството, че хвърлям цялото си същество върху греблата. Бях най-млада в отбора. Когато постъпих, никой не вярваше от мен да излезе нещо. Мисля, че ги опровергах.

— Май си посветила на подобни опровержения значителна част от живота си. Особено в тайните служби.

— Да, не всичко беше цветя и рози.

— Не разбирам много от спорт. Как се наричаше твоята дисциплина?

— Четворка с кормчия. Четири жени гребат с всичка сила, а кормчията дава ритъма. Трябва да си неимоверно съсредоточен.

— Как беше на Олимпийските игри?

— Най-вълнуващото и най-непоносимото време в живота ми. Толкова се бях стегнала, че повърнах преди първата гонка. Но когато спечелихме среброто, и то само на косъм от златото, нямаше по-прекрасно чувство на света. Аз все още си бях хлапачка и ми се струваше, че съм достигнала върха.

— Още ли тя се струва така?

Тя се усмихна.

— Не, надявам се, че най-хубавото ще дойде тепърва.

Изкъпаха се и облякоха сухи дрехи. Когато Мишел слезе, Кинг преглеждаше някакви записки на кухненската маса.

— Интересно ли е четивото? — попита тя, докато решеше мократа си коса.

Той вдигна глава.

— Разговорът ни с Джорст. Чудя се дали не знае повече, отколкото казва. И още — чудя се какво можем да научим от Кейт Рамзи.

— Ако се съгласи да разговаря с нас.

— Точно така. — Кинг се прозина. — Утре ще му мислим. Денят беше тежък.