— Как?

— Тогава вече ще можем да ви клонираме. Вас и всеки друг. По дяволите, ще можем да изровим Бетховен, Къстър, Елвис… и да си ги отгледаме като деца. Ще можете да възкресите майка си. Или да отглеждате части и органи за замяна. Предполагам, представяте си какви морално-етични и социални проблеми поставя това. Какво става с осиновяването, когато хората могат да поръчат копия на самите себе си — или на някой друг — по пощата? А ако съчетаем клонингите с рекомбинантната ДНК-технология, лесно ще получим индивиди, които не са съвсем хора като нас и стават за пушечно месо, гладиатори или роби. Вместо банки с органи — ферми с органи. Хора за еднократна употреба.

— Увлякохте се, докторе — изсумтя Ласитър.

Торгоф се засмя и поклати глава:

— Изобщо не съм се увличал. Имате нужда само от клетка с ядро и непокътната ДНК в него: капка кръв, фоликула от косата, късче тъкан. Всичко става. После обръщате процеса на диференциация, възстановявате тотипотентността на клетката и я използвате, за да създадете новия организъм. Просто трябва да вкарате ядрото в яйцеклетка, от която е извадено собственото й ядро. После култивирате. Интересно, нали?

— Какво означава „култивирате“?

— Ами, ако става дума за хора, това е стандартното донорство на ооцита — Ласитър примигна, като чу познатия термин. Междувременно Торгоф заобяснява: — Което се прави, като…

— Знам как се прави — прекъсна го Ласитър. — Сестра ми се подложи на тази процедура.

— О… Е, значи ви е известна. — Торгоф погледна сепнато часовника си и се размърда неспокойно. — Наистина трябва да вървя. Става дума за дванайсетгодишен човек и хокейни билети.

— Само секунда — спря го Ласитър. — Ако Барези е направил всичко това… искам да кажа, ако е намерил начин да обърне диференциацията на клетките… щеше да се разчуе, нали?

— Абсолютно! — Торгоф стана. — Такова откритие би било съпоставимо с… с… с изобретяването на колелото. Затруднявам се да го сравня с нещо всъщност. Щяхме да научим, разбира се. Освен ако…

— Какво?

Торгоф загърна шалчето около врата си и вдигна яката на бозавото си палто, а кепето нахлупи ниско над челото.

— Освен ако не е имал съмнения.Може да се е изплашил. Защото нали все пак е бил религиозен човек.

Докато се връщаше с метрото към „Мариот“, Ласитър се чудеше какво да мисли. Барези беше видял Бог в една молекула и се бе заловил да учи теология. Но какво общо имаше всичко това с „Умбра Домини“ и серията убийства, като се започне от Токио и се стигне до Вашингтон?

Влакът се носеше с грохот из тунелите, а Ласитър губеше търпение. Защо трябваше да приема, че страстта на Барези към науката и религията има нещо общо със случая? Защото отец Ацети го бе заявил?

Да.

Но ключът за всичко очевидно бе в клиниката — не в науката и не в религията. Клиниката за лечение на безплодие. Това свързваше всички жертви. Започваше да се пита дали вместо да преследва фантоми, не трябваше да разпита жените, пребивавали там. Имаше имената и адресите им. Ставаше дума за онези, които бяха оставали по седмица. Нито една от тях не бе подлагана на донорство на ооцита и нито една — доколкото му бе известно — не бе умряла. Имаше поне сто такива жени, а той не бе разговарял с нито една от тях.

Но Фреди и Риордан бяха. И онова, което бяха научили, можеше да се резюмира в едно изречение: „Животът е прекрасен“.Беше ясно за Риордан, ясно за Фреди и ясно за него самия, че нито една от тези жени не бе застрашена по никакъв начин. Дори при това положение…

Наведе се, прекара пръсти през косата си и простена тихо. Тихо, но явно достатъчно силно, защото, като вдигна глава, мъжът, седнал срещу него, го гледаше втренчено и предупредително. Ласитър прочете мислите му: „Само това ми липсваше, поредният куко“.

И тогава му хрумна нещо друго, толкова разтърсващо, че тялото му чак подскочи и той се изправи на седалката. Ами ако Барези наистинаго бе направил? Ако бе използвал клиниката си, за да клонира…

Тук логиката му изневеряваше. Какво да клонира? Или по-скоро кого?Ласитър изръмжа от чувството на безсилие, което накара мъжа отсреща да стане с ругатня и да се премести в далечния край на вагона.

И все пак какво от това, ако го бе направил? Какво се е случило после? Размислил ли е? И е започнал да избива децата?

Отговорът дойде в главата му веднага: „Това е лудост“. Децата от клиниката не можеха да бъдат клонинги. Те просто не си приличаха. Брендън не приличаше на Джеси, а и нито един от двамата не приличаше на нито едно от останалите избити деца, които бе виждал на снимка. На Мартин Хендерсън. На момченцето на Иржи Райнер. Бяха съвсем различни.

Значи клонингите отпадат, реши Ласитър, освен ако…

Какво? Освен ако не са клонинги на група?

Но каква група? Кардиналският колеж? Футболният отбор на „Милан“?

Глупости!

Това е нелепо! Дори ако Барези е бил в състояние да направи нещо подобно, защо ще го прави? Нищо не оставяше впечатлението, че децата си били част от експеримент. Жените са идвали в клиниката, забременявали са и са си отивали. Съвсем ежедневна, едва ли не рутинна процедура и доколкото бе известно на Ласитър, Барези дори не бе искал снимка на децата, а още по-малко се бе интересувал от тяхното израстване. За него това си е било съвсем обикновена медицинска процедура.

Само дето не беше така.

Защото всичките му пациенти бяха избити.

Във Вашингтон никога не бе ставало толкова студено.

Седнал в наетия таурус пред Управлението за контрол над превозните средства в Портланд, Мейн, Ласитър държеше разперените си пръсти пред отворите на отоплителната система и се укоряваше за допуснатите аматьорски грешки. Не трябваше да използва кредитната си карта в бюрото на „Херц“, а трябваше да плати с налични. Само дето там не приемаха налични, така че нямаше особен избор.

Въпреки горещата струя пръстите му не можеха да се стоплят след почистването на скрежа по предното стъкло. Не ставам за тази работа, реши Ласитър. Този студ… такъв студ… има само в Минесота или Саскечуан. Коженото яке бе просто неадекватно за задачата да го стопли, както и безумно скъпите ръкавици, купени в „Бергдорф Гудман“. Трябват ми ръкавици с електрическо отопление, каза си той, и космически скафандър.

Часовникът на таблото показваше 8:56. Четири минути до отваряне. Трябваше да отида в Сънди Ривър и да покажа снимката й на хората, които работят там, сети се Ласитър. На тези, които дават апартаменти под наем, на техниците, на ски инструкторите, на разпределяните чрез бюрата детегледачки. Но… как щеше да ми помогне това? Та всеки уикенд в Сънди Ривър идват и си отиват безброй хора. Снимката беше отпреди две години, а и на всичкото отгоре, доколкото можеше да се прецени по нея, не беше направена в самия курорт. Беше пред Макдоналдс, а планината се виждаше в далечината.

Но планината беше същата. И със Сънди Ривър не можеше да има грешка. В хотел „Рамада“ имаше туристически брошури и той бе сравнил планината на тях с тази от снимката. Ставаше дума за едно и също. Значи тя се намираше в Мейн. Или поне е била в Мейн. И то преди две години.

Ласитър включи радиото и се загледа в жената, която излезе от Управлението със знамена в ръка. Заобиколи заледената купчина в средата на паркинга, отиде до пилона и безцеремонно издигна националния флаг на САЩ. Последва го щатският флаг на Мейн, на който имаше борово дърво. После жената побърза да се върне на топло в Управлението.

Глас по радиото оповести, че е минус седемнайсет градуса, но температурата се покачвала!

Точно в девет жената отключи вратите на Управлението и над десет коли изгасиха едновременно работещите на празен ход двигатели. Един по един ранобудниците в дебели якета се измъкнаха и се насочиха към сградата. Ласитър последва примера им и след малко се озова пред гише с табела: