Ласитър отново почувства острата болка в гърдите си.

— Без церемонии. Но аз ще дойда.

— Прекрасно — въздъхна мъжът. — Ще ви уведомим.

Два дни по-късно слънцето отново ярко грееше и той отново бе на гробището. Беше някак сюрреалистично да наблюдава повторното спускане на същия малък ковчег в същата малка дупка. Този път обаче нямаше свещеник, нито успокояващи думи, нито други опечалени освен него самия и Риордан, който се появи по средата на процедурата. Физическият труд се отрази добре на Ласитър, макар че изкопаването не му отне много време. Двамата останаха мълчаливи над дупката около минута, после Джо се извърна.

— Гадна работа — прошепна Риордан, поклащайки глава. Бръкна за цигара, но изчака да се отдалечат, преди да запали.

След второто погребение на Брендън Риордан започна да му се обажда през ден.

— Обаждам ти се, Джо, да ти съобщя, че… нямаме нищо ново. Искам да кажа, че разполагаме с добра отливка на острието на лопатата и страхотни отливки от обувки… впрочем, става дума за „Найк“, модел „Чийфтън“, номер 43. При това има само един вид отпечатъци, което подсказва, че работата е свършена от един човек. И толкоз… Опряхме на камък. Никакви отпечатъци по ковчега, нищо по надгробните плочи. Който и да е той, бил е с ръкавици. — Полицаят замълча за момент. — Което е интересно само по себе си.

С изключение на зловещата ексхумация на Брендън полицейското разследване се бе развивало без прекъсвания, но и без съществени находки. Риордан се стараеше да държи Ласитър в течение, може би с надеждата, че така няма да му се бърка в работата. Тези телефонни обаждания все по-често ставаха повод да обсъдят уликите.

Отпечатъци.

— Познай чии?

— Няма нищо за познаване.

Не беше изненадващо, че пръстовите отпечатъци на Джон Доу са по целия нож, колата и портфейла, намерен в „Комфорт Ин“. Полезна улика, но и не подсказваща нищо по отношение на самоличността му: той все още си беше Джон Доу.

— Този тип го няма в компютъра — каза Риордан, имайки предвид базата данни на ФБР, където се съхраняваха повече от сто милиона отпечатъци, в това число на всички някога арестувани за каквото и да било, всички кандидатствали някога за секретни документи или за разрешение за носене на оръжие, военни, шофьори на таксита и на автобуси, държавни служители.

Кръв, коса, плът.

— Идеално съвпадение. Отпечатъците по ножа са негови. Кръвта по ножа е тяхна. Косата е, както ти каза, на Брендън. А кожата…

— Каква кожа?

— Под ноктите на сестра ти — та кожата е на Джон Доу. И това е извън всякакво съмнение. Даже и без ДНК-тест лекарят казва, че нашият човек е бил издран — четири следи по бузата, отдясно наляво. С теб не сме ги видели заради бинта.

Ножът.

— Повикахме художник в отделението. Направи човекът няколко скици, поигра си и последната стана — прекрасна е. Показва Джон Доу без изгаряния и без превръзки. С вежди и коса защото нали се сещаш, че в момента няма такива. Както и да е, ако преди не е носил зализан алаброс, значи вече знаем как изглежда.

— И какво?

— Ами показахме рисунката в двайсетина магазини за оръжие, половин дузина армейски складове, където разпродават излишъци на армията, и… Познай! Един служител в Спрингфийлд ни каза, че му е продал „Кей-бар“ нож преди три-четири седмици.

— И той го помни?!

— Като вчера.

— Откъде такава памет?

— Много просто. Каза, че онзи се откроявал. Бил облечен в един от онези развлечени вносни костюми на…

— Армани.

— Който и да е, но нямало да видиш такива на разпродажба. Онези в склада били свикнали на клиенти в работни комбинезони и анцузи, на хлапета с бръснати глави и по черни джинси… Човекът рече, цитирам: „Направо от бутика“,край на цитата. Нали ти казах, Джо. Откачен. Смятай случая за приключен.

Последва застой. В болницата, пред стаята на задържания, се сменяха отегчени полицаи и проверяваха документите на всеки влизащ или излизащ. Смисълът не беше много ясен: всички посетители бяха болнични служители, тъй като, с изключение на Джо Ласитър и пресата, никой друг не се интересуваше от състоянието на човека вътре.

В понеделника преди Деня на благодарността 13Риордан телефонира, за да каже, че лекарите са махнали дихателната тръба на Джон Доу и той бил достатъчно добре, за да отговаря на въпроси. Разпитът бил насрочен за сряда.

— И после? — пожела да разбере Ласитър.

— Ще го преместим във Феърфакс. Ще предявим обвинение… Дори да е в инвалидна количка.

По мнението на лекарите състоянието на пациента се подобрило изненадващо, макар че никога вече нямало да бъде „като нов“. По шията и лявата страна на лицето му имало жестоки белези, а тъканта на дробовете и ларинкса му била увредена.

— Няма да му хареса това — отбеляза Риордан.

— Кое?

— Онова, което научих от лекарите. Този тип е бил атлет. Или има физика на атлет. Казаха, че бил в страхотна форма.

— Бегач?

— Не… всъщност, кой знае. Едър е. Направо грамаден. Боксьор, може би. Или футболен защитник. Или бияч в бар. Не знам. Нещо… голямо. Почвам да си мисля, че не е изключено да е бил и… войник.

— Откъде ти хрумна пък това?

— Минал е през месомелачката. Докторите ми показаха рентгеновите му снимки. Даже и аз го видях — този се е млатил яко. Направо изглежда, сякаш е бил изтезаван.

— Не разбирам.

— Ами… има следи от стари счупвания. И втвърдени ръбове на белези по гърба… сякаш са го бичували.

— Какво?

— Не се шегувам. Трябва да го видиш сам. Освен това е бил и прострелван. Има зараснала стара рана: куршумът е влязъл отпред и е излязъл през дясното рамо. И още нещо…

— Какво?

— Мисля, че този тип… за професията му ти говоря… е фаянсаджия.

—  Какво?

Риордан доволно се захили.

— Докторът казва, че имал мазоли на коленете. Големи мазоли… загрубели. И аз реших, че… слага плочки. От какво друго може да са?

Ласитър помисли. Накрая се предаде:

— Не знам.

— Аха — зарадва се Риордан. — Ами от мен толкова.

В сряда сутринта — деня, когато Риордан трябваше да разпита Джон Доу, Джо Ласитър отиде в офиса си във Фоги Ботъм, седна зад бюрото си и започна да се преструва, че работи, докато всъщност чакаше обаждането на детектива.

Офисът му бе просторен и луксозен, с истинска камина, гълъбовосив мокет и изглед към Капитолия. Ореховата ламперия бе осветена с мека индиректна светлина и украсена с литографии на Хокни. В ъгъла в дъното имаше пищно резбовано бюро, а в другия — две кресла и кожен диван. Атмосферата бе едновременно на солидност и дискретност — целта бе и богати, и предпазливи, и загрижени, да се отпуснат и предразположат.

„Ласитър Асошиитс“ заемаше целия девети етаж на сградата, а това означаваше, че освен офиса на собственика на фирмата имаше още три ъглови помещения. Едното бе заседателна зала. Другите две бяха дадени на двамата управителни директори: Джуди Рифкин и Лио Болтън. Осемте останали кабинета, разположени по периферията на етажа, бяха разпределени между старшите следователи. Аналитиците, компютърните специалисти, поддържащи базата данни, секретарките и обслужващият персонал бяха разположени в средата на етажа, където пространството бе разделено с подвижни прегради на клетки. Общият брой на работещите във фирмата на Ласитър бе трийсет и шест човека в централния офис и още четиридесет по филиалите в Ню Йорк, Чикаго, Лондон и Ел Ей.

Мерките за сигурност бяха строги и впечатляващи. Те започваха още от приемната, където специално оборудване, последна дума на техниката, записваше влизането и излизането на всички, без значение дали става дума за служители, или клиенти. Достъпът до кабинетите се контролираше с биометрична заключваща система, използваща сканиране на пръстови отпечатъци. Озовал се веднъж вътре, любопитният посетител щеше да установи, че прозорците са скрити зад гумирани завеси, абсорбиращи вибрациите, срещу малко вероятната опасност някой да използва лазерно устройство за подслушване на разговори чрез анализ на трептенията по стъклата. Кантонерките бяха снабдени със солидни комбинационни ключалки, а до всяко бюро имаше машина за унищожаване на документи. Понеже „Ласитър Асошиитс“ се отчиташе основно пред изпълнителните директори и адвокатите на фирмата, вътрешните доклади нямаше нужда да се копират. Поради тази причина, компанията разпечатваше служебната документация на специална хартия, импрегнирана с фосфор, така че всеки опит да бъде копиран документ — освен на ръка, разбира се, — би завършил с получаването на черен лист.