— Е, и?

— Какво?

— Какво като е скапан квартал? Ройтерс казва, че е бил измъчван. Можело е да стане навсякъде. Защо ще го правят точно на стъпалата на църква?

— Прав сте. Хвърлили са го там. Разговарях с полицаите… неофициално, нали се сещате? Те твърдят, че е бил занесен там около пет сутринта. Не знаят къде е бил преди това, но от начина, по който се е съсирила кръвта му, е ясно, че не се е случило на стъпалата. Може да е бил мъртъв от около ден. — Ласитър и Масина замълчаха. След малко Масина произнесе: — Той имаше дете…

— Да, знам, каза ми. — Отново замълчаха.

Накрая Масина проговори:

— Знаете ли как е умрял?

— Не, нямам представа.

Масина пое дълбоко въздух:

— Полицията не е пуснала тази информация за пресата, но… Завързали са ръцете и краката му отзад на гърба, като са прекарали примка през шията му в особен вид възел… Колкото повече се е борил, толкова повече се е затягала примката. Когато се задушавал, мъчителят му я разхлабвал. И така много пъти. По шията му имало следи от многократни охлузвания… И по китките… И глезените… Което означава, че трябва да е бил заплашван… така че не е могъл да не се съпротивлява.

— Не те разбрах…

Масина отново шумно въздъхна:

— Върху главата му са намерили пластмасова торбичка. Знаете как е… задържаш дъх, но инстинктът ти се задейства и започваш да се боричкаш! Само че, както е бил вързан, това е означавало, че примката се затяга. Бепи е започвал да се задушава, но когато е изгубвал съзнание, са махали торбичката и са разхлабвали примката. Правили са това много пъти. Накрая са я сложили за последно върху главата му… И не са я свалили. Така е умрял. — Ласитър не каза нищо. Не намираше думи. Масина си прочисти гърлото: — Какво мислите, че са търсили?

— Информация.

— Но каква информация?

— Не знам. Може и те да не са знаели. А може да са се опитвали да разберат какво му е известно… или какво е известно на мен. А може да е бил някой, който го е правил така… за забавление.

— Не вярвам.

— И аз.

Отново се възцари тишина. Този път я наруши Ласитър:

— Ами… — започна той.

—  Felice Natale, eh?

— Да.

— И внимавайте!

— И вие… Весела Коледа.

В мига, в който остави слушалката, телефонът изви като аларма. Ласитър го вдигна като нещо нечисто.

— Ласитър — произнесе той с безстрастния глас, който използваше, когато секретарката му вземаше почивка за чаша кафе.

— Познай кой е!

— Джими… Имам някои неща… — готвеше се да спомене Бепи и собствените си неприятности в Неапол, но Риордан го помете с енергичния си глас.

— Няма да повярваш, сигурен съм! Случаят зацикля, ти заминаваш някъде си и изведнъж аз попадам на следа! — Ласитър се поизправи на стола. — Привлякох ти вниманието, нали? — засмя се Риордан, сякаш го гледаше отнякъде.

— Да, успя.

— Можеш ли да дойдеш тук?

— Къде?

— В Прага, естествено! Ти откъде мислиш, че ти се обаждам?

— Джими, случиха се някои неща. Не знам…

— Става дума само за един час полет. Какво толкова?

Ласитър осъзна, че Риордан не долавя тона му. Може би изобщо не го слушаше, защото наистина звучеше развълнуван от нещо.

— Защо не ми разкажеш?

— Защото трябва да се запознаеш с един човек! Скачай на самолета и идвай тук!

— Сигурен ли си, че…

— Повярвай ми. Важно е!

Ласитър остави слушалката и се опита да се съсредоточи. Усещаше, че трябва да остане в Рим и да направи нещо за Бепи, но нищо смислено не му идваше наум. Освен това… можеше да се върне тук след няколко дни. Дори по-скоро.

Пет часа по-късно Ласитър стоеше на паркинга пред хотел „Интерконтинентал“ в столицата на Чехия и разглеждаше комисарската идея за човешки прогрес — кутия от стомана и стъкло, чийто псевдомодернистичен стил обещаваше безвкусни ястия, изцапани мокети и несъмнено „европоп“. Построен в разгара на студената война, хотелът бе замислен като реклама на комунистическата партия, като архитектурно послание, заявяващо безпрекословно: Ние вървим към бъдещето ръка за ръка.Но както често се случва с архитектурните послания, и тук се бе получило малко по-различно, така че днес хотелът като че ли казваше: На нас не ни трябва човешка топлина!

Ласитър влезе и намери Риордан, седнал в едно сепаре, в компанията на недружелюбен чех с кожено палто. Въпреки официалния костюм и вратовръзката Риордан си приличаше на полицай, докато събеседникът му напомняше за безработен рокмузикант или болен от туберкулоза гений с дълга и мазна черна коса до раменете. На масата лежеше пакет „Тръмфс“, заобиколен от празни бутилки „Пилзнер Уркел“. Ласитър пусна пътната си чанта на пода и седна.

— Моли се да си струва.

Риордан се стресна:

— Хей, Джоуи-и-и! Кажи здрасти на Франц…

— Здрасти, Франц.

— Джо Ласитър, Франц Яначек.

Здрависаха се. Чехът имаше здрава ръка, подпухнали очи, кожа с болнав тен и нисък буботещ глас, който блестеше, докато говореше… благодарение на златната коронка в устата му.

— За мен е удоволствие — каза Яначек.

— Франц е… чакай, какъв беше? Министър на вътрешните работи?

Яначек се усмихна:

— Не още. — Извади визитка от вътрешния джоб на коженото си палто и я пусна в неизсъхнала локвичка бира. Ласитър я погледна с изненада. Яначек се оказваше началник на следствения отдел в пражката полиция.

Риордан пак се захили:

— Страхотна страна, нали? Харесвам това място! Аз черпя — каза той и махна на сервитьорката, сякаш беше на кораб, който потегля от пристанището, а ридаещото му семейство го изпраща.

Барът беше пълен с мъже на средна възраст в тъмни костюми. Те седяха на групички по трима-четирима и възбудено говореха на половин дузина езици. Като че ли всички пушеха, защото във въздуха се стелеше дим от евтин тютюн и миризма на скъп алкохол.

Риордан кимна към посетителите:

— Всички са тук! ФБР, Сикрет Сървис, КГБ… дори шибаните Ездачи 28. Можеш ли да повярваш? Ездачите!Скотланд Ярд.

Яначек запали цигара.

Риордан се изкиска:

— Франц е хипи.

Донесоха бирите и Ласитър отпи. Пивото беше невероятно, но опари раничката под устната му и той се намръщи. Яначек се усмихна:

— Какво се е случило? — попита той.

— Паднах.

— Сериозно ли — погледна го Риордан, вече без да се хили.

— Някакъв тип беше в стаята ми.

— И какво?

— Съпротиви се при ареста.

— Избяга ли? — попита Яначек.

— Засега.

— Лошо — отбеляза Риордан. — Най-вече за теб. Вероятно се чудиш за какво те повиках?

Ласитър се засмя:

— Ти просто си пиян, нали?

— Технически погледнато, преминал съм точката на кондензация на влагата. Няма значение. Важното е, че аз и Франц съвместно ръководим… как беше… секция.

— За какво? — поинтересува се Ласитър.

— Замразени случаи.

Ласитър поклати глава:

— Това пък какво е?

— Неразкрити случаи. Убийство или тежко престъпление, което не може да бъде приключено — обясни Яначек.

— Да кажем, защото няма улики — уточни Риордан.

— Или още по-лошо — вметна Яначек, — няма мотив.

— Проблемът е сериозен — каза Риордан. — Какво се прави в такива случаи? Искам да кажа, какво друго, освен да седиш и да се надяваш, че някой ден някак случаят ще се саморазреши? Какво да правиш?

— Не знам? — призна Ласитър. — Ти какво предлагаш?

Риордан сви рамене:

— Ами затова има секция, в която се водят дискусии. По принцип, трябва да се върнеш към сцената на местопрестъплението. Да разровиш отново. Да разпиташ хората наоколо повторно и да се надяваш някой да си признае. Да се молиш да бъде внедрена нова технология… като ДНК-анализа. Но неразкритият случай си е неразкрит случай. Потиска.

Ласитър поклати глава, сякаш за да я прочисти, а Яначек се усмихна с вълчата си усмивка.