— Не е случай. Става дума за сестра ми. — Повдигна леко брадичка, за да покаже: — Тя е там… с племенника ми.

Труонг помисли, че се шегува или че не го е разбрал.

— Какво каза, Чо? — лукаво погледна той. — Шегува ме, нали?

— Не, говоря за изгорелите.

Усмивката на Труонг помръкна.

—  Лас-сит-тер — прошепна той. — О, Чо! Много съжалява. Страшно много съжалява!

— Направи ли вече аутопсията?

Той кимна сериозно:

— Чими специално помолил ме. Заради умишлен палеж. — Въздъхна. — Твоя сестра. И малко дете. — Очите му се свиха в тесни цепки. — Добре, не огън ги убил.

Ласитър кимна. И едва след това думите проникнаха в съзнанието му.

—  Какво?

Голямата глава на Труонг се заклати върху тънкото стебло на шията му.

— Няма частици дим в дроб. Няма въглероден окис в кръв. Това ни казва, че жертва умира предипожар. И не само това. Видял тела?

— Да, вече ги идентифицирах. Затова съм тук.

— Не-е. Ти телавидял? Или лица?

— Лицата.

— Ако гледа тяло, две тяло, вижда кожа покрита с… сякаш ситно нарязана. Това става с човешко тяло в огън, нали разбира? Стандартно, защото… защото кожата се пука! Течност се разширява от топлина… Кожа не разширява, затова кожа се пука навсякъде… Освобождава налягане. Но в този случай, жена… твоя сестра… има малки порязвания по две ръце. Те обаче различни. Не само кожа, месо също нарязано. Рани от отбрана. Вижда тях, продължава да търси и разбира защо. Сестра ти — удар с нож в гърдите. Причина за смърт — аортна клапа. Срязана! Момче… — Труонг се наведе през бюрото си. — Гърло срязано от край до край. От ухо до ухо. — Отпусна се обратно на стола си, сякаш изтощен от монолога. После вдигна ръце във въздуха и ги остави да паднат обратно като капещи листа. — Чо… В малко момче няма кръв. Мъртви може би един час… Пожар после. — Ласитър безмълвно го гледаше. — А мъж? Какво става съпруг?

— Какъв мъж?

— Чува — обясни Труонг, — че в къща на сестра ти трети човек. Скача през прозорец, пламнал. Понеже сестра ти умира така, аз решава, че… — той притеснено сви рамене, без да довърши прозрачната си мисъл.

— Къде е този човек?

— В „Изгаряния“.

— Коя болница?

Труонг сви отново рамене:

— Може би „Феър Оукс“, а може и „Феърфакс“.

Час по-късно намери Риордан зад отстъпено му временно бюро в един лекарски кабинет на болницата „Феър Оукс“. Една от сестрите му го показа. Когато влезе, Риордан се обърна, видя го и стана. Получи се малко изкуствено, от което Ласитър разбра, че приятелят му се опитва да скрие нещо зад гърба си. Не изглеждаше щастлив.

— Ти никога не слушаш какво ти се казва, нали?

— А ти не ми каза, че разполагаш със заподозрян.

— Не беше заподозрян, докато не получихме доклада от аутопсията — оправда се детективът. — До този момент си оставаше само още един пострадал.

— Някакъв тип скача от прозореца на къщата на сестра ми… пламнал при това. Двама души загиват… А ти даже не ми го споменаваш?! Наистина ли си допускал, че е жертва?

— Той е жертва! Изгорял е едва ли не до кости.

— Да… Е, хубаво… За мен това означава единствено, че е скапан аматьор. Кой е той?

— Джон Доу.

— Какъв Джон Доу 8?

— Ами, нали се сещаш, че когато го приеха тук, той не рецитираше име, номер и социална осигуровка. А и в него не се намери нищо, което да послужи за идентифицирането му.

Ласитър помълча малко. После попита:

— Ключове за кола?

— Не, никакви ключове, никакви документи, дори никакви пари. Разбери, не намерихме нищо.

— Ами, тогава сигурно… Какво? Скочил е с парашут. Това ли е теорията ти?

— О-о-о, я остави…

— Проверихте ли колите?

— Кои коли?

— Паркираните коли! Онези в квартала, проверихте ли ги?

Риордан се поколеба.

— Да-а… — проточи той. — Проверяват се.

— Чак сега? Това е… — Внезапно Ласитър почувства умора. В тялото му се разля вълна на изтощение, докато опитваше да направи простата сметка в главата си. Сигналът бе подаден в полицията към полунощ. Сега вече минаваше два следобед. Бяха изтекли четиринайсет часа, през които — съдейки по изражението на Риордан — никой не бе помислил да огледа квартала и ако не друго, поне да запише номерата на паркираните наблизо коли. Ако Джон Доу работеше в екип, вече бе безнадеждно късно.

— Нямаше и дрехи — обади се внезапно Риордан. — Казвам ти, защото съм сигурен, че се каниш да ме попиташ. Били окървавени, така че се наложило да ги разрежат, за да освободят тялото. После сестрите ги изхвърлили. Ясно ти е — биологичен отпадък. Опитах се да ги спася, но вече беше късно — бяха изчезнали Бог знае къде. Единственото, което ни остава, е да чакаме, докато докторите ни разрешат да поговорим с него. Когато това стане, аз ще му задам същите въпроси, които би му задал и ти, после ще му снема отпечатъците. Ще ги пуснем в компютъра и ако имаме късмет, ще научим кой е. Така че защо не се прибереш и не ме оставиш да си върша работата?

— Какво е това?

— Кое?

— Което криеш?

Риордан изпъшка мъченически, погледна за вдъхновение към тавана, не го получи и отстъпи встрани, за да види Ласитър какво лежи на бюрото. Върху медицинския поднос, използван от сестрите, имаше две неща. Едното бе нож с острие, дълго към 18 сантиметра. Ласитър се вгледа по-внимателно. Всъщност беше… армейски нож.

— „Кей-бар“.

— Какво?

— Това е нож, модел „Кей-бар“ — обясни Ласитър. — За рейнджъри. Можеш да ги видиш в Куонтико, Браг 9… Изобщо на такива места.

— Значи може да е военен.

Ласитър сви рамене:

— Може. Важното е, че го е взел със себе си. Тук не става дума за взлом или сборичкване в кухнята, където някой докопва нож и… Не, този тип е влязъл в къщата с армейски нож. Нали виждаш, това не е нито нож за хляб, нито сатър, а е нож за ръкопашен бой…

— Искаш да кажеш, че убийствата са предумишлени.

Ласитър за втори път погледна ножа по-внимателно. Около мястото, където острието влизаше в дръжката, се виждаше лепкава кафеникава субстанция. Приличаше на кръв. По нея бяха полепнали няколко косъма. Ефирни, руси, много тънки. Детски. От косата на Брендън. Чу гласа на Том Труонг: „В момче няма кръв.“

Вторият предмет върху подноса беше бутилка — малка бутилчица, като онези, които раздават в самолетите. Беше обаче крайно необичайна, изработена от тежко стъкло. Създаваше впечатление за антика. Затворена бе с капачка от тъмен метал, изработена във формата на корона. Върху нея имаше микроскопичен кръст. В бутилчицата бе останала около половин пръст прозрачна течност.

— Сестрите и санитарите, естествено, са я отрупали с отпечатъците си — въздъхна Риордан. — Помогни ми, ако обичаш — каза той на Ласитър и му подаде пластмасовия плик с етикет, на който бе отпечатано:

Ласитър разтвори плика, а Риордан напъха с помощта на молив предметите.

— Къде е той?

Риордан не му отговори. Вместо това каза:

— Като се върна, ще заведа тези неща като веществени доказателства. Ще снемем от тях, каквито отпечатъци намерим, ще елиминираме тези на сестрите и санитарите, а останалото ще предадем в Бюрото за идентификация. После ще се опитам да науча нещо за бутилката. Ще изследваме течността и ще анализираме всичко по ножа. — Замълча за малко. — Виж… Не знам дали от това ще излезе нещо, но… който и да е този, сестра ти не му се е дала без бой. Патологът намери кръв и плът под ноктите й… на дясната й ръка. Ще поискам ДНК-тест. — Нова пауза. — Сега… ще се прибереш ли?

Ласитър последва Риордан до вратата. Детективът носеше плика пред себе си, стиснал горната му част между пръстите си. После спря, обърна се и сложи ръка на рамото му.