След минута свещеникът се изправи на стола. Събра внимателно дланите на ръцете си и наведе глава, докато челото му не опря връхчетата на средните пръсти. Лицето му бе скрито, а брадичката му — заровена в гърдите. Прошепна нещо, което Ласитър не разбра.

— Моля?

— Добре, „такава е волята Божия“ — извика Ацети. Опря длани върху масата и погледна Ласитър. Погледът му беше тревожен и нефокусиран. — А може би не е!

— Отче…

— Не мога да ви помогна!

— Струва ми се, че можете.

— Не мога!

— Тогава ще бъдат убити още деца!

Очите на Ацети плувнаха в сълзи.

— Вие не разбирате… — умолително каза той, пое дълбоко въздух и се опита да се успокои. — Изповедта е свещена. Което се признае, остава запечатано. Така би трябвало да бъде.

— Какво означава „би трябвало“? — Но свещеникът упорито поклати глава. — Знаете кой стои зад всичко това, нали? — настоя Ласитър.

— Не — Ласитър почувства, че говори истината, — не знам. Но мога да ви кажа следното: всеки аспект от живота на Барези е част от онова, което се опитвате да откриете: работата му като учен, религиозните му изследвания, дейността му в клиниката. — Свещеникът отново въздъхна дълбоко и замълча.

— Това ли е? — осведоми се Ласитър.

— Това е, което мога да кажа — със съжаление в гласа произнесе Ацети.

— Значи не ми остава нищо друго, освен да ви благодаря за голямата помощ — язвително отговори Ласитър, без да скрива сарказма си. — Ще гледам да го запаметя добре. И ако някоя от майките ме попита защо синът й е трябвало да умре, аз ще й разказа за вашия обет… и как нещата опират до принципи. Сигурен съм, че ще разбере — той сграбчи палтото си и скочи на крака.

— Почакайте — спря го Ацети. — Има още нещо… — Преди Ласитър да успее да каже каквото и да било, Ацети отиде в съседната стая. Чу се как дръпва чекмедже. После се върна. — Ето — каза той и даде на американеца някакво писмо.

— Какво е това?

— Барези ми го изпрати от болницата, няколко дни преди да почине. Мисля, че в него ще намерите отговорите на някои от вашите въпроси. — Ласитър видя, че писмото беше написано на ръка от двете страни на тънка, полупрозрачна хартия. Над главите им удари камбана. Ацети дръпна ръкав и погледна часовника си. — Имам изповеди до осем — каза той. — Ако се върнете довечера, ще ви го преведа.

— Не бихте ли могли просто да…

Ацети поклати глава:

— Не мога. Градът е малък и сигурно вече се е наредила дълга опашка.

— Отче…

— Чакало е хиляди години. Може да почака още малко.

Трябваше да помисли. Или още по-добре… да не мисли.

Свещеникът се бе опитал да му каже нещо, без да нарушава дадения обет. Нещо за различните шапки, които Барези е носил, и за начина, по който нещата се връзваха едно с друго. Само че той не бе успял да го разбере. Защото, ако изобщо имаше някаква логика, Ласитър поне не я виждаше.

Трябваше да потича.

Така бе свикнал да постъпва, когато имаше проблем, с който не можеше да се справи: превключваше мозъка си на неутралност и започваше да бяга. И най-често решението само изплуваше, като дар от небето.

Но в Монтекастело нямаше къде да бяга. Щеше да се наложи да обиколи градчето половин дузина пъти, за да покрие прилично разстояние. Освен това тичането по калдъръмите си беше живо убийство дори в сухо време, а на всичкото отгоре уличките така криволичеха, че би било абсурд да набере скорост. А колкото до пътя надолу по склона, нищо не би могло да го изкуши да се затича по него. Със същия ефект можеше да се хвърли от някоя скала и после да се върне с катерене.

Така че направи следващото най-добро нещо. Качи се в колата и подкара без цел извън града, в посоката на Сполето, налагайки си да не мисли с надеждата, че отговорът сам ще изскочи от някъде. Шофирането също понякога му помагаше, макар че като техника за медитация не бе така ефективно, както тичането.

Според картата Сполето отстоеше на четиридесет километра. Идеално, помисли си Ласитър. Час натам и час обратно. Включително разходка из града.

Картата обаче не показваше планинския хребет, разделящ двата града. Свързващата ги отсечка беше всъщност серия от остри завои по асфалтова пътека, прокарана в планината. Пропастта отстрани изглеждаше бездънна. И макар разходката да бе приятна, му отне час и половина, за да стигне до табелата, на която пишеше: „Сполето — 10 км“. Въпреки това не се отказа, докато не настигна един камион, който така и не успя да задмине. Задавен от дизеловите изпарения, започна да проклина идеята си. Накрая, пет километра преди Сполето, стигна до бензиностанция на „Аджип“, където просто зави обратно. От деня бе останала само светла ивица над билото на планината. Часовникът на таблото показваше шест и петнайсет.

— Изпусна го за малко — възкликна Хю, когато Ласитър се появи в пансиона.

— Кого?

— Не си остави името. Каза, че бил приятел.

Ласитър внимателно го изгледа:

— Нямам „приятели“ из тези места. Остави ли съобщение?

— Не, каза, че искал да бъде изненада. После попита къде може да те намери и… — Хю се намръщи: — Казах му, че си при падрето.

Ласитър застина и като видя това, Хю направи виновна гримаса.

— Грешка, нали?

— Не знам. Как изглеждаше?

— Голям. Грамаден!

— Италианец? — попита Ласитър, на което Хю само кимна. — Има ли изход отзад?

Хю се сепна и после енергично закима:

— Да — увери го той и го поведе по коридора, през кухнята, за да излязат на улицата зад пансиона. — Страшно съжалявам, Джо.

— Забрави! — Джо вече тичаше към църквата.

Не след дълго се озова в тъмна задънена улица, на която светеше един-единствен прозорец. Луната се гушеше в плътна облачна пелена. Знаеше, че има вероятност „приятелят“ — изглежда Матрака — да го чака край църквата или на площада, но беше решил на всяка цена да се види със свещеника. В края на краищата, това все пак беше църква. После можеше да помоли падрето да го изпрати до пансиона.

Но явно беше объркал пътя, защото вече би трябвало да е на площада. Обърна се и уж се върна назад, но затъна още по-дълбоко в лабиринта. Накрая, когато вече се бе отчаял, случайно зави наляво и изведнъж излезе на Пиаца ди Сан Фортунато.

Пред него се разстилаше облак пара от дъха му. Дишаше тежко, но не само заради бягането, а и заради адреналина. Тялото му буквално плуваше в адреналин. Усещаше го да се излива в сърцето му като водопад и знаейки последиците, спря, преди да излезе на площада. Пое дълбоко дъх. Задържа въздуха. Изпусна го. Повтори… потрети…

В отсрещния край на площада трима мъже стояха до парапета и гледаха към светлините на Тоди. Недалеч от тях собственикът на „Луна“ затваряше заведението, дърпайки върху фасадата желязна рулетка. Единият мъжете при парапета му извика нещо… нещо за цигари, на което собственикът недоволно измърмори. После се върна вътре и едва сега Ласитър се загледа по-внимателно в тримата мъже.

Всъщност беше сбъркал — бяха само двама. Но единият бе широк като къща. И квадратен като матрак.

Беше успокоил дишането си и когато мъжът отново се обърна към Тоди, Ласитър прекоси „на пръсти“ площада и изкачи стъпалата пред църквата през две.

Вътре беше толкова тъмно, колкото и през деня. Свещите горяха в кървавочервените подложки, а глимките в електрическите свещници мъждукаха все така слабо.

— Отче? — тихо прошепна той. — Отче? — повтори малко по-силно, защото първия път думите едва напуснаха гърлото му. Никакъв отговор, което означаваше, че свещеникът е в покоите си. Ласитър тръгна в мрака по пътеката между редиците седалки, съзнавайки, че е закъснял малко повече от допустимото. И все пак свещеникът трябваше да е някъде тук, защото църквата не беше заключена.

Когато заслиза по стъпалата, мъжете все още бяха при парапета и пушеха. Той заобиколи към жилището на Ацети и почука на тежката дървена врата. Тъй като никой не отговори, натисна бравата, видя, че поддава, и влезе. Осветлението беше изгасено, но това нямаше значение. Очите му вече се бяха адаптирали към тъмнината. Тръгна през стаите, повтаряйки: „Отче?“, но така и не получи отговор.