Отец Ацети бе изкушен.

Застанал на стъпалата на енорийската черква, той разсеяно преместваше зърната на броеницата и гледаше през безлюдния площад в посока на любимата си тратория 3. Поколеба се и погледна часовника си.

Беше 1:39 следобед. Умираше от глад.

Черквата трябваше да бъде отворена от осем до два и след това от пет до осем. Така поне пишеше на табелката до вратата и отец Ацети не можеше току-така да я пренебрегне. Все пак тя стоеше там почти от сто години. Но от друга страна…

Траторията се намираше на Виа делла Феличе — помпозно име за една средновековна калдъръмена уличка, започваща от централния площад и криволичеща в какви ли не посоки, за да опре до каменната стена, която ограждаше града.

Един от най-изолираните и най-красиви италиански градове, Монтекастело ди Пелия бе издигнат върху каменист купол на височина около триста метра над Умбрийската равнина. Неговата гордост и слава бе Пиаца ди Сан Фортунато — площадче с малък фонтан, който уморено бълбукаше в хладната сянка на единствената черква в градчето. Притихнало под тежкия аромат на пиниите, то бе любимо място за влюбени и студенти по изкуство, които идваха тук, за да се насладят на изгледа към околностите. Оттук те гледаха занемели към „зеленото сърце“ на Италия и извиваха шии, за да обхванат ширналите се слънчогледови ниви, потрепващи в маранята.

Само че не сега, не точно в този момент. Защото в този момент те ядяха.

А отец Ацети не ядеше. Откъм ъгъла леко полъхна и той едва не припадна от аромата на току-що изпечен хляб. На печено месо с лимон. На горещ зехтин.

Червата му изкуркаха, но се налагаше да пренебрегне недвусмисления им намек. В края на краищата Монтекастело си беше просто едно село, където дори нямаше истински хотел, а само малък пансион, собственост на двама емигрирали англичани. Понеже живееше тук само от някакви си десетина години, отец Ацети се смяташе за пришълец и щеше да си остане такъв до следващото хилядолетие. Следователно влизаше в списъка на заподозрените и тъй като се отнасяха с недоверие към него, го държаха под постоянно наблюдение, осъществявано от вечно бдителните по-стари жители, които не пропускаха повод да изкажат предпочитанията си към неговия предшественик. (Или, както го наричаха, „ добриясвещеник“. Ацети? А-а, „ новиятсвещеник“). И ако през времето за изповеди отец Ацети затвореше черквата макар и минутка по-рано, някой със сигурност щеше да забележи и Монтекастело щеше да бъде скандализирано.

С тежка въздишка свещеникът се обърна и потъна обратно в сумрака на черквата. Построена по времето, когато стъклото било смятано за скъпоценност, сградата бе обречена на тъмнина още със замислянето й. Мракът се разпръскваше единствено от мъждукащите електрически полилеи и свещите, а естествена светлина проникваше само през редицата прозорци високо в западната стена. Макар да бяха малко на брой и тесни, те понякога — както сега — създаваха истински драматичен ефект, фокусирайки следобедното слънце в ярки снопове, прорязващи тунели чак до пода. Подминавайки махагоновите поставки, където някога бяха слагали кръста, отец Ацети забеляза с усмивка, че изповедалнята попада точно в един от тези слънчеви острови. Той влезе под снопа светлина и въпреки моментното заслепяване изпита истинско удоволствие. Поколеба се, представи си как ли би изглеждал в очите на отсъстващите наблюдатели и засрамен от собствения си нарцисизъм, пристъпи и дръпна завесата зад себе си. Настани се удобно в полумрака и зачака.

Изповедалнята представляваше много стара дървена кабина, разделена по средата, за да изолира свещеника от изповядващия се. В центъра на стената между двете отделения имаше решетка с плъзгаща се преграда, достъпна само откъм страната на свещеника. Под решетката бе монтирана дървена полица. Отец Ацети вече си бе създал навика да подпира на нея пръсти, докато, наклонил глава, слуша шепота на изповедта. Излъсканото от богобоязливи ръце дърво на перваза подсказваше, че този навик е бил споделян и от неговите предшественици.

Отец Ацети въздъхна, повдигна лявата си китка и се взря в фосфоресциращия циферблат на часовника. Беше 1:51.

В дните, когато пропускаше да закуси, отецът се наслаждаваше на часовете, прекарани в изповедалнята. Подобно на музикант, който свири Бах, той се вслушваше в себе си и чуваше гласовете на своите предшественици във всяка променяща се нота. Старата кабина резонираше с болката в разбитите сърца, с шепота на отронените тайни, с думите на опрощението. Стените й бяха пропити с милиони грехове, впрочем — коригира се неволно отец Ацети, — по-скоро с една дузина грехове, извършени милиони пъти.

Размишленията на свещеника бяха прекъснати от вече добре познат му звук от другата страна — шум от дръпната завеса, последван от изпъшкване на възрастен човек, отпуснал се на колене. Отец Ацети се концентрира и дръпна преградката пред решетката.

— Прости ми, отче, защото съгреших…

Лицето на мъжа бе в сянка, но гласът му бе познат. Принадлежеше на един от най-уважаваните граждани на Монтекастело — доктор Игнацио Барези. Доктор Барези доста приличаше на него самия — видял свят пришълец, захвърлен в задушаващата красота на дълбоката провинция. Беше просто неизбежно и двамата да не станат обект на клюки и също така неизбежно бе това, че станаха приятели. Е, може би не точно приятели, но поне съмишленици — дотолкова, доколкото позволяваше разликата във възрастта и интересите им. Истината по-скоро бе, че нямаха почти нищо общо, с изключение на прекомерната си образованост. Докторът бе прехвърлил седемдесетте, а стените на кабинета му бяха скрити под дипломи и сертификати, удостоверяващи неговите постижения в науката и медицината. Свещеникът не бе така солидно документиран — той беше религиозен активист на средна възраст, попаднал в килватера на ватиканската политика.

Двамата се срещаха всеки петък пред шахматната дъска в Кафе Централе на задължителната каничка „Вин Санто“. Репликите, които си разменяха, бяха къси и лишени от всякаква интимност: по някоя дума за времето, тост за здравето на другия и… „пешка на f4“. Въпреки тази лаконичност, след повече от година фрази без скрит смисъл, разнообразявани от епизодични размишления, двамата все пак бяха понаучили това-онова един за друг. И то им беше предостатъчно.

Напоследък обаче докторът бе започнал да идва все по-рядко. Свещеникът знаеше, че Барези е болен, но едва сега усети, че нещата отиват на зле. Гласът му беше толкова слаб, че отец Ацети трябваше да опре слепоочие в дървената решетка, за да може да чува.

Не че изгаряше от любопитство. Ацети бе опознал идващите в изповедалнята толкова добре, че в повечето случаи направо нямаше нужда да слуша. За десет години бе научил всичките им слабости. На седемдесет и четири, докторът вече бе неспособен на друг грях освен сегиз-тогиз да спомене името Господне без нужда и да прояви скъперничество. Преди да се разболее, може и да бе пожелавал жена и дори да бе извършил някое прелюбодеяние, но всичко това вече бе минало за бедния човек, който отслабваше с всеки божи ден.

На всичкото отгоре в селото витаеше нездраво очакване докторът да се спомине, едно наистина трескаво очакване, което не бе подминало дори отец Ацети. Защото, в края на краищата, il dottoreбеше богат, благочестив и… сам. И вече бе проявявал щедростта си към града и към черквата. Всъщност, мислеше си отец Ацети, докторът…