Мари погледна Ласитър:
— За какво говори той?
Ласитър поклати глава:
— Просто чети нататък.
Не се оказа трудно. Не беше проблем да създам клиниката, а към нея започнаха да се стичат жени от цял свят… всички по свое желание. Използвайки ДНК-материал, взет от дузина обещаващи мощи, аз създадох непорочното зачатие за осемнайсет мои пациентки.
Знае ли някой, приятелю, какво ще излезе от това? Може би тези деца няма да се окажат нищо повече от странна банда селяндури, съживени без особена цел в наше време. А може, без сам да знам, да съм пресъздал Христос. Така и няма да разбера. Сигурно и ти няма да можеш. Но знам, че трябва да се надяваме.
Така че, приятелю, искам да се сбогувам с теб. Дано съм успял да внеса спокойствие в смутената ти душа. Вярно, бях коленичил пред теб със съмнение… но това е човешко. И Христос е познавал съмнението… Но вече знам.
Това е дело на Бог. И винаги е било.
Игнацио
— Джо? — изрече тя с треперещ глас. — За какво говори той?
Ласитър мълчеше. Накрая я попита:
— Имаш ли нещо за пиене?
Мари стана, отиде до бюфета и се върна с бутилка коняк и две чаши. Наля и повтори въпроса си:
— За какво говори той?
Ласитър отпи дълга глътка.
— За Джеси.
— И какво за него?
— Ами… Барези… се е опитвал да клонира Исус.
— Какво?!
Ласитър въздъхна.
— Така че… може би Джеси… може би… той е Исус.
Стояха до късно. Ласитър й разказа какво бе научил от професора по генетика.
— Ето това е — завърши той и си наля трета чаша коняк. — Вземал е проба от вероятно истински мощи, изолирал е една от клетките с ядро и я е връщал в състояние на тотипотентност. После му е трябвала само яйцеклетка и жена, която да износи плода.
— Una sorpresa piccola — прошепна Мари.
— Когато е получавал яйцеклетката, е подменял ядрото с това от мощите и…
Някаква съчка в огъня изпука и хвърли искри по пода.
— Не вярвам — каза тя. — Как е могъл да знае две хиляди годинипо-късно, че дадени мощи са истински? Няма начин да го знае със сигурност.
Ласитър заговори за интереса на Барези към реликвите, за способността му да прави ДНК-анализи, за гениалността му като учен… но Мари продължаваше недоверчиво да клати глава.
— Ти просто казваш, че този човек е бил може би най-способен от всички ни да направи обосновано предположение. Нека е така, но това е само предположение, макар и на експерт. — Като видя, че Ласитър се готви да й отговори, тя вдигна пръст: — Чакай малко… Твоят племенник Брендън, той приличаше ли на Джеси?
— Не…
— А другите — настоя тя, — приличаха ли си?
— Нямам снимки на всички, но… не.
— Ето това е — заключи тя, сякаш всичко бе намерило удовлетворителен отговор. — Значи не са клонинги, нали така? След като са различни… Значи Барези само е предполагал и нищо повече. Щом децата не са идентични, най-точното твърдение е, че има различна от нула вероятност поне едно от тях да е заченато от истински мощи. Останалите ще са… Ами всякакви: месарят, хлебарят, майсторът на свещи — тя вдигна ръце във въздуха. — Тогава онова, което ти твърдиш, е… лудост!
Ласитър беше съгласен с нея, че Барези не е могъл да бъде сигурен в истинността на дадени мощи, но разбираше, че ученият бе увеличил шансовете да реализира идеята си, използвайки ДНК от различни източници.
— Може изобщо да не е използвал истински мощи — каза той, — но това с нищо не променя нещата.
— Не те разбирам.
— Няма значение кого е клонирал Барези. Няма значение дали това е бил Исус Христос, или Ал Капоне.
— Просто не мога да схвана…
— Има обаче вероятност, макар и само в един случай, да е използвал истински мощи и съществуват хора, които не са готови да поемат този риск. Затова са били убити сестра ми, Брендън и всички останали. Затова ти трябва да се махнеш оттук.
— Но аз не мога да повярвам, че някой ще направи подобно нещо… ще тръгне да избива толкова деца заради нищожната вероятност…
— Вярваш или не, някой го е направил. Нещо повече, същите хора са се погрижили никоя от клонираните ДНК да не оцелее. Това е причината, поради която изгарят децата — за да се премахне вероятността изцяло. Това е вид екзорсизъм.Само че с огън.
— О-о-о, я остави…
— Когато е убил Брендън, извършителят е бил заловен. Станала някаква издънка с палежа, поради която Брендън не беше изцяло изгорен — останките му бяха разпознаваеми. После го изкопаха и отнового изгориха.
— Но… това са деца. Те са… те са божии души.
— Тук не става дума за католическата църква. Говорим за „Умбра Домини“. Християни екстремисти, които бомбардират клиниките за аборт, подхващат кръстоносен поход срещу мюсюлманите в Босна и… — Ласитър вдигна ръце: — Виж, според „Умбра“ работата на доктор Барези е извращение.
— Но защо?
— Защото е обърнал Библията наопаки: Бог създал човека по свой образ и подобие, а не обратно! — По бузите й се стичаха сълзи и Ласитър разбра, че тя най-сетне е приела, че той може и да е прав. — Остави ме да ти помогна. Те няма да спрат, докато не се доберат до Джеси.
— Но как?… Ако казваш истината, как би могъл някой да помогне?
— Когато бях в армията… се занимавах с много интересна работа. — Гледаше го, сякаш беше полудял, но той продължи да разказва: — Ръководех групата за обезпечаване на прикритие към СРД.
— Какво е това?
Ласитър сви рамене:
— „Спомагателна разузнавателна дейност“. Става дума за нещо като ЦРУ, само че вършено от хора, които са в час. Както и да е… важното е, че мога да създам за теб и Джеси самоличности, в които никой никога да не се усъмни. Дори да ровят оттук до Марс, никой няма да може да ви проследи и открие. Никога! Но трябва да ми се довериш. И трябва да се махнете оттук.
— Мамо? — Джеси стоеше на прага по пижама и търкаше очички.
— Кажи, миличък? — каза Мари с глас, преливащ от любов. — Какво има?
Момченцето залитна напред, все още замаяно.
— Имах лош сън.
— О-о-о… — Мари го взе в скута си. Джеси прислони глава на рамото й. Тя го погали и го целуна: — Милият…
— Лоши хора — промърмори Джеси.
Тя го успокои и накрая го попита:
— Искаш ли да ти прочета приказка?
Джеси вдигна пълничкото си пръстче и посочи Ласитър:
— Не… той!
— Не знам дали…
— С удоволствие — прекъсна я Ласитър. — Искаш ли да се качиш на мен?
С тези думи коленичи в краката на Мари, за да може детето да го яхне през врата, погледна я, но не разгада погледа й.
— Хей! — извика Джеси, когато Ласитър стана. — Ама това е много високо!
Ласитър го хвана за крачетата и тръгна към неговата стая, като се привеждаше, за да не го удари в някоя от гредите, а Джеси се опитваше да докосне тавана. Сложи го в леглото, седна на ръба до него и тогава Джеси каза, че не иска да слуша приказка, а сам да му прочете една.
— Окей — съгласи се Ласитър, — давай!
Момчето извади изпод възглавницата си книжката и с много сериозно лице каза:
— Доктор Суус. 52 — после я разтвори на първа страница, приведе главица и започна: — Една риба… — телцето му се изпъна назад: — Две риби! — после отново напред: — Червена риба! — и пак назад, но този път с нарочно глупаво изражение и широко отворени очи, вперени в тавана: — Синя риба-а-а! — След това се хвърли назад в леглото по гръб и се заля от смях.
37.
Ласитър развързваше плоскодънката, когато Джеси извика:
— Виж, мамо — лодка!
Той се обърна натам, накъдето момчето сочеше, и вдигна поглед към хоризонта, присвил очи заради мъглата. Не забеляза обаче нищо освен все така сивото небе, скалите, боровете и тежко дишащия океан. Но… в един момент чу звук на мотор. Зрението на детето беше изумително.
