Междувременно нареди на Джуди да отвори досие на името на покойния Игнацио Барези от Монтекастело, Италия, и да започне да събира информация за него, за клиниката му и за метода на оплождане, известен като „донорство на ооцита“. Накрая я помоли да подкрепи Риордан в откриването на останалите тринайсет жени. Имаше вероятност, ако се действа чрез полицаи, всички те да се изпокрият. А той точно това искаше.

Писмото се получи дълго две страници и след като го изпрати по електронната поща на Джуди, усети, че вече адски му се спи. Тогава осъзна, че е уикенд и има опасност Джуди да не провери пощата си до понеделник сутринта, което беше недопустимо. Погледна часовника си. Пет и половина сутринта, значи единайсет и половина във Вашингтон. Посегна към телефона и набра домашния номер на Джуди. Чу сигнала за позвъняване четири пъти, след като се включи телефонният й секретар. Изчака дългия сигнал и поканата да остави съобщение, после каза: „Джуди, обажда се Джо. Провери електронната си поща веднага. Важно е. Ще се видим след два дни“.

Съблече се и се просна на леглото, сякаш се готвеше да заплува по гръб. Затвори очи, вслуша се в дишането си и зачака да заспи.

Но мислите му се въртяха във вихрушка. Видя Мари Сандерс, хванала за ръчичка момченцето си. Очите на детето бяха махагоново кафяви и бездънни като кладенец. После изплува почернялото личице на Брендън, стрелна се през главата му и се разнесе гласът на Томи Труонг: „Няма кръв в това малко момче.“След това се сети за опустошения поглед на Иржи Райнер. И за сълзите на Кара Бейкър.

Боже Господи, помисли си той и дръпна постелките през главата си, това си е живо клане!

Излюпи се от леглото към единайсет часа и първата му мисъл бе, че му трябва нормален сън, а не няколко часа дремване по светло. Горещият душ го поосвежи. Остави струите да масажират раменете му и да измият от тялото му натрупаната умора. Не му се бръснеше, но не си спести усилието. Духовниците могат да бъдат доста странни хора. Или поне така предполагаше. Не знаеше със сигурност.

Облече коженото си яке и слезе във фоайето. Найджъл му се оплака от махмурлук, но все пак му посочи в каква посока се намираше площадът с църквата и „кафето“.

Навън беше студено, може би пет градуса, и всеки момент щеше да завали. Зави наляво и тръгна на север по тясна калдъръмена уличка. Нямаше тротоари и коли, само плътни стени от сиви каменни къщи от двете страни. Хората бяха затворили врати и прозорци, а повечето бяха спуснали и щорите като преграда срещу зимния въздух.

През зимата Монтекастело може и да беше красив, но излъчваше някаква скрита заплаха. С течение на вековете основите на къщите се бяха изместили по стръмните склонове и сега се подпираха една друга, надвесени заплашително над уличката. Ласитър слизаше надолу, за да се заизкачва след минута отново. Започваше да си мисли, че градът е построен като лабиринт.

Подмина някакъв магазин без надпис, после втори. Никъде не се виждаха табели, може би защото нямаше нужда от реклама — всички в градчето добре се познаваха и всеки отлично знаеше къде какво да намери. Зад пластмасовите гирлянди, висящи като пердета на входовете на магазините, блестеше флуоресцентна светлина. Някакъв старец излезе, размествайки със странен шум завесата на входа на близкия магазин, понесъл торбичка със зеленчуци, някакви пакети и хляб. „Чао“, поздрави той и внимавайки къде стъпва, забърза нанякъде.

На следващия завой Ласитър излезе от плетеницата от улички и се озова на главния площад на Монтекастело, Пиаца ди Сан Фортунато. Църквата, която търсеше, носеща името на Сан Джовани Деколато, заемаше цялата му северна страна. Беше малка, семпла и построена от все същия сив камък. Ласитър вече се готвеше да изкачи стъпалата пред входа й, когато чувствителният му нос долови аромата на кафе.

Срещу църквата наистина имаше кафене с вездесъщата завеса от пластмасови мъниста на входа и няколко метални маси и столове отпред. Това изглежда бе центърът, продаващ „грях на едро“, защото комбинираше функциите на закусвалня, будка за вестници, салон за видеоигри, бар, кафе и магазин за цигари — всичко това събрано в едно-единствено помещение. Въпреки студа Ласитър седна на една масичка отвън и си поръча еспресо.

Поне не бе ветровито, а щеше да бъде и тихо, ако не бе непрестанното писукане на машините за „Пак-Ман“. Площадът бе заграден от трите страни със сгради. Четвъртата беше част от градската стена — парапет около метър и двайсет висок, над който се разкриваше гледка към умбрийската равнина.

На съседната масичка двама работници на средна възраст играеха на карти. Носеха отеснели им вълнени якета, закопчани догоре над толкова много дрехи, че изглеждаха като тапицирани. Отпивайки по ред от чашите с кафе и бренди, те тихичко ругаеха, шегувайки се с капризите на съдбата.

Докато чакаше да му донесат кафето, Ласитър погледна към стойката, изнесена пред входа. Имаше поне дузина вестници, хванати с метални щипки, но нищо на английски. Зърна „Льо монд“ отпреди три дни, но не изпита желание да поставя на изпитание френския си. Все още не беше измислил как да обясни на свещеника желанието си да разговаря с него. Да му каже направо: „Сподели ми всичко, което знаеш за доктор Барези“. Не вървеше.

Докато си пиеше кафето, Ласитър се загледа в картоиграчите. Колодата бе толкова стара, че гланцовата повърхност отдавна се бе изтрила. И самите карти сигурно биха се огъвали в ръцете им, ако мъжете не ги подпираха отзад.

Двамата явно бяха прекарали живота си на открито, ако се съдеше по обветрената им кожа и бръчиците в ъгълчетата на очите. Но изглеждаха здрави, яки и някак язвително насмешливи. Зъбите и очите им блестяха върху тъмните лица.

Опита се да си представи къде в Америка можеше да види двама като тези да седят навън безгрижно по работно време, да пият кафе с бренди и да играят карти. И то през януари. Никъде, освен може би по обяд в някоя работническа таверна, което не беше същото.

В центъра на площада имаше малък обикновен фонтан с правоъгълен каменен басейн, издигнат на стъпка-две от земята, и с изображение на… да, сигурно беше лъвска глава. Устата беше напукана, така че вместо оттам да се излива гладка водна струя, се чуваше някакво бълбукане. Но фонтанът си работеше и явно дори изпълняваше ролята на нещо повече от градска украса. Ласитър видя как възрастна жена напълва две пластмасови кани, изправя рамене и се отдалечава.

Поръча си второ кафе и се разходи до парапета. Склонът падаше почти вертикално. Беше скалист, понеже почвата — ако изобщо я е имало — сигурно беше ерозирала още преди векове. Няколко пинии бяха успели да пуснат корени в пукнатините на каменната повърхност.

В далечината, точно над хилавите пинии, беше Тоди, който благодарение на някаква оптическа илюзия изглеждаше, като че ли се рее във въздуха. Стените му обхващаха хълма диагонално и се изкачваха нагоре до самия град. Зад тях се виждаше хаотично застроен квартал — явно резултат от безконтролното разрастване на Тоди като районен център, — но по-нататък редът вземаше превес чак до реката под формата на геометрично очертани ниви.

Гледката беше прекрасна. Ласитър изпита носталгия по нещо, което така и не бе имал в живота си. Отдавна бяха забравени времената, когато фермерството в Щатите приличаше на това. Сега гледката на земеделска Америка бе рядко достъпна, и то от височина шест хиляди метра. Отдаде носталгията си на Сезан.

Малко по-наблизо, на отсамната страна на реката, се виждаше овощната градина, през която бе минал. Позна я по правите редици дървета. После откри мястото, където пътят се разклоняваше към клиника „Барези“ — по-точно останалото от нея — и към Монтекастело. Проследи го с поглед, докато не го загуби по стръмнините на хълма. Появяваше се отново вече стотина метра под града, при малкия парк зад градската стена. Дори различи колата си — сребристата, ето там!

Върна се при масичката си, където втората чаша кафе вече го чакаше, и без да сяда, я изпи на един дъх. Подпъхна пет хиляди лирети под чинийката и тръгна да пресича площада в посока към църквата.