Когато се прибра в „Нико“, съблече пардесюто, но не свали ръкавиците. Пътната чанта изглеждаше поожулена, но добре изработена, и от мека и скъпа кожа. Беше елегантна и едновременно с това непретенциозна лична вещ, с твърдо дъно, меки стени и плътна кожена презрамка. На етикета пишеше „Трусарди“. Имаше централно отделение с цип и големи джобове от двете страни, също с ципове. Ласитър изсипа съдържанието й на леглото.

Изпаднаха две ризи в стил ретро, които бяха или изключително скъпи… или много евтини, колан, чорапи, бельо и чифт панталони за носене в тропиците. По-обещаващо изглеждаше кутията от телешки бокс с размери дванайсет на двайсет и два сантиметра. В нея намери анулиран самолетен билет по линията Маями-Чикаго, брошура с условията на рент-а-кар компания в Аламо и три двайсетдоларови пътнически чека, подписани от Хуан Гутиерез.

Разочарованието му бе пълно.

Трябваше да има още нещо! Вдигна чантата и я измери на ръка. Пребърка всички отделения, опипа страните, огледа дъното — отвън и отвътре. Повтори отново всичко. Помисли си, че може да има фалшиво дъно, но основата не помръдваше.

Едва на третия път намери онова, което търсеше: плосък джоб по дължината на основата. Коженият капак се отдели едва след като го дръпна по-силно. Стори му се, че чува разпорването на шев, но всъщност закрепването бе с велкро. Онова, което извади, бе дебело, правоъгълно парче от фиброкартон, а дъното се отваряше като книга и така даваше достъп до няколкото плитки среза в порестата материя. В един от тях имаше пачка банкноти, а в другия — паспорт. Бяха изработени толкова умело, че не предизвикваха никакво издуване.

Ласитър извади паспорта и го завъртя в ръцете си. Беше италиански. Когато отвори твърдата, червена, напръскана с шарка корица, сърцето му заби по-силно. Вътре бе снимката на човека, убил Кати и Брендън. Франко Грималди.Снимката бе по-млада версия на компютърно генерирания образ. Усети радост и вълнение, подобно на ловец, чиято жертва току-що е влязла в мерника на оптическия му прицел. Което беше доста странно, като се имаше предвид, че въпросното лице лежеше в болница под засилена охрана. И въпреки това Ласитър не можа да овладее възбудата си.

До този момент Джон Доу бе само име. Отсега нататък имаше самоличност и Ласитър бе сигурен, че без значение дали този човек ще проговори, или не, той ще съумее да разгадае мистерията, свързана с убийството на Кати и Брендън.

Никога преди не бе познавал изгарящата нужда да разбереш как и защо твоите близки са умрели. Беше чел за семействата на изчезнали по време на военни действия, за приятелите и роднините на загиналите в небето над Локърби… Но винаги досега бе недоумявал пред непонятната им страст да разберат, да постигнат правосъдие, да научат подробностите. Защо тези хора не оставят нещата такива, каквито са си? Защо не продължат да живеят както досега и не загърбят трагедията?

Сега вече знаеше.

Извади малка бутилка от барчето, отви капачката и изсипа шейсетте грама скоч във водна чаша. После седна на бюрото с паспорта пред себе си и се загледа в него. На страницата отдясно на снимката пишеше: Грималди, Франко. Роден 17–3–55. Имаше залепено бяло хартиено квадратче с официален печат, на което бе написан смененият адрес: Виа Дженова 114, Рим. Ласитър повдигна едното ъгълче и видя, че отдолу действително има друг адрес: някакъв неразбираем номер, Виа Барберини. Следваха номера на паспорта и личните данни. Височина: 185 сантиметра. Тегло: 100 килограма. Коса: черна. Очи: кафяви. Разлисти последните страници, където следваше да бъдат визите и печатите за преминаване през граница, и оттам изпадна някакво листче. Ласитър го вдигна.

Беше разписка за извършване на банков превод на стойност $50 000. Сметката, в която се депозираше сумата, бе в клона на „Креди Сюис“ на Банхофщрасе в Цюрих. Преводът носеше дата отпреди четири месеца.

Ласитър остави листчето настрана и отново насочи вниманието си към паспорта. Надяваше се да възстанови пътуванията на Грималди по печатите отзад, но те бяха толкова много, че трябваше да направи списък. Започна да прелиства, дешифрирайки онези печати, които се четяха. Вписваше всяко влизане и излизане на страниците на жълтия си адвокатски бележник. Когато приключи, ги откъсна, и състави нов списък, този път хронологически.

Паспортът покриваше десетгодишен период, като най-старите печати бяха от 1986 година. Те разкриваха, че Грималди е пътувал често между Бейрут и Рим. Ласитър се замисли: през 86-та Бейрут бе нещо като седмия кръг на Ада. Единствените европейци, живеещи там по онова време, бяха оковани за радиаторите, по улиците избухваха коли бомби, а убийствата от двете страни на Зелената линия не правеха впечатление никому. Какво, по дяволите, бе търсил Грималди в Бейрут?

След Бейрут бе започнал да кръстосва между Италия и Испания, влизайки в последната през Сан Себастиан и Билбао. Земята на баските… След това бе посетил Мозамбик — през 1989-та. И после… цели три години нищо! Накрая, през юни 1992-ра, бе започнал да пътува отново — този път из Балканите. Имаше регистрирани серия отивания до Белград, последвани половин година по-късно от няколко посещения в Загреб, столицата на Хърватия. После отново нищо до 1995-та, когато Грималди бе ходил до Прага, Сао Пауло и Ню Йорк. Последният печат в паспорта му бе от международното летище „Кенеди“, с дата 18 септември 1995.

Ласитър поклати глава. Не знаеше какво да мисли. Грималди можеше да има втори, дори и трети паспорт, защо не и под друго име… И не само това. Италия е част от Европейския съюз, което означава, че в неговия паспорт нямаше да са регистрирани евентуални пътувания в страните членки на ЕС, т.е. в повечето европейски страни. Нямаше никакво съмнение, че Грималди е пътувал и из Европа, без обаче никой да регистрира тези предвижвания.

Но дори и така… все пак…тази тригодишна пауза от 1990 до 1992 навеждаше на размисли. Затвор? Кой знае. А може би беше пътувал, но под друго име. Интересно беше и времето, прекарано в Белград, Загреб и Бейрут, още повече че това не бяха места, често посещавани от туристите. Ами Испания и Мозамбик? На почивка ли бе ходил там? И от какво ли е почивал? С какво ли се занимаваше Грималди, когато не убива хора? Как ли си изкарваше прехраната?

Напълно объркан, Ласитър остави паспорта настрана и разлисти пачката банкноти. Имаше няколко вида валута и макар да не ги преброи, виждаше се, че става дума за значителна сума… Двайсетина хиляди долара… или повече. По-скоро към трийсет бона.

Ласитър прибра паспорта и пачката в един от външните джобове, възстанови дъното, събра дрехите и затвори ципа. Щеше да изпрати чантата на Риордан по пощата утре сутринта. Анонимно, разбира се.

Междувременно, колкото по-скоро се върнеше във Вашингтон, толкова по-добре. Вдигна слушалката на телефона и успя да си намери място в първата совалка до Балтимор. Полетът не беше никак удобен: излиташе в един след полунощ, а и Балтимор бе на цели сто и трийсет километра от летище „Дълес“, където бе паркирал колата си. Но какво от това. Имаше във Вашингтон един човек, с когото трябваше спешно да поговори, един стар приятел в едно много тъмно ъгълче на правителствената администрация. Ник Удбърн. Уди…

Седеше на задната седалка на таксито на път от международното летище на Балтимор за офиса и мислеше за Ник Удбърн. Още от ученическите години Джо и Ник бяха първи приятели. Израсли в Джорджтаун, недалеч от Дъмбъртън Оукс, те бяха ходили на едни и същи летни лагери и бяха учили в едни и същи частни училища. После, вече студенти, бяха бягали като лекоатлети в колежа „Сейнт Олбънс“ и ако Уди не бе решил да оправдае прякора 18си, щяха и да се дипломират заедно. Инцидентът (с главно „И“) бе гръмнал две седмици преди щафетното бягане на пистата в Пенсилванския университет, когато изненадващо решилите да ги посетят родители буквално се бяха препънали в телата на унесено чукащите се в градината на местната черква Уди и момиче от Националното катедрално училище. Викове, ахкане, охкане, притеснено хилене… и Ник Удбърн бе изпратен по спешност в колежа „Хайд“ в Бат, щата Мейн.