Нямаше ни най-малка представа съществува ли 52-улица и номер 2113 на нея, но пощенският код и зоналният код на телефона бяха верни. Всъщност това бе телефонът за сигнали на Службата за борба с наркотиците, което означаваше, че на него се приемаха обаждания от всеки за всеки. Разбира се, ако някой потърсеше на този телефон Виктор Оливър, служителят щеше да загуби доста време, докато открие, че всъщност няма на кого да предаде оставеното съобщение.

Уикендът не беше подходящ за пътуване без резервации. На „Нешънъл“ една от пистите бе затворена, дори полетите от „Дълес“ се бавеха заради обледяване на самолетите. И все пак в три часа следобед Ласитър седеше на място 2В в салона първа класа на полета на „Нортуест“ по линията Вашингтон-О’Хеър. Личното му мнение бе, че летенето с първа класа си е ненужно пръскане на пари, ако не е по свръхдългите дестинации, но други билети просто нямаше. До него седеше блондинка с кафяви очи и деколте, което несъмнено й създаваше някои неудобства в толкова студен ден. Парфюмът й беше задушаващ, а на всичкото отгоре всеки път, когато решеше да му каже нещо, се накланяше интимно към него и го хващаше за ръкава. Ноктите й бяха аленочервени и дълги поне два сантиметра.

Казваше се Аманда. Съпругът й се оказа строителен предприемач, който много пътувал („Всъщност дори в този момент е на път“). Самата тя отглеждала шотландски овчарки и се връщала в Чикаго от фестивал на кучета в Мериленд. Ласитър слушаше всичко това и вежливо кимаше, докато разгръщаше страниците на някакво списание. Въпреки че с нищо не я окуражаваше, тя говори по време на целия полет до О’Хеър, навлизайки в достойнствата на различните фестивали и в тънкостите на „занаята“, които, както се оказа, залагаха в значителна степен на спрейовете, прозрачните лакове за нокти и на витамин Е („Едно мазване на носа с памуче, натопено в мазнина, и той заблестява! Е, не е кой знае какво, но на фестивалите, които азпосещавам, подробностите са от голямо значение!“).

Кацнаха. Ревът на включените на заден ход двигатели я заглуши, но не задълго. Когато самолетът започна да рулира в посока на терминала, тя за последен път се наклони към него, притисна гърдата си в ребрата му и му сграбчи ръката.

— Ако ти се прииска компания — каза Аманда и му подаде картичката си, — аз съм в северната част на града.

Визитката й беше розова, а текстът по нея калиграфски изписан с винетки. В едното ъгълче имаше мъничка рисунка на куче. Лъхаше някаква уязвимост от тази жена и Ласитър се улови, че не иска да я наранява по никакъв начин. Затова пъхна картичката във вътрешния си джоб.

— Ще бъда страшно зает — каза й той, — но ще видим как ще се развият нещата. Човек никога не знае, нали така?

Телефонира в хотела от Амбасадор Клъб на компанията TWA.

— „Ембаси Суитс“. С кого да ви свържа? — този път беше мъжки глас.

— Ами… честно казано, не съм сигурен — въздъхна Ласитър. Имаше вродена дарба за подражание и този път имитираше лек испански акцент. — Бях гост на хотела преди известно време, но ми се наложи да замина по спешност. Семейни проблеми.

— Съжалявам.

— Е, тя и без това вече беше на възраст.

— О-о…

— Но… това е животът! Сега бих искал да оправя сметката си.

— О! Разбирам, значи не сте се обадили при напускането?

— Именно.

— Но, естествено, господине. На всеки може да се случи. Ще ми кажете ли името си? Ще отворя архива…

— Хуан Гутиерез. — Произнесе фамилията по букви.

— Един момент, ако обичате. — Ласитър чу тракането на клавиши и бе благодарен, че този път му спестяват музиката. — Ето… Стаята е била резервирана до дванайсети, нали така?

— Да, доколкото си спомням.

— Задържали сме я, колкото сме могли да си позволим, но… а-а, сега виждам какво е станало: превишили сте лимита на визата.

— Нямаше как.

Администраторът съчувствено се засмя:

— Опасявам се, че по баланса ви има непокрита сума от $637.18. Ако желаете да говорите с управителя… Не знам, той може да ви опрости ден-два.

— Не, не. Нямам време. А и освен това вината не е в хотела, нали така?

— Можем да ви изпратим сметката…

— Всъщност… един от моите помощници, сеньор… Извинете! МистърВиктор Оливър утре ще бъде в командировка в Чикаго. Мога да му наредя да се отбие в хотела и да оправи сметката. Това приемливо ли е за вас?

— Но, разбира се, мистър Гутиерез. Сметката ще го чака на рецепцията.

Ласитър пое дълбоко въздух:

— Има още нещо… В бързината оставих някои неща. Мога ли да се надявам, че са били… съхранени някъде? — Опита се да вложи умерена доза съжаление в тона си.

— При нормални обстоятелства изпращаме всичко забравено тук на адреса на кредитната карта, но тъй като сметката не е била платена… Сигурен съм, че вашите неща са на гардероб. Ще се погрижа помощникът ви да ги получи.

— Много ви благодаря. Страшно ми помогнахте. Ще наредя на Виктор да ви потърси.

— Не, аз застъпвам едва в пет, така че…

— Идеално. Той и без това има срещи през целия ден. Съмнявам се, че би могъл да се отбие преди шест вечерта.

— Всеки на рецепцията би могъл да му помогне.

— Бих предпочел да се срещне с вас. Заради разбирането, което проявихте.

— Благодаря. В такъв случай, кажете му да търси Уилис… Уилис Уайтстоун.

Ласитър обичаше Чикаго. Многоетажните постройки покрай езерото 16, блясъкът и изтънчеността винаги го изненадваха приятно. Взе такси от О’Хеър до Норт Уест Сайд, където се регистрира в един от любимите си хотели, „Нико“ — добре организиран, стилен и… много японски. Икебаната там бе колкото изящна, толкова и семпла, а на партера имаше отличен ресторант. Възползва се от него още същата вечер, заливайки сушито с две големи бутилки „Кирин 17“. Когато се прибра в стаята си, очакваше да намери шоколад на възглавницата… но това, естествено, бе „Нико“, така че откри оригами: виещ вълк, а може би куче.

Почти цялата следваща сутрин прекара из залите на Музея на изкуствата, после се отби в офиса на собствената си компания и лично се здрависа с всички свои служители. По численост този филиал бе под половината на персонала във Вашингтон, но хората бяха професионалисти, а и приносът им към печалбата на компанията нарастваше. Поздрави ги. След това отиде на превъзходен обяд в „Бергхоф“. Накрая тръгна пеша към хотела. Улиците бяха задръстени с Армията на спасението, улични музиканти, коледни светлини и пазаруващи.

В хотела смени костюма си със спортен екип и излезе да потича по крайбрежието. Откъм езерото както обикновено духаше пронизващ вятър, но той приведе глава и не се предаде, пробягвайки петте километра до яхтклуба и обратно. Когато се прибра отново в хотела, вече беше тъмно и бе капнал.

Душът го прероди. Преоблече се отново: избра сиво-синята риза от трико, с която Моника толкова много го харесваше („Тя е точно с цвета на очите ти!“), тъмносин костюм на едва забележимо райе, вратовръзка в бургундско червено, кожени ръкавици. Всичко бе от „Бърберис“, без обувките, които бяха модел „Джонстън енд Мъри“, и кашмиреното пардесю, което пък си бе купил в Цюрих преди осем години. Предпочиташе по-неофициалното облекло, но този път случаят бе особен: трябваше да се постарае заради Уилис Уайтстоун.

Хотелът бе на Стейт Стрийт. Тръгна натам пеша и се отби по пътя в един бар, за да нагласи пристигането си за шест часа. Беше малко неспокоен — все пак не можеше да предвиди всичко. Ами ако Джон Доу бе оставил пистолет или килограм хероин? Пое дълбоко дъх и влезе във фоайето, стараейки се да изглежда уверен.

Уилис Уайтстоун едва ли можеше да бъде по-любезен. Ласитър му даде картичка на Виктор Оливър, погледна сметката и отброи седем стодоларови банкноти. Отказа рестото със забележката: „Мистър Гутиерез спомена, че сте били много мил“. Уилис го заля с благодарности, подпечати сметката и му я подаде заедно с една кожена чанта. Ласитър метна дръжката й през рамо, махна с ръка за довиждане, излезе навън и потъна в студената чикагска нощ.