— Какво ви каза Рой? — попита я той.

Кара остро го погледна.

— Какъв Рой? — но веднага се сети: — А, да. Вашият колега…

— Разказа ли ви защо съм тук?

Тя прекара пръсти през косата си и се намръщи, опитвайки да си спомни.

— Нещо, свързано със сестра ви… Сестра ви и малкият й син. — Вдигна към него объркан поглед: — Някаква връзка с… Тилс.

— Причината, че си позволих да прочета картичката ви…

— Няма нищо — прекъсна го тя, — оставете…

— Не ме разбрахте. Сестра ми изпрати същата картичка.

— …

— И тя забременя там. След години ходене по мъките.

— Точно като Тилс. — Кара преглътна тежко. — Клиника „Барези“. — Очите й се разшириха и тя наклони въпросително глава: — Мислите, че…? Не, не бих могла да си представя.

— Честно казано, не знам какво точно да мисля. Но е странно, нали? Матилда никога не е споменавала човек на име Грималди, предполагам? Франко Грималди?

— Не.

Попита я може ли да се обади по телефона. Кара го погледна странно, после сви рамене и махна неопределено към френските прозорци.

— Ще си взема вана — изненадващо каза тя.

Ласитър й махна на свой ред и я проследи как излиза. Отне му цели десет минути, но накрая се свърза с Прага. После изчака да повикат на телефона детектив Яначек.

—  Ne? — разнесе се гласът на Яначек.

— Франц. Обажда се Джо Ласитър… приятелят на Риордан.

— Да — официално отговори той. — Честита Нова година.

Ласитър му разказа за току-що откритото.

— Имам един-единствен въпрос към Иржи Райнер — продължи той. — Ходила ли е жена му в клиника за лечение на безплодие? И ако да, то къде? Интересува ме дали не става дума за клиника „Барези“ в Италия — и той обясни защо.

— Ще попитам пан Райнер — обеща Яначек. — Ще се обадите ли пак?

— И още как!

— Почакайте така! Можете ли? Ще му позвъня по другия телефон.

— Разбира се.

Ласитър седна със слушалката в ръка и зачака. Изминаха няколко минути, през които в главата му се въртяха различни възможности. Ако и жената на Иржи Райнер бе заченала в клиника „Барези“, тогава общото между случаите щеше да бъде доказано: някой преследва децата, заченати там, и ги избива едно по едно. Убийства на невинни. Но защо? Залови се да съставя списък от всякакви хипотези, когато в ухото му се разнесе гласът на Яначек.

— Ало? Пан Ласитър?

Едва сега осъзна, че бе затаил дъх.

— Да?

— Иржи… първоначално не ми отговори… а се поинтересува защо задавате подобен въпрос.

— Окей… аз…

— Казах му: „Иржи, семейството ти е избито. Отговори ми“. А той… започна да увърта, че се чувствал неловко… като мъж. Накрая ми призна защо се притеснява. Работата е там, че жена му не успяла да забременее от него. Намесил се доктор. Наложи се да настоявам: „Какъв доктор? Къде?“ Не му казвах името на клиниката. Исках да го чуя от него. Накрая ми отговори: „Клиника «Барези» в Италия“.

Ласитър пое дълбоко въздух.

— Аз съм… аз съм… просто не мога да повярвам!

— Ще отидете ли там? В клиниката?

— Това е следващата ми спирка — обеща Ласитър.

Размениха още няколко думи и се разбраха Ласитър да държи чеха в течение. После Кара Бейкър се върна в кухнята. Изглеждаше като преродена. Носеше бяла рокля от тънка материя. Докосна го неуверено по ръката и го погледна с очи, които казваха, че под роклята няма бельо.

Ласитър с изненада се улови, че поклаща отрицателно глава. Безразличието му го удиви. Жената пред него бе страхотна, но вместо да я вземе в ръцете си, той й разказа какво бе научил преди секунди от Яначек и й благодари за кафето и помощта. После стана да си върви.

— Не мога да ти опиша колко ми помогна. Щях да загубя месеци, докато…

— Предполагам — проговори тя с посърнал глас.

Ласитър я погледна и въздъхна:

— Трябва да вървя.

Ласитър стоеше до прозореца на стаята си в хотела, държеше чаша „Лафрейг“ и наблюдаваше проливния дъжд. Лошото време поддържаше свой ритъм и шибаше стъклата на пориви, сякаш самата нощ шепнеше: „Навън… навътре… навън… навътре“.

От време на време небето се разкъсваше на парчета от поредната светкавица, пейзажът се осветяваше ярко като декор на сцена и за част от секундата можеха да се видят локвите, блестящите мокри стени и неясните очертания на сградите в далечината. После отново се стъмваше и се разнасяше продължителният грохот на гръмотевицата.

Ласитър слушаше плющенето на дъжда, разклащаше леда в чашата си и размишляваше за нещата, които знаеше и които още не му бяха известни. Някой убиваше деца, заченати в италианска клиника за лечение на безплодие. Религиозен фанатик, който е нает от католически култ с името „Умбра Домини“.

Но как точно бе замесена „Умбра Домини“? Това, че Бепи бе убит точно докато бе разследвал групата, определено бе показателно, но какъв по-конкретен извод можеше да се направи? От друга страна, Ласитър съзнаваше, че може да не е бил единственият клиент на Бепи, който несъмнено бе замесен в доста неща. Колкото до сблъсъка в Неапол, предполагаше, че зад него стои Делла Торе, но отново възникваше същият труден въпрос: „Защо“. Нямаше никакви свидетелства за уличаваща връзка и подозренията му оставаха напълно неподкрепени. После идваха бутилчиците за светена вода, които притежаваха и носеха със себе си и Грималди, и Делла Торе. Колкото обаче и любопитно да бе това обстоятелство, и то не доказваше нищо. Бутилките можеха да са дарение на „Умбра Домини“ от техни заклети последователи. А може водата в тях наистина да е осветена… от Делла Торе или папата. Или да беше вода от Лурд 29. Но пак, какво от това?

Оставаше банковият превод.

Целта на тези пари — а сумата беше все пак значителна — беше неясна. Можеше да има нещо общо с работата на Грималди за „Салве Каело“, закупуване на оръжие или подкупване на сърбите. Можеше, но беше неправдоподобно. Банковият превод бе направен непосредствено преди серията убийства на деца. Разбира се, този факт не означаваше задължително, че между двете събития има причинно-следствена връзка. Къде беше грешката в тази логическа конструкция. Вярно, „Post hoc, ergo propter hoc“ — след факта, значи вследствие на него, но все пак…

Ласитър отпи от скоча и се наслади на специфичния му дъх на пушек. Знаеше вече много повече, отколкото бе знаел преди месец, но всичко се свеждаше до един и същи мъчителен въпрос: „Защо?“.

Това той още не знаеше и — което беше много по-лошото — не можеше да си представи защо някой — още повече вярващ човек — ще тръгне да избива невръстни деца. Нямаше не само теория, но дори и зачатък на хипотеза.

Как така „Умбра Домини“ — религиозен орден, макар и реакционен — ще обяви война на децата? Брошурите на култа осъждаха съвременните репродуктивни технологии и още много други неща, но това едва ли можеше да бъде мотив за убийство. Имаше някакъв друг, много по-зловещ и все още неизвестен фактор. Но какъв?

Светкавиците навън прорязваха нощта, гръмотевиците разтърсваха стаята. Ласитър крачеше зад прозореца и отпиваше от питието си. Какъвто и да бе отговорът, най-вероятното място, където можеше да го намери, бе клиника „Барези“. Това означаваше полет до Рим на сутринта, наемане на кола и три часа път до Монтекастело. После щеше да наеме стая в „Пенсионе Акила“ и да решава как да продължи.

Извади преносимия си компютър, нахвърли няколко бележки, за да фиксира наученото за убийствата на Хендерсън и Пеня. След това съхрани файла на диска, зашифрова го, свърза се по модема, ползвайки телефонната линия в стаята си, и го прати като електронна поща до компютъра у дома си. После извести Джуди къде би могла да го намери през следващите няколко дни.

Беше почти три и половина, когато Ласитър мина през средновековните градски порти на Тоди — красиво и процъфтяващо градче, кацнало на стръмен хълм над умбрийската равнина. Бяха му казали, че може да намери карта на района в туристическото бюро, недалеч от централния площад, така че той се насочи натам, следвайки табелите с надпис: „Centro“.Криволичейки по тесните улички, в крайна сметка той излезе на Пиаца дел Пополо.