— Винаги е полезно да се знае какво мислят кардинал Орсини и Светият отец — въздъхна Делла Торе.

След пъстървата дойде ред на салатата, а малко по-късно — и на дебелата бистека ала фиорентина,която и сложи края на вечерята. Дойде сервитьорът, вдигна чиниите и събра трохите, за да постави на масата бутилка „Вин Санто“ и плато с бишкоти. Разбърка жарта в камината, попита ги ще желаят ли още нещо и излезе, затваряйки плътно вратата зад себе си.

Делла Торе наля по чаша „Вин Санто“. После се наведе към отец Маджио, фиксира го с острия си поглед и с копринен шепот каза:

— Донато…

Отец Маджио прочисти неловко гърло:

— Силвио?

— Да спрем с глупостите, а? Защо си тук?

Отец Маджио се опита да скрие изненадата си, притискайки ненужно силно снежнобялата ленена кърпа до устните си. Накрая я остави на масата, пое дълбоко въздух и отново си прочисти гърлото.

— Един свещеник, провинциален свещеник, дойде във Ватикана — беше преди няколко седмици — и разказа нещо. — Делла Торе кимна окуражително с глава. — Ами… — сви рамене Маджио, — понякога… чувам… същото, което чува и кардиналът, освен ако не става дума за нещо прекалено важно, за да бъда посветен в тайната и аз. Този път… — отец Маджио мрачно се засмя, — ами, сигурен съм, че кардиналът сега съжалява, че присъствах.

— Значи става дума за важна тайна?

— Да — кимна утвърдително отец Маджио.

Делла Торе помълча и след малко попита:

— И това се случи преди няколко седмици?

— Като изключим сплетните около бъдещия папа, оттогава досега не се говори за нищо друго.

— И защо?

— Защото трябва да решат какво да правят.

— Аха… И какво решиха?

— Нищо. По-скоро решиха да не предприемат нищо. Което е същото. Затова съм тук.

Делла Торе изглеждаше замислен. След малко допълни чашата на отец Маджио и го погледна:

— Добре, Донато… може би трябва да ми разкажеш цялата история.

Отец Маджио смръщи вежди и се наведе напред. Опря лакти на масата и събра връхчетата на пръстите си. После бавно ги размърда и каза:

— Всичко започнало с една изповед…

Когато свърши, Делла Торе седеше на ръба на стола си, а пурата в ръката му отдавна бе изгаснала. В камината пращяха главни и хвърляха искри, но освен тях в стаята цареше тишина.

— Донато — проговори накрая Делла Торе, — благодаря ти, че ми разказа това.

Отец Маджио доизпи последните капки „Вин Санто“ в чашата си и стана:

— Трябва да се връщам.

Делла Торе кимна:

— Благодаря ти за смелостта да ме посветиш в тайната. Онезине могат да решат какво да направят — продължи той, — защото просто няма какво да се решава. Всъщност има само едно нещо, което трябва да бъде направено.

— Знам — въздъхна Маджио, — само че нямат смелостта.

Делла Торе също стана. Маджио му подаде ръка, а той, вместо да я стисне, я пое с двете си ръце. После бавно я вдигна до устните си и я целуна. За момент на Маджио му се стори, че… усеща езика му по кожата си, но в следващия миг всичко свърши.

—  Grazie — каза на раздяла Делла Торе. — Molto grazie.

До 7-ми ноември „Кезуик Лейн“ бе една от онези улички, за които се казва, че на тях „никога нищо не се случва“. Лъкатушеща из един от новите квартали на Бърк, предградие на Вашингтон, окръг Колумбия, Северна Вирджиния, уличката минаваше покрай къщи за по 400 000 долара, беемвета и най-добрите скари на газ, които можеха да се купят с пари. Къщите в Кобс Кросинг, както бе известен кварталът, бяха без изключение в неоколониален стил. Различаваха се, ако не по друго, то поне по цвят и архитектурни детайли, но всички бяха горе-долу на по шест години. Строителите се бяха постарали да запазят колкото се може повече дървета, а освен това бяха вложили солидна сума в благоустройството, поради което кварталът създаваше измамното впечатление, че е стар.

Истината обаче се издаваше от пресния черен асфалт по улицата, която правеше плавен завой на запад и свършваше при една постройка. Мястото изглеждаше прекрасно за игра на децата, защото нямаше нужда да се пазят от уличното движение. Само че децата на „Кезуик Лейн“ бяха доста старички за безгрижни игри. Понеже къщите бяха скъпи, живущите в тях — адвокати, лобисти и бизнесмени — бяха все над определена възраст, както впрочем и децата им, които можеха да бъдат намерени къде ли не, само не и на улицата. Те вземаха уроци по езда или карате, играеха футбол или лакрос, или просто пръскаха на парчета домати по екраните на домашните си компютри.

Това обясняваше защо тротоарите на „Кезуик Лейн“, както впрочем и самата „Кезуик Лейн“, бяха безлюдни. Да видиш пешеходец тук — независимо от възрастта, — бе случайност.

С изключение на тези, които разхождаха кучетата си. Почти във всеки дом имаше куче. През седмицата стопаните отсъстваха по цял ден, което означаваше, че домашните любимци можеха да полудуват на чист въздух едва вечерта — нещо задължително за малкото общество от спретнатите къщурки в Кобс Кросинг.

На втори ноември все още тук-там имаше следи от празнуването на Хелоуин 7 — увиснала на предната веранда издълбана тиква, картонен скелет, окачен на уличната врата, фалшива паяжина на прозореца. В спокойните минути преди полунощ една жена, която току-що се бе върнала от представлението на „Тоска“ в „Кенеди Сентър“, разхождаше разкошния си лабрадор-ретривер Кофи.

Кофи и стопанката му спряха на „Кезуик Лейн“ срещу номер 207, тъй като кучето реши да помирише основата на кола, върху който бе монтирана изнесената пред входната врата пощенска кутия.

Изведнъж животното вдигна муцуна и заплашително изръмжа. Козината на гърба му настръхна. Наостри уши. Излая. В следващия момент се случи нещо странно: в къщата блесна светлина, последва трясък на счупено стъкло и през предния прозорец излетя човек.

Човекът беше в пламъци.

Той тупна като горяща факла в азалиите, залитайки, се изправи на крака, рухна отново и се затъркаля в агония по моравата. Кучето на отсрещния тротоар изпъна верижката и зави. Стопанката му стоеше безмълвно в тъмнината, напълно парализирана от ужас. Съзнанието й отказваше да възприеме онова, което очите й виждаха. Вниманието и, колкото и странно да бе, бе приковано не към горящия човек, а към прозореца, през който бе излетял.

В самия прозорец нямаше нищо необичайно: беше единичен, с вградена решетка, която го разделяше на малки квадрати. Част от нея се бе закачила за дрехите на мъжа и жената я гледаше с недоумение — боядисаната в бяло дървена решетка хвърляше искри, докато мъжът се търкаляше по моравата. Напомняше й по някакъв начин на едни фойерверки, които бе гледала в Мексико преди години. Странната асоциация я парализираше. Няколко секунди — сториха й се минути — тя се съпротивляваше безмълвно на дърпането на кучето, после мъжът се изтърколи до младите брезички и след няколко последни агонизиращи гърча застина неподвижен.

Едва тогава жената излезе от транса си. Пусна каишката на кучето и изтича при мъжа. Съблече сакото си и се опита с него да изгаси пламъците. Главата му още гореше, веждите му вече ги нямаше. Човекът крещеше. Тя се отпусна на колене, натисна сакото си върху лицето му и успя да задуши огнените езици по косата.

Буууууум!

Зад нея се разнесе глух тътен. Кучето подскочи. От къщата излетя огнена вълна. Завесите на прозорците пламнаха. Няколко секунди по-късно гореше вече цялата къща.

Тъканта на сакото й тлееше и тя го захвърли настрани. Скочи, изтича до входа на съседната къща и заудря с юмруци по вратата. Показа се смаян мъж по боксерки с бутилка „Ред Дог“ в ръката.

— Деветстотин и единадесет! Обадете се на 911!

Когато се върна пред номер 207 — този път с одеяла в ръцете няколко съседи вече се бяха събрали отпред. Повечето бяха по пижами, с наметнати палта. Човекът на моравата вече не гореше. Двама мъже, единият бос и само по долнище на пижама, отнесоха обгорелия по алеята за коли, по-далеч от жестоката горещина, която се излъчваше от пламтящата къща. Жената започна да обяснява: „Разхождах Кофи… бях точно отсреща…“