Виделите къщата реагира по два начина. Едните ахваха от възхита, а другите прехапваха устни и кимваха многозначително, сякаш за да кажат: „Това правят многото пари с тези, които не внимават“. Ласитър обичаше да мисли, че може да преценява хората по реакцията им на къщата му, но не беше така. Някои от онези, на които държеше най-много — Кати например, — просто поклащаха глави, като я видеха, или се усмихваха вежливо.

Но много от критиците се преобразяваха, щом влезеха вътре. Къщата бе пълна със светлина, проникваща през остъкления таван на цилиндричния атриум, ориентиран в посока север-юг. Всички стаи бяха по-просторни от стандартното и преливаха по неподражаем начин една в друга. По стените висяха черно-бели снимки на Ню Йорк и поставени в рамки рисунки на герои от приказки. Нямаше много мебели — няколко канапета и роял, на който Ласитър продължаваше да се упражнява.

Винаги връщането у дома бе като награда за напрегнатия ден, само че този път хладните бели стени и обемните вътрешни пространства не успяха да приповдигнат духа му. Къщата му се стори празна и студена, по-скоро крепост отколкото убежище.

Наля си чаша „Лафрейг“ и влезе в любимата си стая — кабинета. На три от съединените под странни ъгли стени имаше полици с книги, достъпът до които се осигуряваше от стълби на релси. В средата на помещението, на няколко стъпки над пода, висеше камина със стъкмен огън. Макар че беше топло, Ласитър го запали, седна до него и остана така двайсетина минути, отпивайки от скъпото уиски, загледан в пукащите цепеници.

След това въздъхна и натисна бутона за прослушване на съобщенията, оставени на телефонния секретар. Бяха седемнайсет на брой. Засили звука и излезе на терасата. Брезите галеха с върховете си перилата. Вятърът се засилваше и миришеше на дъжд.

Две от обажданията бяха делови: „Трайком“ се опитваха да го изкупят и някакъв адвокат от „Леман Брадърс“ искаше да разговаря с него по този повод, другото обаждане съобщаваше за „издънка“ в Лондон — един от детективите му се бе престарал (каквото и да означаваше това) и сега ВВСсе интересуваше от случая.

Останалите бяха съболезнования от приятели и познати, разбрали със закъснение за смъртта на Кати, което им попречило да дойдат на погребението. Имаше и едно от някаква телевизионна програма. Друго от „Поуст“. След това се разнесе дълбокият глас на Моника, който му каза колко съжалява и му предложи помощта си, ако има нужда от нея, ама наистина… за каквото и да е… номерът бил същият.

Ласитър се поколеба дали да не й се обади. После се замисли за начина, по който бяха скъсали. Ама какво ми става наистина,сепна се той.

И чу в главата си отговорът: все същото.

По-точно казано, превръщаше се във все същото.Намираше жената, която му харесваше, заживяваха заедно за година-две, после нещата се скапваха. Следваше обичайният ултиматум, отлагане, второ отлагане и след това… Моника щеше да даде път на Клеър или която и да беше там. Всъщност наистина беше Клеър, само че тя в момента бе в Сингапур на конференция. Беше му се обадила преди две нощи и той й каза за Кати. Но Клеър така и не се бе запознала с нея, така че, когато деликатно му предложи да се върне за погребението, той вежливо отхвърли предложението, направено, за да бъде отхвърлено.

Допи и последната глътка уиски в чашата си. Истината бе, че харесваше женската компания… поединично. Моногамията, или поне серийната моногамия, му беше по душа, както, впрочем, би следвало да бъде и с брака. Но бракът беше нещо, в което държеше да не сбърка, затова с романтична наивност вярваше, че когато нещата стигнат дотам, ще го почувства. Не трябваше да има и сянка от съмнение. Струваше му се, че това е най-важното нещо на света, докато за Моника бракът по-скоро бе… въпрос на избор.

Последното обаждане бе на Риордан и Ласитър го изслуша разсеяно. Когато слушалката щракна, осъзна, че всъщност не бе чул и дума, затова превъртя лентата и го прослуша отново.

Риордан бе от хората, които се притесняваха да приказват на машина. Говореше бързо и излишно високо. „Извинявам се, ако си решил, че съм се държал грубо с теб — каза той с глас, в който нямаше нищо извиняващо се. — Отбий се утре, окей? Имам един-два въпроса.“

Офисът на Риордан беше недалеч от шосе 29, на третия етаж на една от онези кубични грозотии, построени от градската управа през 50-те години. Външните стени представляваха мозайка от редуващи се плоскости — синя пластмаса и стъкло, — разделени от алуминиеви лайсни, които отдавна се бяха осеяли с дупки като от проказа. Сградата беше едновременно модерна — в смисъл, че бе относително нова, — и остаряла, защото изглеждаше по-западнала от далеч по-изисканите околни постройки от миналия век.

И вътре не беше по-добре. Поставените под ъгъл плоскости по тавана — с идеята да се подобри акустиката — бяха разхлабени и изпоцапани. Линолеумът на пода беше покрит със събирана в течение на десетилетия мръсотия, натъпкана под слоевете „лъскащи“ препарати. Стълбищата напомняха на Ласитър за училище и докато се качваше по тях, усети миризмата на вкиснало мляко, макар че не бе сигурен дали не си внушава.

Вторият етаж бе запазен за Отдела за борба с наркотиците. Още в началото на коридора имаше предупредителен надпис:

Екипи под прикритие

АБСОЛЮТНО СЕ ЗАБРАНЯВА

ДОВЕЖДАНЕТО НА ЗАПОДОЗРЕНИ

Ласитър намери Отдел „Убийства“ на третия етаж. Тук имаше два самостоятелни офиса, няколко празни стаи, в които изглежда се водеха разпити, и някакъв… „зайчарник“ от клетки, отделени с високи, но нестигащи до тавана прегради от пресован картон. Цареше пълен хаос, понеже подобно на новинарна в телевизия всички стояха пред компютри, печатеха или (като Риордан) говореха, сгушени над телефона.

Риордан беше в средата на петдесетте. Имаше от онзи ирландски тип кожа, която не старее, но е чувствителна към времето. Лицето и ръцете му бяха вечно червени, макар че тялото му сигурно си оставаше все млечно бяло. Щом видя Ласитър, отвори очи малко по-широко, за да покаже, че го е забелязал. Изглеждаше изморен. Сви вежди, вдигна пръст и му направи знак да седне.

В помещението беше задушно: отоплителната система явно бе съобразена с календара, а не с термометъра. Всички детективи бяха по ризи и Ласитър забеляза, че всички без изключение са въоръжени. Кобури през рамо основно, но няколко бяха и със старомодните кобури на колана. Полицаите, разбира се, бяха свикнали с постоянното присъствие на оръжието, но Ласитър не спираше да се изненадва, като влезеше в участък, от това, че всички, буквално всички, са въоръжени.

Което и правеше по-възрастните бивши полицаи непригодни за „Ласитър Асошиитс“. Защото цялото им същество излъчваше подозрителност дори по време на най-невинен разговор: те не караха коли, а „превозни средства“, не отиваха някъде, а се „отзоваваха“. На всичкото отгоре, се държаха по точно определен начин — като хора със значка и оръжие. Практически всички полицаи прекарват известно време в униформа и — подобно на актьорите или политиците — очакват хората да реагират на присъствието им. Няма значение дали реакцията е враждебна, или не — важното е да я има. Ласитър знаеше от собствен опит, че този синдром продължава дълго след като си напуснал полицейския участък.

Риордан свърши разговора и извъртя стола си към него. После събра пръстите на големите си ръце.

— Става дума за колата — започна той. — Предполагам, че се интересуваш. Намерихме кола под наем в квартала на сестра ти и я проследихме.

Ласитър безмълвно наклони глава. Усещаше по поведението на детектива, че макар да му беше ядосан за злополучното отбиване при обгорения мъж, вече му е минало. Случаят беше приключен.

— Херц. Наета е от „Дълес“. Няма съмнение, че е колата на Джон Доу. Багажникът направо вони. Най-вероятно — бензин. Освен това сложихме на колелата скоби, а до момента никой не я е потърсил. — Риордан замълча.