В настоящия момент дипломатическите му умения намираха приложение в училищния автобус, където беше охрана.

Джо обичаше да наблюдава от прозореца на кабинета си на втория етаж как Джеси върви по дългата алея към шосето, откъдето го вземаше училищният автобус — блестящата лента на човек от охраната позволяваше да го проследява дори когато върбата го скриваше. Един ден Джо се изненада, тъй като Джеси спря насред пътя, остави на земята кутията с обяда си и изтича обратно вкъщи. Момчето се втурна през входната врата.

— Какво забрави? — попита го от кухнята Мари.

— Да нахраня рибките! — извика Джеси и затропа нагоре по стълбите.

Рибките бяха само началото на онова, което Джеси бе предупредил, че ще стане цяла менажерия. Последва кутрето на Пикълс — шоколадовокафяв лабрадор, — подарено му от един приятел. Джеси вече бе намерил кучешко легло. Даде му го шофьорът на автобуса, с обяснението, че неговото куче било толкова разглезено, че можело да спи само на дивана. След това щеше да има и второ куче — „за да бъдат приятели“, — а по-нататък плановете му включваха котка и коза.

Джеси се грижеше за рибките сам и позволяваше чужда помощ единствено когато трябваше да се изпразни тежкият аквариум. Иначе старателно бършеше стените му, изплакваше камъчетата по дъното и всеки ден хранеше рибките. През зимата проверяваше температурата, за да е сигурен, че им е топло.

Джеси обожаваше рибките. Бяха седем на брой и всички си имаха имена. Извоюва си разрешение осветлението на аквариума да остава включено и през нощта, за да ги гледа от леглото си. Харесваше му начинът, по който се плъзгаха във водата, захласваше се, когато влизаха и излизаха от дупките на подводния замък или се спотайваха зад зелените водорасли. Доставяше му удоволствие даже да съзерцава мехурчетата въздух, които се издигаха от устройството за насищане с кислород.

Този ден той нахлу в стаята си малко виновен, че едва не ги бе забравил.

— Гладни ли сте, приятели? — Внимателно свали капака на аквариума, сложи го настрани и взе малката кутийка с храна от лавицата на библиотечката. Леко почуквайки с пръст, отмери необходимото в пластмасова лъжичка. Бяха му казвали много пъти колко е важно да им дава достатъчно, а не да ги прехранва. Така че разпредели внимателно многоцветните люспици по повърхността на водата и после коленичи, за да гледа. Обичаше да наблюдава как рибките се хранят, как се стрелват нагоре, отварят лакомо уста и после се гмурват надолу. Понякога им говореше, точно както сега: „Хей, я не се бийте, има предостатъчно храна!“. После се намръщи. Една от пъстрите — беше полускрита зад водораслите — не помръдваше изобщо… даже и за да яде. Стана и я погледна отгоре. Да, тази рибка изглеждаше болна. Висеше във водата, обърната на едната си страна, коремчето й бе издуто, а перката й бе прекалено бяла и някак… слузеста. И не помръдваше… Изобщо. Красивата й опашка изглеждаше… наядена. В същия момент Джеси видя една от рибките гоурами да се приближава и да отгризва мъничко от опашката!

— Хей! — възмути се Джеси, инстинктивно бръкна с две ръце в аквариума, събра ги в шепа под мъртвата рибка и я извади. Водата изтече между пръстите му. Положи я на едната си ръка и я поглади няколко пъти с върха на пръстите си. — Хайде, вече си добре! — каза Джеси, събра шепите си отново и бавно ги потопи под повърхността. После разтвори ръце и се загледа.

Рибката трепна и заплува.

John Case

The Genesis Code, 1997

Издание:

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

Редактор: Теди Николова

ISBN 954–585–165–1

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/13536

Последна корекция: 29 септември 2009 в 19:30