— Ако става дума за стигането до сушата… — започна Ласитър.

— Това не е проблем — махна пренебрежително Роджър. — Има едно много добро място от подветрената страна на острова. Проблем е скачането във водата. Аз лично не бих скочил в бурно море. Ако не ме накарат насила. — Той отвори голямата метална рамка в предното стъкло и подаде глава навън. В кабината мигновено нахлу студ и влага. Секунда по-късно изтегли главата си обратно и затвори рамката. — Духа яко! — Сви огромните си рамене. — Значи те оставям и веднага обръщам. Трябва да видя какво му има на винта.

Роджър беше толкова ядосан, че бе загубил охота за приказки. Затова извади една касета и я тикна сърдито в касетофона. Беше един от старите албуми на „Литъл Фийт“ и докато слушаше, Роджър клатеше рамене в такт с мелодията. Беше висок към метър и деветдесет и пет, но движенията му бяха грациозни като на танцьор. Ласитър установи, че има и глас, и слух.

— Трябвало е да се захванеш с рокендрол — извика му той. Яхтата подскачаше по вълните с трийсет — трийсет и пет възела.

Роджър се усмихна и махна с ръка наляво:

— Пайн Айлънд. — Приклекна, завъртя се и плесна с ръце: — „If you’ll be my Dixie chicken…“ — изтананика той без никакво притеснение.

Ласитър се загледа към водната повърхност през замъгленото стъкло и се замисли какво щеше да й каже. Например: „Не стреляй! Запознахме се на погребението на сестра ми.“

— Дъчес Айлънд! — извика Роджър и направи знак към морето.

Ласитър кимна и реши, че все нещо ще измисли.

От касетофона прозвуча друга песен: „Дайър Стрейтс“ изпълняваха „Султаните на суинга“. Още с първите акорди на китарата Роджър го почука по рамото и му посочи напред и наляво.

— Там е Рег Айлънд. Виждаш ли го?

Ласитър проследи посоката, в която гледаше Роджър, и видя тъмна маса от скали и дървета. Кимна и се усмихна.

Роджър отново потъна в музиката и запя с Марк Нопфлер, затворил огромните си очи. Това би трябвало да обезпокои Ласитър, ако изобщо се бе замислил. Но той не го направи.

Вместо това се вслуша в мощния звук на баскитарата и в трелите на солокитарата, за да попие момента с цялата му първична възбуда. Яхтата беше чудо на технологията. Просто физически усещаше с тялото си пръските от разпорените вълни. Роджър, неговият екзотичен спътник с прекрасен глас, могъщо тяло и безпрекословни мнения за японците и тяхната култура, беше на руля и насочваше яхтата към…

Стена от скали!

Островът пред тях изникна внезапно и докато се носеха устремно към него, Ласитър погледна въпросително новия си приятел, очаквайки някоя шега, но пребледня, тъй като видя паниката върху лицето на кормчията, който безполезно въртеше руля.

— Мамка му! — изкрещя Роджър и гласът му се пречупи. Той удари с длан върху лоста за скоростта, надявайки се поне да забави, преди да се разбият.

Последното нещо, което Ласитър чу, преди да връхлетят върху скалите, бе гласът на Марк Нопфлер, който пееше: „The band plays Dixie, double-for time“…

А последната му мисъл, колкото и невероятна да му се стори, бе удивлението, че в две последователни песни има думата „Дикси“.

Следващият момент избухна във времето, защото корпусът на „Go–4-It“ се заби в покритите с водорасли скали, при което дъното й се разпори с дълъг стържещ писък на фибростъкло, който хвърли Ласитър върху пулта. Изведнъж отвсякъде се заизливаха водопади. Кабината се пръсна оглушително на парчета и във въздуха се разлетяха части от нея.

Осветлението изчезна. Спусна се мрак. Водата се издигна. Някаква ръка се протегна към него в нощта и го хвана. Палубата се наклони, когато следващата вълна подхвана изхвърлената върху скалите яхта. Светът увисна във въздуха и също така внезапно пропадна надолу, при което се стовари за втори път върху скалите.

Главата му се удари в нещо твърдо. За секунда зад клепачите му припламна яркочервена светкавица. Ръката, която го държеше, се отскубна и той отново се озова в замайващия вихър на водата.

В главата му ставаше нещо. Чуваше странни звуци… далечни, бълбукащи, шумящи…

За миг почувства под себе си твърда земя, която изчезна така бързо, както се бе и появила. Инстинктивно започна да блъска с крака във водата. А тя беше студена. Леденостудена… И режеше тялото му през дупката в костюма като с нож. Усещаше как жизнената топлина се изцежда някъде, и разбра, че след по-малко от минута ще се разбие върху скалите, ще потъне или ще се превърне в буца лед. Ужасяващата мисъл го накара да изохка. Отвори очи и през жилещата сол видя искрящ пръстен от червени пламъци.

„We are the sultans…“

Стена от блестящи черни камъни изникна неизвестно откъде, докато вледеняващият студ изтръгваше последния въздух от гърдите му. За секунда почувства нещо под ходилата си. Направи една, а след нея и втора неуверена крачка. Неочаквано водата пропадна надолу — до кръста, коленете, глезените. Разнесе се чаткане на камъни, увлечени от изтеглящата се вълна обратно в морето. В мрака наоколо пяната зловещо фосфоресцираше. За миг остана прикован на място, след което се обърна ужасен, за да види стоварващата се върху него вълна като тъмна бездна.

— Мамо… мисля, че се събуди!

— Сигурен ли си този път?

— Аха… Искаш ли да ти кажа защо?

— Не.

— Защото… Хей, ама ти каза не-е! — Смях. — Искаш ли да знаеш защо, мамо?

— Искам.

— Защото очите му са затворени, но мърдат отдолу. Наистина мърдат… бързо… сякаш подскачат.

Ласитър усещаше леко подухване по бузата си. Сладкия аромат на детски дъх. Брендън? После отново женския глас:

— Това, че ги мърда, не означава, че е буден. Просто е рефлекс. Сигурно ме е чул да изпускам тигана и макар че още спи, се е стреснал.

— Какво е „рефлес“?

—  Рефлекс.

— Какво означава?

— Това е, когато тялото ти реагира само. Да кажем… че посегна с пръст към очите ти… ама бързо. Дори да не искаш, ти ще ги затвориш.

— Само че ако знам, че го правиш нарочно и няма да ми бръкнеш в очите, мога и да не ги затворя.

— Не, точно това е рефлексът — не можеш да му се противопоставиш. Когато нещо идва право в очите ти, ти ги затваряш, за да не бъдат наранени.

— Добре де, опитай… да ми бръкнеш в окото. — Леко засмиване. — Ама не наистина.

— Нека първо свърша с чиниите.

— Окей — и детският глас започна да си тананика някаква мелодийка.

Ласитър пък започна да си припомня нещо… Музика, вълна, потъване… Клепачите му потрепнаха отново и размитото малко личице на сантиметри от неговото отскочи назад стреснато.

— А-а-а! Той си отвори очите! — Детето се засмя, едновременно щастливо и изплашено. — Мамо! Той се събуди!

— О, Джеси… — Женският глас се приближи. — Толкова отдавна го гледаш и толкова силно искаш да се събуди, че…

— Не-е-е… Погледна ме. Наистина.

Светлината му причиняваше болка и Ласитър отново затвори очи, но този път не се хлъзна обратно в онова далечно и студено място.

Тогава женският глас се разнесе над главата му:

— Джеси! Той още спи…

— Мислех… може да е било рифлес.

— Ах, ти-и!… Как се извъди такъв умник? — След това сигурно го бе погъделичкала или го бе завъртяла във въздуха, защото детето се разсмя с истинска наслада.

— Искам пак!

В главата на Ласитър не спираше да се върти: „double-four… double-four…“После „буца лед“. След това „сигурно съм умрял“. Внезапно отвори очи.

Жената държеше момченцето под мишниците и го въртеше около себе си в кръг… Главата му бе отметната назад, косата му се развяваше. Едно завъртане, второ… скоростта намаляваше. Жената притегли детето към себе си и го пусна на крака. То залитна, закиска се и зачака стаята да спре да се върти.

Тогава погледите им се срещнаха. Момченцето веднага стана напълно сериозно.

— Виж! — Майката се обърна да види какво й сочи и замръзна. — Нали ти казах!

Щастието върху лицето на жената се смени с предпазливост.