— Прав си бил, Джеси. Буден е.

— Ние те спасихме — заобяснява Джеси, без да отмества големите си кафяви очи от Ласитър. — Мама ти вдиша въздух. Аз трябваше да броя — беше много важно — и после ти започна да плюеш вода. — Погледна го извинително. — Разрязахме обаче костюма ти и няма да можем да го поправим. Как…

— Ш-шт! — каза жената.

Малките пръстчета докоснаха челото му и го погалиха нежно.

— Ще се оправиш — увери го момченцето.

В този момент Ласитър чу собственото си дишане — тежко и накъсано.

— Бяхте в безсъзнание — обясни жената. — Два дни. — Ласитър простена. — Едва ви изтеглихме дотук от брега…

— Беше студен — намеси се Джеси. — И посинял. Но ние те спасихме.

В стаята се разнесе нов звук и Ласитър се намръщи, опитвайки се да го идентифицира. Накрая се досети. Трополене на дъжд по покрив. Вятърът виеше. Опита се да отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

Жената каза:

— Джеси, донеси чаша вода.

— Добре — жизнерадостно отвърна момченцето, отдалечи се и някакъв стол се помръдна.

Когато се върна, жената повдигна главата на Ласитър до чашата в ръцете на хлапето. След няколко глътки тя пак немощно се отпусна.

— Имаше още един човек — каза Ласитър. — Само че как му беше името?

Жената се намръщи и бавно поклати глава:

— Намерихме само вас.

Роджър. Казваше се Роджър.

„We are the sultans…“

Изведнъж спомените го връхлетяха със сила, от която тялото му потрепери… Кати… Брендън… Бепи… Духовникът… Толкова много мъртви…

— Калиста…

Жената ахна и погледът й стана суров. Посегна към Джеси и го дръпна от леглото. За миг чуваше само бурята навън. Когато проговори отново, нежността в гласа й беше изчезнала, сякаш никога не я бе имало:

— Кой си ти? — попита тя.

Втория път, когато се събуди, беше нощ. Масленожълтата светлина на двата окачени на стената газени фенера му позволи да разгледа къде се намира. Видя, че е в голяма стая със стени от чамови дъски, отворена нагоре чак до наклонените греди на покрива. Отсреща имаше грамадна камина, в която, зад прозрачна вратичка, танцуваха пламъци. Не видя нито жената, нито детето, но чу глас — по-скоро шепот — някъде зад себе си.

Трябва да се надигна, каза си той и подпрян на лакът, свали крака от леглото. Седна и се изплаши от слабостта си и от усещането, че му се повдига. Стаята запулсира в студени и горещи вълни. Бавно пое въздух, задържа го и се изправи, клатейки се като пияница. После подът потъна, стените се наклониха и той се стовари в цял ръст.

— Луд ли си? — попита го тя и му вдигна краката на леглото. — Два днибеше в безсъзнание!

— Има ли ми нещо на лицето?

— Не… — отговори тя, спря се и отметна назад кестенявата си коса. — Що за въпрос?

— Друго исках да попитам — каза той. — Исках… — Беше по-красива, отколкото я бе запомнил. Изглеждаше малко по-възрастна, но по-силна и по-женствена. — Исках да попитам: не ме ли позна?

— Не — отговори тя предпазливо и без любопитство. — Кой си ти?

— Ти дойде на погребението, онова във Вирджиния. На сестра ми. И на сина й. — Гледаше го, без да разбира. — Кати Ласитър и Брендън. — Веждата й помръдна и нещо в погледа й се раздвижи. — Беше ноември. Ти носеше шапка с воал. И косата ти беше руса. — Вече виждаше спомена в очите й, макар тя да се опитваше да го скрие. Можеше да прочете мислите й. — Запознали сте се с нея в Италия… в клиниката.

— Какво? — тя се отдръпна от леглото му и неспокойно приглади косата си.

— Не става дума за Калиста Бейтс. Аз търсех име в регистъра…

— Какъв регистър?

— В „Пенсионе Акила“. Търсех Мари Уилямс. И разбрах, че… си ти.

Тя се върна при леглото и седна до него, но така, че да не може да я докосне.

— Не ми стана ясно… защо си отишъл в клиниката?

Отне му час да й разкаже всичко. На два пъти гласът му секваше и тя му носеше вода. После газените лампи изпукаха и фитилите им задимяха. Газта се бе свършила. Тя ги смени с други. От време на време ставаше да сложи дърва в камината, а когато Ласитър свърши, тя просто каза:

— Не разбирам.

— Какво? — изморено попита той.

— Нищо. Защо някой ще прави това?

Ласитър поклати глава.

— И аз не знам. Но е имало осемнайсет жени и осемнайсет деца… а вие сте единствените останали живи.

Тя зарови пръсти в косата си и я приглади назад. Изглеждаше толкова уязвима, че му се искаше да я прегърне и утеши. Накрая го попита:

— И как да съм сигурна, че не ме лъжеш?

— Знаеш, че не те лъжа, защото ме помниш.

Тя остави косата й да падне обратно и се отдалечи от леглото. След малко чу в камината да пада нова тежка цепеница. Сянката й скочи по стените. Накрая седна в люлеещото се кресло и нервно започуква с крак.

— Можеш да провериш всичко. Обади се в пансиона. Поговори с Найджъл, с Хю. Или звънни на Джими Риордан във Вирджиния — той работи в полицейското във Феърфакс. Би могла и да…

— Телефонът не работи — прекъсна го тя. — Освен това аз и Джеси тук сме в безопасност. Никой не би ни открил.

— Защо мислиш така? Аз ви открих.

Тя го изгледа гневно, но смени темата:

— Бурята затихва. Спасителната служба скоро ще излезе да те търси. После ще те откарат на сушата и ще забравиш за нас. Разбирам… това, което се е случило със сестра ти и останалите, е ужасно. Благодаря ти, наистина оценявам загрижеността ти, но… Джеси и аз ще се оправим. Всичко ще бъде наред.

Той въздъхна. Нямаше какво друго да направи.

— Виж, щом не искаш да ме оставиш да ти помогна, поне ти ми помогни.

— Как? — озадачено го погледна тя.

— Всичко това започна, понеже не можах да разбера защо някой е трябвало да убива Кати и сина й. Всъщност все още нямам отговор на този въпрос. Но може би… ако ми позволиш да те попитам нещо…

— Какво?

— Не знам, но… все пак… защо отиде в клиниката на Барези? Искам да кажа, защо точно там, а не на друго място?

Калиста-Мари сви рамене.

— По същата причина, поради която е отишла и Кати — отговори тя. — Направих някои проучвания. Клиниката имаше добра репутация и добър процент успешни случаи. Барези беше уважаван човек. Освен това тази клиника бе сред първите, предлагащи процедурата, която ме интересуваше. Единственото съображение срещу нея бе, че се намираше в чужбина, но може би дори това бе предимство. Защото така щях да се върна в Италия.

— „Да се върнеш“?

— Живяла съм там като малка. До Генуа.

— Израснала си в Италия?

Тя поклати отрицателно глава:

— Не, само три години. Леля ми се разболя, иначе щях да завърша гимназията в Аренцано.

— Но…

— Чичо ми беше строителен инженер — побърза да продължи тя. — Изглежда е бил доста добър, защото обиколихме много страни… Пакистан, Саудитска Арабия, Щатите. Завърших трети клас в Тълса, от пети до седми изкарах в Уилмингтън, Делауеър, после Такома… в Такома даже не ходих на училище. След това от осми до единайсети в Хюстън. Италия дойде после. Всъщност… струва ми се, че там съм живяла най-дълго.

— Жената в магазина ми каза, че родителите ти са починали, когато си била малка.

— Леля и чичо ме отгледаха. Мисля, че не им се искаше много, но какво да правят… бяха единствените ми родственици.

— Казвали са се Уилямс?

Тя кимна.

— Леля Алиша и чичо Бил.

— Осиновиха ли те? Искам да кажа… официално?

Въпросът му я накара да избухне:

— Какво общо има това със сестра ти?

— Има общо с теб. Ако са те осиновили, някъде е останала документна следа. В някой съд или на друго място.

— Искаха да нося тяхното име. Помня, леля Алиша веднъж каза, че щяло да бъде по-малко объркващо, ако всички имаме една и съща фамилия. Иначе сме щели да губим много време на митниците. — Тя поклати с удивление глава и се засмя. — Така че ме осиновиха от съображения за ефикасност, а не защото ме обичаха или защото са искали да бъдем едно семейство. — Тя замълча и пак се засмя: — Нищо чудно, че бях толкова объркана.