— Не е бил под наблюдение! — отговори Драбовски.

— Глупости! — не се сдържа Риордан.

— Видяхме снимка с телеобектив — напомни Ласитър.

— Снехме наблюдението снощи.

— Какво? — ахна Риордан.

— И чий гениален мозък го измисли? — попита Ласитър.

— Моят — отговори Драбовски.

Ласитър и Риордан се спогледаха.

— Том, за Бога — поклати глава Риордан, — защо си решил, че това е добър ход?

— Защото това тук е село! — изкрещя Драбовски. — Ако изобщо сте забелязали тази подробност! Половин дузина хора непрестанно влизаха и излизаха от къщата, а микробусът отсреща беше като… звездолет! Не исках да го изплаша, окей?

— Окей… Не, не е „окей“. Кучият син пак се измъкна — напомни Ласитър.

— Така изглежда — изсумтя Драбовски.

Ласитър се извърна на пети и се отправи към вратата. Риордан го последва без колебание.

— Нещо не е наред — промърмори Ласитър. — Има нещо гнило!

— Разбирам те…

— Няма логика!

— Знам.

— Какво от това, че Грималди щял да забележи, че го следят? Какво би могъл да направи? Да прокопае тунел?

— Не знам. Как бих могъл да предположа какво са мислели?

Излязоха и тръгнаха по пътеката към колите и микробусите. Ласитър видя сестрата да говори с един от агентите. Ръцете й бяха в белезници, но тя се усмихваше… мило… докато отговаряше на въпросите му.

Ласитър се поколеба.

— Недей — усети намеренията му Риордан.

Но Ласитър не можа да се сдържи. Отиде при нея, сграбчи я за лакътя и я извъртя към себе си.

— Приятелят ти изби семейството ми. Знаела си това, нали? Уби ги, докато спяха. Голям пич…

— Ей — извика агентът и на свой ред дръпна ръката на Ласитър. — Ей, ей, ей…! Я стига!

Джулиет го погледна с насълзени очи.

— Съжалявам… — каза тя. — Но… какво друго очаквахте?

Изведнъж Риордан се вмъкна между двамата като ирландска версия на Махатма Ганди с високо вдигнати ръце.

— Хайде, хайде! Да си вървим! Няма проблем! — Прихвана Ласитър подръка, издърпа го и го поведе към колата си.

— Какво съм очаквал? — изумено прошепна Ласитър. — Какво, по дяволите, бих могъл да очаквам?

Джуди дойде на работа едва в четвъртък. Под лявото й око имаше тъмно петно.

— Край — обяви тя, като затвори вратата зад себе си.

— На кое? — вдигна поглед Ласитър. — На кариерата ти като бейзболен съдия?

Джуди спря и го погледна с наклонена встрани глава.

— Не, на твоята като частен детектив.

Ласитър се облегна на стола си.

— О-о, я виж… — каза той, мразейки се за безразличието в гласа си.

— Да, това празнувах, когато ми се случи случката. Защото стигнахме до споразумение. — Тя се отпусна на стола пред бюрото му и кръстоса крака. — Щом адвокатите им подготвят документите и след като нашите ги прегледат внимателно… ти се изнасяш оттук.

— Добре. Как е окото?

— Окото ще се оправи. Сигурно те интересува колко ще получиш? А дали да не ти дам онова, което заслужаваш, и да задържа останалото?

— Не-е — засмя се Ласитър. — Парите доста ме интересуват.

— Така и предполагах. Пълната сума, значи? Осемнайсет и половина.

— Наистина!?

— От която за теб остават дванайсет, а останалите се разпределят между дребните акционери.

— Като теб.

— Като мен. И като Лио. И като Дънуолд. И като всички останали. Даже Фреди има една-две акции. Предостатъчни, за да си купи кола.

— На това му казват „разпределение на печалбата“.

— Знам какво му казват…

Телефонът иззвъня.

— Да — каза Ласитър в слушалката. Остана така, без да проговаря близо минута, после погледна Джуди: — Говорим си за дявола и… Добре, пусни го. — Джуди въпросително го изгледа. — Фреди… Нали нямаш нищо против?

— Не — каза Джуди и стана. — Ще дойда пак.

— Остани — нареди й Ласитър. — Ще отнеме секунда. После искам да обсъдим с теб как да поднесем новината.

На вратата леко се почука и влезе Фреди. Изглеждаше потиснат. Видя Джуди и каза:

— Хей, Джуд… чух за инцидента. Радвам се, че си окей. — После се обърна към Ласитър: — Поработих върху имената, които ми даде…

— Приключвай вече. Дадох списъка на Риордан.

— Че аз съм приключил — сви рамене Фреди.

— С всичко?

— Ами да, почти.

— И…?

— Мъртви са.

Ласитър го гледаше безмълвно, докато Джуди местеше погледа си от единия мъж върху другия. Накрая Ласитър прошепна:

— Какво каза?

Фреди преглътна е усилие.

— Съжалявам, но… казах, че всички са мъртви.

Ласитър бе изгубил дар слово. „Всички са мъртви…“

Това е краят, реши той. Няма какво повече да се направи и никога не е имало смисъл да се започва каквото и да е.

Регистрационната книга на пансиона и съставеният благодарение на нея списък му бяха дали надеждата, че някои от жените и децата са още живи. Ако това се бе оказало истина, разследването му можеше да изиграе по-висша роля, отколкото да послужи като средство за отмъщение или — още по-зле — да задоволи само любопитството му. Защото, ако имаше оцелели, той можеше да ги спаси. А те на свой ред щяха да му се отплатят, като му помогнат да разбере защо са били убити Кати и Брендън.

Само че сега… сега, след като нямаше живи… Осъзнаването на този факт го правеше напълно безпомощен.

Истината е, че всъщност всички ние сме безпомощни същества, подвластни на прищевките на съдбата, мислеше си Ласитър. Катастрофират коли, самолети се разбиват, болестите се разпространяват, невинни хора загиват при престрелки, които изобщо нямат отношение към тях. Сякаш сме опитни животни в нечия лаборатория. Сигурно затова хората се молят, вземат витамини и се прекръстват. Затова чукат на дърво и пишат писма до редактора. Всичко е начин да се поддържа илюзията, че животът е справедлив или дори да не е справедлив, има начин да се оцелее, стига да защитиш добре себе си и близките си. Например с подходящ амулет. Само дето витамините не помагат, писмата остават непрочетени и изглежда Никой не слуша молитвите ни.

Но защо Кати? И защо Брендън? А защо не?

— Ъ-ъ… Джо? — Фреди го гледаше обезпокоено. — Добре ли си?

— Да. Извинявам се. Бях… как да кажа… изненадан.

— Разбрах. Добре, както ти казах, аз общо взето приключих със списъка…

Ласитър вдигна ръка:

— Чакай малко… Какво означава това „общо взето“? Приключил ли си, или не си?

— Има само една, която не успях да издиря. Засега. По тази причина не мога да съм сигурен, че и тя е мъртва, но…

— Как се казва?

— Мари Уилямс. От Минеаполис.

Ласитър помълча.

— Колко задълба?

Фреди сви рамене.

— Не съм се престаравал. Направих, каквото и за останалите.

— Тоест?

Фреди извади от куфарчето си една папка и я плъзна по бюрото.

— Тук има доклад за всяка една. Джоди пое половината, другата половина взех аз, два случая прехвърлихме на подизпълнители. Рутинна работа, поне в по-голямата си част. Нали разбираш, не беше като да търсим Унабомбер. Най-основните неща.

— Например?

— Ами… започвахме с обаждане на телефонния номер, ако имаше такъв. Ако нямаше, използвахме адреса, за да го научим от „Крис-крос“. Повечето от номерата вече бяха закрити, но в един-два случая на тях се обади съпруг. След това говорехме със съседите. Имаме CD ROM-ове с данните от последните осем години. Знаеш как е: въвеждаш адреса и получаваш съседите от двете страни на къщата, отсреща и така нататък. Та, обаждахме им се и те ни разказваха какво се е случило. Една и съща история с малки вариации: майката и детето са убити, понякога цялото семейство; умишлен палеж.

— И винаги е имало деца?

— Момчета. Винаги са били момчета и нито едно не е било на повече от четири години.

— А Токио, Рабат… и тях ли издирихте?

— Това са случаите, които възложихме на подизпълнители, но съдбата им е същата.

— Искам да съм сигурен. В каква степен това е потвърдено? И каква част от него е само…?