— На бъдещите жертви — жени и деца. Предполагам, че ще трябва да се свържеш с местната полиция и да поискаш да им обезпечат нужната защита.

Риордан бръкна в задния си джоб и извади оттам снимка.

— Я погледни това.

Беше Грималди, седнал на верандата на стара къща във викториански стил. Макар едната страна на лицето му да представляваше едва зараснала рана, нямаше съмнение, че е той.

— Откъде я имаш?

— Наблюдаваме го. Това е снимка с телеобектив. Забелязва се, че е силно увеличена. Направена е от ФБР… онзи ден.

— Как го открихте?

— Помниш ли сестрата?

— Да.

— Оказа се… Разбрахме къде живее. В една къща северно от Фредерик, недалеч от Емитсбърг.

— Нека опитам да се досетя…

— Няма нужда, просто вметни „нали ти казвах“.

— И какво? Това манастир ли е?

— Не знам как го наричат помежду си. Нещо като място за отдих. А иначе си е голяма къща в глухата провинция.

— И е на „Умбра Домини“?

— Да, според местната земеразделна служба мястото е собственост на „Умбра Домини“.

Ласитър се облегна с въздишка и следващите десетина километра никой не проговори. Накрая не издържа:

— Ами нали ти казвах!

Двайсет минути по-късно завиха на ъгъла на пищно озеленена улица в западния край на Емитсбърг, където пет немаркирани коли, линейка и микробус с телекомуникационно оборудване чакаха до отцепен с жълта полицейска лента район. Втори микробус, матовочерен и тежко брониран, беше паркиран по средата на улицата, а във въздуха кръжеше хеликоптер. Наблизо двама полицаи от Емитсбърг се шегуваха с групичка колоездачи.

Фокусът на вниманието на всички беше голяма къща във викториански стил, издигната насред полянка със зимни градини и дъбове с окапали листа. На моравата пред къщата, сред снежните преспи се издигаше статуя на Дева Мария с малкия Исус.

Риордан паркира до тротоара и следван от Ласитър, отиде при микробуса за свръзка. Сериозно изглеждащ мъж в синьо зимно яке седеше на предната седалка. Вратата до него беше отворена. Мъжът говореше по мобилен телефон. Като видя Риордан, той вдигна брадичка за поздрав. Дузина други мъже, събрани в няколко групи около микробуса, чакаха нещо да се случи. Всички бяха в подплатени якета с надпис „ФБР“ на гърба.

— Това е Драбовски — каза Риордан. — Той, така да се каже, е номер две във вашингтонското управление на ФБР.

— А какво стана с Дерек?

Риордан присви очи и се престори, че въпросът го е изненадал.

— Добра памет!

— Та…?

— Не знам. Прехвърлили са го на друго място, предполагам. Сега си имам Драбовски. Той е доста по-старши.

— Сигурен съм, че е, но какво прави тук?

— Ами… ще ти го кажа под секрет: ръководи операцията.

— Виждам, но защо?

— Въоръжено отвличане на кола. Този вид престъпления са под юрисдикцията на Бюрото.

— Нямах предвид това. Интересувах се от кога хора от неговия ранг участват пряко в задържане на престъпници?

Преди Риордан да може да отговори, Драбовски хвърли телефона на седалката до себе си и скочи от микробуса.

— Окей, слушайте всички! — извика той и плесна с ръце, за да привлече вниманието на агентите. — Излизат след три минути! Осем души! Един по един! Осем! Разбрахте ли? — Агентите се раздвижиха, за да покажат, че им е ясно. — След като излязат, Лабраска и Селдес ще ги вкарат в микробуса и ще установят кой кой е. Когато дам знак, специалното звено ще влезе вътре и ще провери помещенията едно по едно. Щом приключат, влизаме ние и претърсваме. Въпроси? — Драбовски се огледа. — Окей… още нещо! Запомнете! Това не е свърталище. Това е религиозно общество. Само един от хората вътре е уличен в престъпление… така че запазете хладнокръвие, господа! Окей? Ясно ли е? Да вървим! — Агентите се оживиха и заеха позиции зад прикритието на колите, а Драбовски дойде при Риордан, за да се здрависа с него. — Добре е, че се отби!

Риордан сви скромно рамене.

— Бях наблизо. Искам да ти представя един човек. Джо Ласитър. Том Драбовски.

Драбовски се намръщи, но все пак подаде ръка.

— Сестрата на Джо беше… — заобяснява Риордан.

— Знам — прекъсна го Драбовски. — Надявам се да не предприемете нещо, което да направи новините, нали ме разбирате?

— Не — поклати глава Ласитър. — Исках само да видя кучия син.

— Добре, защото…

— Охо… — извика Риордан. — Излизат…

Вратата на къщата се отвори и на прага се появи жена на средна възраст, с ръце на тила. Последва я хлапе, което не можеше да сдържи усмивката си, после се показа възрастен мъж, едва пристъпващ с помощта на онези алуминиеви приспособления, които старците слагат пред себе си, за да направят една крачка, и после ги преместват напред за следваща. Един по един живущите в къщата излизаха на улицата, където агентите на ФБР ги хващаха за ръка и ги отвеждаха за идентифициране в микробуса.

— Ето я — прошепна Риордан, когато се показа сестрата. Тя гледаше в земята. Последваха я здрав кореец, униформен пощенски служител, добре облечен латиноамериканец и една млада жена.

И толкова.

— Къде е той? — попита Ласитър след минута напрегнато мълчание.

Риордан пристъпи от крак на крак, за да се стопли, и поклати глава:

— Не знам. — Хвърли страничен поглед към Драбовски, който тихо шепнеше нещо в радиотелефона. Изведнъж тримата агенти до къщата се затичаха приведени напред и минаха под прозорците. Един по един те влязоха вътре, което накара всички отвън да замълчат.

Ласитър очакваше да чуе изстрели. Мина минута, след това втора. После трета. Накрая агентите излязоха, свиха извинително рамене, поклатиха глави и прибраха пистолетите в кобурите си.

— Окей — извика Драбовски, — да огледаме.

Следван от двама други агенти, той тръгна по пътеката към дома.

Ласитър се обърна към Риордан:

— Останах с впечатлението, че Грималди е вътре.

— И аз — чистосърдечно призна Риордан.

— Нали са го снимали? Бил е тук…

— Знам.

— И как, по дяволите…

— Не знам!

Ласитър и Риордан последваха Драбовски и придружителите му. Когато стъпиха на стъпалата пред входа, един агент застана на пътя им.

— Не можете да влезете — заяви той.

Риордан невъзмутимо мина покрай него, показвайки му полицейската си значка:

— Полиция на Феърфакс. Случаят е наш. — Агентът неохотно отстъпи встрани.

Обстановката вътре бе подчертано семпла. Стените бяха белосани и голи, дюшемето — излъскано до блясък. Нямаше телевизор или стерео, мебелировката беше оскъдна и стара. Единствените „украшения“ бяха разпятията над всяка врата и големите, поставени в рамка, фотографии на Силвио делла Торе, усмихващ се благо.

Общите помещения бяха спартански и не представляваха интерес. В трапезарията имаше дълга чамова маса със скамейки от двете страни… и нищо повече. Зелева супа къкреше на видялата далеч по-добри дни порцеланова печка в кухнята. В дневната имаше осем стола с прави облегалки, подредени в кръг, сякаш стаята бе подготвена за групова дискусия, което сигурно беше точно така.

Повечето ФБР-агенти бяха по спалните и пребъркваха чекмеджетата. Ласитър и Риордан минаха през стаите, търсейки Драбовски. Накрая го намериха.

Той разглеждаше съдържанието на едно чекмедже в стая, чиято единствена мебелировка бе матрак и лампион. До матрака се мъдреше буркан „Силвадин“, а кошчето за боклук бе пълно с бинт.

— Това е стаята му — позна веднага Ласитър.

Драбовски погледна през рамо:

— Изпуснахме го — каза той.

— Малшанс — обади се Риордан.

— Трябва да видите банята от другата страна на хола — въздъхна Драбовски. — Истинска полева болница. Тя изглежда добре се е грижила за него.

— Мога ли да задам един въпрос? — проговори Ласитър.

Драбовски го погледна и сви рамене.

— Как този шибаняк се е измъкнал?

Драбовски поклати неодобрително глава:

— Подобен речник е неуместен — троснато отбеляза той.

— Нали е бил под наблюдение? — нападна го Ласитър. — Как, по дяволите, е успял да се измъкне, след като вашите хора са седели едва ли не на прага?