Рой избра порше.

Ласитър не можа веднага да се свърже с него, но когато най-сетне успя, започна направо по същество:

— Не знам колко и какво си чул, но… в момента разследвам частен случай.

— Сестра ти.

— И племенникът ми.

— Ясно.

— Едно от нещата, които ме интересуват — обясни Ласитър, — са подобните случаи — палеж с убийство. Намерих втори такъв в Прага. И трети в Канада.

— Сигурен ли си, че са свързани?

— Не. — Пауза. — Но могат и да бъдат. Помислих си, че ти би ми помогнал да открия още такива.

— Къде?

— Където и да е. Можеш да започнеш с Европа.

— Най-добре с Англия.

— Хубаво, нека бъде Англия.

Дънуолд се замисли за малко, а после каза:

— Има проблем.

— Какъв?

— Много случаи на палеж остават неразбрани, нали така? Искам да кажа, обясняват ги с къси съединения, открити реотани, неща от този род. Което означава, че трябва да търся случаи на предумишлен пожар, довели до смъртта на дете.

— Окей.

— Доста работа…

— Знам.

— За кой период говорим?

— От август насам.

— Добре.

— Мина ми през ума… Защо не опиташ с Интерпол?

— Остави тези нещастници. Не стават за нищо. Сами ще се справим по-добре. Имам достъп до една-две добри бази данни, а мисля, че и застрахователните компании могат да се окажат полезни. Знам го от опит. Ще се обадя в „Лойдс“.

— А полицията?

— Това се подразбира. Естествено, че ще проверя и при Европол, Скотланд Ярд… както се казва, „обичайните заподозрени“.

— Почакай малко. Току-що ми хрумна нещо. — Ласитър извади копието от паспорта на Грималди и прегледа печатите за влизане от въпросния период. Скоро намери, каквото го интересуваше: — Провери специално Сао Пауло.

— Бразилия?

— Да. Между тринайсети и осемнайсети септември миналата година. Обади ми се, ако намериш нещо.

— Разбрано. Искаш ли писмен отчет?

— Не, интересува ме само информацията. Джуди знае къде съм.

— Бюджет?

— Не се ограничавай. Само свърши каквото трябва.

— Добре! — разговорът отиваше към края си, когато Дънуолд се сети: — О, почакай… Джо! Там ли си още?

— Да.

— Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Тази работа вероятно ще се позабави. Искам да кажа… Нали е Коледа… Аз мога и да не почивам, но…

— Направи, каквото можеш.

— Добре тогава. Чао. Весела Коледа. Ще се чуем пак.

Срещна се с Яначек и Риордан във фоайето на хотела в седем и половина. След изправящо косата шофиране по заснежените улици, половин час по-късно бяха в асансьора на клиника „Панков“ — някъде из покрайнините. Лекар в бяла манта ги въведе в отделението, където лежеше Иржи Райнер.

В стаята беше горещо, но Райнер — той всъщност бе единственият пациент — беше загърнат с одеяла. Човекът направо се беше стопил. На изпитото му лице се открояваха две огромни очи.

— Не яде — обясни Яначек и прекара ръка през косата си. Докторът му прошепна нещо в ухото и се обърна към Ласитър. Без да каже нищо повече, вдигна предупредително пръст, напомняйки им да бъдат кратки. И излезе.

Райнер гледаше Ласитър, без да мига.

— Добре, аз ще превеждам. Какво искате да кажете на пан Райнер? Извинете ме, на мистър Райнер?

— Искам да му кажа, че на седми ноември моята сестра Кати и синът й Брендън бяха убити. Гърлата им бяха прерязани. След това къщата им беше опожарена. — Той пое дълбоко дъх. — Изглежда обаче, нещо не е станало, както трябва, защото извършителят е скочил през прозореца, целият в пламъци. — Яначек преведе и се обърна към Ласитър, за да покаже, че може да продължава. — Мъжът беше силно обгорял, но го спасиха. Когато полицията се опита да го разпита, той не каза нищо. Никой така и не можа да разбере по каква причина е извършено злодеянието. — Ласитър поклати глава и повтори: — Никой.

Гледаше Яначек, докато превежда, а Райнер междувременно наблюдаваше него. Очите му се насълзиха. Без да каже нищо, той ги избърса с ръкав. Когато Яначек най-сетне свърши, Райнер заговори с разтреперан глас.

— Пита — преведе Яначек — дали сестра ти и племенникът ти са били убити преди пожара. Дали не са се съпротивлявали?

Ласитър разбираше какво иска да узнае Райнер.

— Да — потвърди той, — не са умрели в резултат на пожара. Били са убити с нож. — Реши да не споменава за многобройните рани на Кати, нито за насечените й пръсти, показващи как се бе борила за живота си.

Мъжът ритмично се поклащаше напред-назад със затворени очи, сякаш се молеше. Когато ги отвори, на лицето му беше изписано облекчение. Ласитър разбра, че се е измъчвал, преследван от образите на жена си и детето си — задушаващи се и горящи живи. Сега вече имаше нов, не така покъртителен образ, с който да се утешава. Каза нещо на Яначек и детективът преведе:

— Пита кой е този човек?

— Италианец. Казва се Грималди. Преведете му, че е човек… с минало. Наемник. Платен убиец.

Яначек преведе и Ласитър видя как Райнер изкривява лице при споменаване на името Грималди. Прехапа долната си устна и на лицето му изпълзя изражения на удивление. После поклати тъжно глава.

Ласитър посочи себе си с пръст и бавно имитира същото изражение на собственото си лице. Райнер го наблюдаваше.

— Паспортът на Грималди показва, че той е бил тук точно когато са били убити жена ви и детето ви.

— Това вече съм му го казал — съобщи Яначек с досада.

— Кажете му го пак.

Райнер тъжно поклати глава и я почука три пъти — явно искаше да му обясни, че в нея няма никакви отговори.

Разговорът се водеше по този начин още известно време. Яначек продължи да превежда. Познаваха ли се двете жени? Била ли е някога Хана Райнер в Щатите или Кати Ласитър в Чехия? Ласитър помоли Риордан да покаже на Райнер увеличена снимка на Грималди, както и на Кати и Брендън, но нещастникът само клатеше безпомощно глава, неспособен да помогне. „Ne, ne. Nevim. Nevim“,беше единственото, което изричаше. Нямаше нужда да се превежда. После Райнер бръкна под възглавницата и извади малка снимка в рамка, на която бе жена му, държаща на ръце сина им. Сребърната рамка бе във формата на сърце. Ласитър я погледна и на свой ред поклати глава. Накрая се появи докторът, ядосан, че тримата все още са тук. Райнер проговори с укрепнал глас и поиска чрез Яначек адреса и телефона на Ласитър. Ласитър му даде визитката. Докторът се опита да ги изтласка навън, но без да му обръща внимание, Ласитър отиде при леглото, взе ръката на Иржи Райнер в своята и я стисна лекичко.

— Ще разбера — каза той на английски, гледайки Райнер право в очите. Райнер на свой ред стисна ръката му по-силно и я притисна до гърдите си. После затвори очи и прошепна нещо.

— Благодари ви — ненужно преведе Яначек.

— Знам, досетих се.

След това докторът с решителен жест им посочи вратата. Ласитър погледна през рамо и видя, че Иржи Райнер е впил горящия си поглед в него. Докторът вече се готвеше да му се скара, но в този момент Ласитър се сети за нещо и бързо се обърна към Яначек:

— Само още един въпрос!

Яначек поклати глава отрицателно, но Ласитър видя Райнер да отблъсва ръката на доктора с изненадваща сила.

—  Prosim — каза той, посочвайки Ласитър.

— Попитайте го дали жена му някога е била в Италия.

Кати бе ходила пет-шест пъти и Ласитър започваше да се пита дали не познава Грималди от там. А може би Хана Райнер го познаваше от там. Яначек зададе въпроса и в този миг се случи нещо странно.

Райнер отмести поглед.

Може би Ласитър възприемаше нещата неправилно, но му се стори, че Райнер се притесни. Навел глава, чехът измърмори нещо на Яначек и отмести поглед встрани.

— Каза, че са били само веднъж — преведе Яначек. — На почивка. Сега трябва да вървим.

Ласитър кимна и вдигна ръка за сбогом. Мъжът в болничното легло гледаше с любов фотографията до себе си.

— Чао — шепнеше той, — чао!

На сутринта Ласитър откара Риордан на летището. Детективът беше необичайно потиснат.