— Какво? Някой…

Риордан го прекъсна безцеремонно:

— И тогава се появява доктор Всезнайко и разказва за „другия детектив“, дето се отбил в отделението. А моят младок пита: „Бе какъв детектив?“. И онзи ни разказа.

— Исках да видя как изглежда — призна си Ласитър.

Риордан дрезгаво се изсмя:

— А-а, така ли било. Да погледнеш само. Е, нека ти го кажа направо — не си постъпил умно.

— Дори не се доближих до вратата. Докторът ме изрита навън.

— Това го чухме.

— Значи знаете какво е станало. Между другото, кога се случи това? С тръбата, искам да кажа?

Риордан не му обърна внимание.

— Защо не ми кажеш ти? Къде отиде после?

— Чакай малко! Ти мислиш, че съм бил там, така ли? Мислиш, че съм стиснал тръбата с неговата ръка, а? Питаш ме дали имам алиби? — Едва се сдържа да не тресне слушалката. Беше невинен. Не му харесваше тона на Риордан, а още по-малко му харесваше да бъде преднамерено обвиняван. — Прибрах се у дома — овладя се той. — И оттогава досега не съм спирал да говоря по телефона.

— Е, това поне може да се провери — въздъхна Риордан.

— Давай, проверявай!

— Ами благодарение на теб ще ми се наложи да го направя — озъби се Риордан. — Виж, нека изясним нещо, окей? Не мисля, че си бил вътре. Според мен онзи наистина се е опитал да се самоубие. Така е според мен. Сега лекарите го проверяват през десет минути, а понеже в отделението е постъпило и някакво хлапе, сестрите се навъртат постоянно. Така че хора има през цялото време и изобщо няма начин да го направи пак. Но ти… ти си една шибана неуправляема ракета. Само опитай да идеш там и да се представиш за детектив, и…

— Никога не съм казвал, че съм детектив. Докторът сам…

Риордан продължи, без да го слуша:

— Първо ми издърпаха ушите, че не съм сложил при Джон Доу охрана, без да се интересуват, че вече се бях разпоредил, само че на униформените им трябва време, за да се доберат до болницата. А сега ще се наложи да си играя да проверявам телефонните ти разговори, защото, ако не го направя, ще изглежда адски странно, понеже се знае, че съм ти приятел. И още нещо — не ми разправяй на мен, че само си искал да му се порадваш. Обзалагам се, че си имал тъпата идея да говориш с него. — Ласитър пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Което, нека ти кажа, щеше да бъде страхотно. Да приемем, че беше успял, двамата с него си бяхте поговорили от душа и той ти бе излял най-съкровените си мисли. Питаш ли се какво щеше да стане, когато закараме онзи тип в съда? Можеш ли да си представиш на какво щеше да ни направи защитата?

— Защо се е опитал да се самоубие?

Риордан въздъхна.

— Ами може да се е разкаял — уморено каза той.

— Чудя се…

— Направи ми една услуга — прекъсна го Риордан, — недей да се чудиш. Всъщност недей да правиш нищо. Помогни ми да реша шибания случай: стой настрани от него.

От гневните тиради на Риордан започваше да го боли глава.

— Ще остана настрани веднага след като ми кажеш кой е убил сестра ми.

— Сестра ти е убита от шибания Джон Доу!

— А кой е той? И защо го е направил?

Беше топло за ноември — над 25 градуса — в деня на погребението. Капещите листа, ярки като скъпоценни камъни, танцуваха от топлия повей на вятъра. Идваше зима, а бе задушно като през юни. Може би затова наситените есенни цветове изглеждаха малко неестествени. Дошлите от града за погребението явно бяха очаквали по-хладно време и сега се потяха в пуловери и жилетки под плътните си връхни палта. Ласитър не беше съвсем на себе си — необяснимата топлина, изпитващите очевиден дискомфорт опечалени, вихрушката от листа… Струваше му се, че са дошли да снимат филм, само че са объркали и епизода, и сезона.

Не можеше да се отърси от чувството за нереалност. Дори ковчезите изглеждаха като снимачен реквизит. Малкият сякаш допълнително драматизираше случилото се. Свещеникът — той беше от Унитарната църква, която Кати бе започнала да посещава през последната година — изглеждаше направо излят за поверената му роля. На лицето му бе застинало възможно най-сериозното изражение, а освен това притежаваше способността да изпълва погледа си и да стиска пръсти с голям емоционален заряд.

Но не емоцията — дори да беше истинска, тя едва ли бе насочена към трагедията на Кати, защото свещеникът трябваше да изпитва състрадание към всекиго, това му беше работата — правеше скръбта му така непринудена и затрогваща. Той изобщо не познаваше сестра му. Когато говориха по телефона, за да уточнят подробностите около службата, свещеникът бе потърсил помощта на Ласитър, за да „персонализира траурната церемония“. Искаше да знае как са се обръщали към покойната. Катлийн? Или може би Кейт, Кат или Кати? Пожела да научи някои по-весели случки от живота й, за да напомни на семейството и приятелите й за „живата жена“.

Сега, когато вече стояха край гроба, свещеникът говореше с тъпи и предсказуемо възвисяващи слова за необятните простори, където се реят Кати и Брендън, за ширналата се пред духа, безкрайност. Или поне Ласитър намираше думите му за тъпи, може би защото се подреждаха като дялани камъни на точно определените им места в хода на службата. Но леля Лилиан — единствената роднина сред присъстващите — изглежда бе по-податлива на въздействието им, тъй като в един момент се наклони към него и силно го стисна за ръката.

Едва сега осъзна с известна изненада, че изпитва това необяснимо чувство на неестественост още от мига, когато бе научил за смъртта на Кати. Първоначално бе решил, че става дума за нормална реакция на неочакваната смърт, своеобразен шок. Но сега в гробището започна да разбира, че усещането за нереалност се дължи на факта, че както повечето обикновени хора и той бе „присъствал“ на много „кино-погребения“. И подсъзнанието му сигурно очакваше издаващия „играта“ кадър отблизо. Или панорамната картина на затревения хълм, на който на фона на залеза стои със скръстени ръце мистериозен непознат. Любим, сбогуващ се за последно от безопасно разстояние. Или убиец, наслаждаващ се на скръбта, която е посял.

Така че Ласитър чакаше нещо, музика или необичаен ъгъл на камерата, което да „разкрие“ най-сетне истината за станалото.

Нещо, което така и не се случваше. И точно това усилваше чувството за неестественост. Нещо липсваше… Например причината за смъртта, събрала тези хора тук. Кати и Брендън не бяха жертви на случайно насилие — убийствата им явно бяха добре обмислени… И толкова. Полицията даже не разполагаше с версия. А човекът с отговорите отиваше на зле: беше все така в кома, повредените му дробове бяха инфектирали, а кожата му загнояваше. Бяха казали на Ласитър, че ще минат седмици, преди да може да бъде разпитан.

Хората край гробовете изглеждаха потиснати и измъчени. Неочакваната смърт на близък за тях човек, явно ги бе смазала. Ласитър виждаше шокираните лица на родителите на приятелчетата на Брендън от предучилищната забавачка. Учителката му, висока жена с дълга кестенява коса, не бе спряла да бърше сълзите си. Долната й устна трепереше. До нея стоеше момченце, хванало майка си за ръката — жена с тъмни очила и шапка с воал.

Бяха дошли и няколко колеги на Кати от „Нешънъл пъблик рейдио“, където тя бе работила до последно като продуцент. Двама-трима съседи. Нейна бивша съквартирантка от „Суийт Брайър“, изминала четиристотин мили в името на двайсет години пощенски картички за Коледа и рождени дни. И Мъри — неуморимият добросърдечен Мъри, бившият съпруг на Кати. Но никакви близки приятели, защото Кати нямашеблизки приятели.

По семейна линия присъстваха само той и леля Лилиан, което не се дължеше на затворения и малко труден характер на Кати. Ласитър със сепване осъзна, че всъщност той и Лилиан — шейсет и шест годишната сестра на баща му — са единствените останали клонки в повяхващото родословно дърво.

Плачеше само Мъри. Неговата печал обаче, като тази на свещеника, не се отнасяше конкретно до Кати. Мъри бе от хората, които можеха да се задавят от скръб заради смяната на любимия си диван например. Но Ласитър бе благодарен и на това. Тази лишена от притеснение и задръжки проява на тъга бе по-достойна за сестра му и от най-големия букет.