В този миг отново зазвъня. Реши да вдигне слушалката.

—  Какво?

Гласът на мъжа отсреща бе професионално сдържан, спокоен и официален. Само че онова, което казваше, бе нелепо и абсурдно. Джо започна да осъзнава смисъла му едва десет минути по-късно, докато се носеше с колата към Феърфакс. Имало пожар. Идентификацията не била сто процента сигурна, но телата…

Не, помисли си Джо, не!

… телата отговарят на…

На какво?

… на онова, което ни е известно за живущите там. Вашата сестра…

Катлийн!

… и нейният син…

Брендън!Малкият Брендън!

Пътят следваше извивките на Потомак, недалеч от мястото, където бе сънувал, че лови риба. От другата страна на реката, зад кулите на Джорджтаунския университет, зората вече аленееше.

Бяха мъртви. Не че мъжът се бе изразил точно по този начин. „Два случая с летален изход“. Джо Ласитър стисна зъби с такава сила, че главата му забуча. Кати. В целия си объркан и скапан живот Кати най-сетне бе намерила щастието. Стабилността. Духовния мир.По някакво чудо бе станала прекрасна майка, а детето…

В съзнанието му изплува образът на Брендън и той отмести поглед. Свали прозореца и с облекчение подложи лице под хладната струя въздух. При Рослин пресече реката и излезе на 66-та магистрала. В насрещното платно вече пъплеха доста коли.

Как бе възможно къщата да пламне? Ласитър недоумяваше. Та тя беше съвсем нова и всичко в нея — готварската печка, електрическата инсталация, отоплението, разпределено в три зони… всичко, всичкобе възможно най-доброто. Лично я бе огледал, преди сестра му да се нанесе. Навсякъде бяха монтирани датчици за дим. Детектори за въглероден окис. Имаше дори автоматично задействащи се пожарогасители! След като бе станала майка, Кати бе започнала да обръща сериозно внимание на безопасността.

Знаеше, че сега не е моментът да мисли за къщата. Трябваше да мисли за сестра си. Но се опитваше да превърне катастрофата в абстрактно понятие и да гледа на случилото се като следовател, а не като брат. Може би подсъзнанието му превключваше в режим на отрицание — „не, това не може да ми се е случило“, — защото някъде дълбоко в себе си той просто не вярваше, че тя е мъртва. Не беше възможно къщата да е изгоряла до основи! Как тогава тя е мъртва? И Брендън на всичкото отгоре…

Как така не бяха избягали навън?

Мъжът по телефона не му бе дал много информация. Сега искаше да получи такава. Искаше да разбере всичко. Натисна педала, макар да знаеше, че вече е късно. „Летален изход…“Вече не можеше да я спаси.

Беше тръгнал към моргата, която се намираше в сградата на някогашното кметство, но се улови, че пътува към дома на Кати. Караше като автомат. На няколко преки от Кобс Кросинг въздухът замириса лошо. Усети дима и сърцето му замря. Осъзна, че до последния момент бе стискал сламката на отчаяната надежда — някаква нелепа грешка, друг адрес, друга Кати Ласитър.

Надежда, която се стопи. Видя фаровете на пожарните, паркира акурата на тротоара и извървя пеша останалата част от пътя.

Знаеше, че несъмнено е започнало рутинно разследване на причините за пожара. Винаги се правеше опит да се разбере какво точно е станало. Не за да бъде задоволено само нечие любопитство, нито дори с идеята да се извлекат някакви поуки. Просто отговорът на въпроса „Защо е възникнал този пожар?“ имаше важни правни и финансови последици. Беше ли причината цигара? Дефектен нагревател за вода? Неправилно построен комин?

Уточняването на вината щеше да определи кой и колко да плати, така че отговарянето на този въпрос бе първата и основна задача.

Пред къщата бяха паркирани шест коли. Ласитър ги огледа: полицейска патрулна, още две полицейски без отличителни знаци, но с „буркани“ на покривите, две пожарни и бежова „Камри“, за която можеше да се предположи, че е на застрахователния агент. Униформен мъж опъваше жълта лента, на която бе напечатано безкрайното:

Във въздуха се носеше тежка миризма — смес от изгоряло дърво и пластмаса. Но къщата, по-скоро това, което бе останало от нея, го порази като боксов удар. И за пръв път след телефонното обаждане смисълът на думата „летален“ проникна в съзнанието му. Сестра му бе мъртва. Племенникът му бе мъртъв. Къщата все още димеше тук-там в центъра на изровената от гумите на колите подгизнала ливада, осеяна с овъглени парчета дърво и почернял метал. Прозорците й бяха избити и без защитата на стъклото оставяха тягостното впечатление за празен поглед на покойник. През тях се виждаха пораженията вътре. Ласитър се обърна и отиде при полицая, който вече бе изтеглил първата отсечка на заграждението.

— Какво се е случило?

Полицаят беше млад, червенокос, синеок и с лунички. Той вдигна поглед и сви рамене с младежка арогантност:

— Случи се пожар.

Ласитър не го удари, но се наложи да поеме дълбоко въздух. Когато го изпусна, дъхът му излезе като дим в студеното утро.

— Как е започнал?

Този път полицаят го изгледа, сякаш за да запомни чертите на лицето му. Поколеба се и кимна към пожарникарите:

— Според тях е палеж.

За втори път през последните две минути се почувства така, като че ли някой подло го е ударил. Беше очаквал нещо съвсем друго. Цигара може би… Кати пушеше, макар че избягваше да го прави около детето. Значи, може би все пак цигара. Или радиатор… Не, не радиатор, в къща с вградена отоплителна система нямаше никакви радиатори. По-скоро искра. Цигара, късо в домакински уред…

—  Какво?

Младежът го изгледа повторно, този път с по-голям интерес.

— Кой сте вие?

Но мислите на Ласитър се носеха със свръхсветлинна скорост. Част от съзнанието му изрови факта, че подпалвачите имат навика да се връщат на мястото на престъплението. Друга част му напомни, че трябваше и сам да се сети по присъствието на полицейските коли. Защото, ако има съмнение в умишлен палеж, пожарът автоматично се превръща в местопрестъпление. А наличието на жертви е основание за завеждане на предварително следствие срещу неизвестен извършител с обвинение в убийство.

— Но защо някой ще подпалва къщата на Кати? — извика той несъзнателно.

— Хей, Джо! Какво правиш тук?

Гласът бе насмешливо-обвинителен. Ласитър рязко се обърна. Мъж със здрав червен тен на лицето го гледаше усмихнато.

— Джим Риордан.

— Помня.

— И какво казваш, че правиш тук? — Детективът питаше повече заради хората зад него — трима мъже и една жена, които гледаха Ласитър със смесица от очакване и безразличие.

— Това е домът на сестра ми.

Усмивката върху лицето на Риордан помръкна. Той опипа меката част на дясното си ухо и поклати глава.

— Господи, Джо. Съжалявам. Наистина не знаех.

Седеше срещу детектива в една малка стаичка в полицейското управление и чакаше Риордан да свърши телефонния си разговор. Последния път, когато се видяха, ролите им бяха разменени: Риордан седеше срещу него в неговата стая и не правеше опит да скрие притеснението си. Тогава си бе сложил „хубавия костюм“ — вече поовехтял и видимо поотеснял.

„Ще изкарам една година — му бе казал Риордан — и напускам. Какво ще правя ли? Дали ще си седя на задника по цял ден? Не, не мисля. А щом е така, значи има смисъл да започна да се оглеждам отсега — иначе казано, да топна крак във водата и да се поподготвя. Имам усещането, че мога да скоча направо в дълбокото. Затова съм тук и затова сега говоря с теб.“

Разговори като този Ласитър бе водил поне веднъж седмично: ако не с полицай, то със служител на ФБР, Агенцията за борба с наркотиците, Пентагона или Ленгли. Всички те искаха работа, а за хора с техните умения най-логичното място, където можеха да я намерят, бе детективската агенция. Онова, което го бе накарало да погледне на Риордан като на потенциален свой служител, бяха думите му на излизане: „Е… ако нищо не се получи, няма страшно. Поне ще напиша един сценарий.“