— На кого остави парите си? Извинявай, че питам, но… — Риордан вдигна безпомощно ръце. — Този въпрос рано или късно ще възникне.

Ласитър беше изпълнител на завещанието на Кати. Риордан или вече го знаеше, или го предполагаше.

— Мога да ти покажа завещанието, но в него няма нищо особено. Оставила е всичко на Брендън. Ако той умре преди нея или ако умрат заедно, всичко отива за благотворителност.

Риордан си водеше бележки.

— Къде по-точно?

— Забавачницата „Вели Драйв“, „Суийт Брайър“ — това беше нейният колеж, — „Грийнпийс“…

— А на теб?

— Само… само някои лични вещи. Семейни снимки… Във всеки случай нищо от това не е оцеляло в пожара.

Риордан изглеждаше откровено разочарован.

— А някакви мъже? Имало ли е мъже в живота й?

— Не, от две години насам.

— А детето? Не е ли получавала детска издръжка?

— Не.

— И защо?

— Нямаше баща.

Риордан неразбиращо примигна.

— Той… какво? Умрял ли е?

— Не.

Риордан се захили хлапашки.

— Е, кажи ми как все пак е станало.

— Ами тя имаше израз… „часовникът се готви да спре“. И понеже нямаше никой около нея, си каза, че може и без мъж.

Всъщност Кати не се бе изразила така безцеремонно. Сподели му решението си да стане майка на рождения си ден. Трийсет и седмия. Беше я завел на вечеря в един отдалечен нашумял ресторант, беше резервирал стаи да пренощуват и се бе постарал да има достатъчно пиене. Кати по правило не пиеше много, но онази вечер след чаша шери, малко „Дом Периньон“ и накрая „Арманяк“ ефектът беше повече от очевиден. Тя седеше срещу него с лека загадъчна усмивка и прекарваше върха на вилицата си през малиновия сироп, останал от десерта. Изведнъж вдигна глава и го погледна. После изпи последната глътка коняк и остави чашата на масата.

— Известно време ще трябва да забравя за тези неща.

Ласитър се изненада. Алкохолът изобщо не беше сред проблемите на Кати.

— Да помислим за здравето си, а?

— В известен смисъл. — Тя прекара замечтано пръст по ръба на чашата и изведнъж се разнесе остър вибриращ звук. Дръпна пръста си и се засмя. — Как ще реагираш, ако ти кажа, че съм решила да забременея? — Лицето й бе поруменяло.

Той се поколеба. Не искаше сестра му да се връща към старата си травма от времето, когато с Мъри правеха „опити“, завършващи все неуспешно. Нито му се говореше за битката й с анорексията от момичешките й години, когато се бе смалила до трийсет килограма и според лекарите бе повредила непоправимо „репродуктивната си система“.

— Какво да кажа…? Бих попитал кой е щастливият избраник. А след това бих се осведомил защо половината от „Съюза“ е била държана в неведение досега.

Кати облиза върха на вилицата си. Очите й дяволито проблеснаха:

— Ами ако няма избраник?

— Тогава бих казал, че планът страда от принципен недостатък.

Кати пак се засмя.

— Не че е някакъв проблем някой да те изчука, естествено… Но без предпазни мерки? В наши дни? При това точно в желания момент? И най-сетне, ако го направиш, той може да се захване с теб, да поиска настойничество… Може дори да реши да заживее при теб! Повярвай ми, мъжете са голямо усложнение. Но за щастие вече сме в деветдесетте. Има и по-ефикасни начини да заченеш.

— Чакай малко. Да не ми казваш, че…

— Аха — кимна тя. — Утре съм на лекар. — Усмихна се. — Този път само ще си говорим, за да ми обяснят каква е процедурата.

Тогава Ласитър не бе одобрил внезапния ентусиазъм на Кати по отношение на майчинството, макар да се опита да го скрие. Не си я представяше като майка. Но в крайна сметка инстинктите й се бяха оказали верни. И всички неприятности — защото това бе отнело четири години и създало поредица от разочарования — се оказаха за добро. Майчинството я преобрази, излекува я от онази съсредоточена вглъбеност, която я бе обхванала още като дете. Едва ли всичко това се обясняваше само с пълната и безрезервна любов на Брендън към майка му. За Джо обяснението по-скоро бе в това, че Кати за пръв път в живота си се бе влюбила — в своя син.

Седящият срещу него Риордан се изчерви. Беше явно шокиран.

— Сестра ти е отишла в… едно от онези места? Клиника? Била е… изкуствено осеменена? — Неодобрението изкриви чертите на лицето му и той поклати глава. После тревожно се огледа и се наклони към Ласитър: — Знаеш ли, отпуснем ли фронта, жените ще ни се качат на главата. Напълно съм сериозен. Ще станем като шибаните пчелички. — Ласитър осъзна, че изненадата му си е проличала, защото Риордан продължи: — Търтеите, сещаш ли се? — После решително поклати глава: — Пчелите не могат да минат без тях, но какво получават те? Ще ти кажа: дойде ли зимата, ги изхвърлят от шибания кошер, за да се побъркат от студ. — Помълча и кимна сам на себе си: — Същото може да се случи и на човешкия род. — На лицето му изплува ново изражение, този път на безпокойство, че може да е прекалил. — Нямам нищо против сестра ти — измърмори той. Въздъхна тежко и реши да сложи край. Избута със скърцане стола си назад, стана и подаде ръка: — Е, благодаря, че се отби.

— Моля ти се, аз ти благодаря за усилията. — Стиснаха си ръцете. — Извинявай, ако бях…

— Не-е, забрави — Риордан явно мислеше за друго. — И без това не ми помогна. Искам да кажа, сестра ти… — голямата му глава тъжно се заклати като панаирджийска люлка. — Жалко само, че няма за какво да се захвана, за да продължа. — Потупа го по ръката и занамества пистолета си. — Не е любов, не е пари, не е семейство… Направо не знам. Остава онзи наистина да е откачен.

— Мога ли да те попитам нещо?

Риордан облече спортното си сако и затегна вратовръзката на шията си.

— Какво?

— За „Комфорт Ин“ — той обаждал ли се е по телефона оттам?

Детективът чукна пакета с цигари в китката си, извади със зъби подалата се и потупа джобовете си за кибрит. Запали в секундата, в която излязоха от полицейското, пое дълбоко дима и издиша мощна струя към сивото небе.

Накрая проговори:

— Не знам. Не съм сигурен, че сме проверили. — Отново всмукна дълбоко и допълни: — Но ще го направим.

Няколко дни след погребението Джо Ласитър започна отново да пуска радиото в колата си. Беше го държал изключено известно време, веднага след убийствата, защото, като започнеше да превключва от станция на станция, за да намери любимата си джазпрограма, по правило биваше издебван от кратките новини. Нищо особено. Най-често рекапитулация на фактите, гарнирана с изказвания на Риордан. Но имаше все пак нещо мрачно и потискащо, тревожно и обезпокоително, в това да слушаш подробностите около трагедията в семейството ти, излъчени в ефир като, да речем, трийсет и втората новина между Хауърд Стърн 12и информацията за движението по пътищата.

Ама казвам ти, Робин, толкова ми се искаше тази сутрин, че щях направо да изкукуригам… Гърлото на малкото момченце било прерязано от ухо до ухо… На околовръстното има верижна катастрофа…

Този път, докато караше по магистралата, изслуша някакъв репортаж за жена, чието тяло било намерено в багажника на кола, оставена на паркинг до националното летище. Интервюираха говорител на полицията. Той обясни, че поради необичайно топлото време вниманието към колата било привлечено от миризмата. После увери слушателите, че мъртвата е идентифицирана. Ласитър се надяваше близките й да не слушат.

После темата се премести към трафика.

„На юг по Джордж Вашингтон се кара на спирачки — увери го някакъв глас, — като се започне от Спаут Рън, та чак до Мемориал Бридж.“

Беше самата истина. Пред него, докъдето стигаше погледът му, се виеше нишка от червени стопове.

Бяха изминали около две седмици от убийствата и колкото и невероятно да му се струваше, започваше да свиква. Мозъкът му някак си се нагласи. Фактът, че сестра му и племенникът му са били заклани, беше престанал да го шокира. Бяха мъртви, просто мъртви, и това бе най-важното. Изживяваше същото като след смъртта на родителите си. В началото бе мъката, после… после му беше трудно да си ги спомни. А след няколко години му се струваше, че сякаш никога не са били живи.