Всичко това до неотдавна бе представлявало някаква ценност за него или най-малкото му се струваше забавно, но днес… сега… Какъв бе смисълът? Да отвори още офиси из страната, да направи още пари, да построи още по-голяма къща? За какво? Истината бе, че даже не харесваше Бандар… така че какво правеше този човек на неговатастена?

Свали фотографиите и ги натрупа в един ъгъл. После се върна при бюрото си и извади лист хартия. Начерта вертикална линия по средата и написа отляво: „Компанията“, а отдясно — „Разследването“.

Замисли се… Опитваше се да реши как да постъпи. Трудното в необходимостта да си намери заместник — та макар и само временен — бе това, че отговорностите му бяха всестранни. На практика се занимаваше с всичко, което трябваше да се направи, за да върви работата. Можеше да се каже още — по малко от всичко или по-скоро от онова, което му харесваше. И как, по дяволите, можеш да прехвърлиш някому тезизадължения.

Под „Компанията“ написа: Болтън — всички С&П,а после: — Рифкин — останалите случаи.Лио и Джуди бяха амбициозни хора с еднаква тежест във фирмата. Дадеше ли на някой от тях повече права, другият просто щеше да се махне. Дори и така не беше лесно да разпредели справедливо случаите: имаше административни дела, отнасящи се до управление на постъпленията, до разширяване на дейността, до връзка с клиентите. Ласитър реши да възложи тези отговорности на Бил Боухакър. Той работеше в нюйоркския филиал, но можеше да върши тази работа и оттам. Така и така половината от бизнеса бе с Уолстрийт.

Боухакър — администрация.

Отново се замисли и реши да повика Боухакър във Вашингтон в понеделник. Така щяха да се съберат четиримата в заседателната зала и да изчистят всичко.

Обърна се към компютъра, въведе паролата за деня и прегледа списъка на активните дела на отчет в централния офис. Увери се, че е пряко ангажиран само в два случая… но зад всеки от тях стоеше голям клиент. Налагаше се да им се обади и да предупреди за внезапното си излизане в неплатен отпуск. Не мислеше, че ще има проблем, но ако се появеше, щеше да делегира задълженията си на Крол.

Отбеляза в лявата половина на листа: AFL-CIO (да се обадя на Уелайн), AmEx (да позвъня на Рейнолдс). Помисли малко и добави още няколко думи. После стана и се разходи до прозореца. Снегът бе преминал в лапавица. Видя някаква лимузина да се завърта на Пенсилвания Авеню и се вслуша в мокрия звук, с който лапавицата падаше по перваза на прозореца.

Върна се при писалището си и насочи вниманието си върху дясната половина на листа. Тя все още беше празна. Затвори очи, облегна се на стола и се замисли. Какво бе онова, което Риордан не бе проследил докрай? Какъв пропуск бе допуснала полицията? Седя така близо половин час, после се наведе и написа една-единствена дума: Бутилката.

В Джон Доу бяха намерени две неща — големият нож и бутилката. Полицията вече бе научила всичко, което можеше да се научи за ножа, но бутилката все още продължаваше да остава голямото неизвестно в уравнението. Риордан щеше да нареди да анализират нейното съдържание, но може би самата бутилка заслужаваше повече внимание. Спомняше си отлично — беше му се сторила скъпа или най-малкото необичайна. Може би си струваше да вземе нейни снимки и да прати няколко от хората си да научат нещо повече за нея.

Следващото, което написа, бе: „Комфорт Ин“.Помнеше, че бе попитал Риордан дали Джон Доу се е обаждал по телефона от стаята си в мотела, но не помнеше да е получавал отговор. Което можеше да означава, че не е имало разговори, но трябваше да се увери лично. Защото, мислеше си той, докато гледаше късичкия списък, и без това нещата, за които би могъл да се захване, не бяха много.

Ласитър се събуди от някакъв звън и облак ослепителна светлина — плътна стена с такава яркост, че той се отдръпна от нея и закри очите си с ръка, докато се надигаше от леглото. Телефонът продължаваше да чурулика, така че подобно на изненадан от слънцето вампир той залитна напред със затворени очи. Намери опипом телефона, хвана слушалката, вдигна я, прочисти гърло и измърмори:

— Да?

Човекът от другата страна за момент не каза нищо, после попита:

— Спеше ли? — беше Риордан.

— Не — излъга машинално. И сам не можеше да обясни защо, но винаги, когато телефонът го събуждаше, отричаше, че е спял. Дори да беше в три сутринта, чувстваше необяснима вина, сякаш светът бе в правото си да очаква от него винаги да е нащрек. Щом звънящият не спеше, тогава и той можеше да бъде буден.

— Сигурен ли си?

— Да… Колко е часът?

— О… точно седем.

— Задръж така.

Миналата нощ бе имало токов удар и Ласитър бе забравил да препрограмира таймера, управляващ завесите и щорите на горните прозорци. Навън дърветата, стволовете, клоните и листата им, бяха обхванати в леден обков. Слънчевите лъчи попадаха върху гладката повърхност и се отразяваха болезнено ярко. Имаше чувството, че в стаята нахлува приливна вълна от светлина. Потърси ключа на стената, докосна го и чу над главата си леко бръмчене. Бавно притъмня и Ласитър се върна при телефона.

— Какво има?

— Свалиха ме от случая.

—  Какво? Защо?

— Ами… по две причини: първо… Сигурен ли си, че не съм те събудил? Казвали са ми, че имам навика да се обаждам на хората по…

— Сигурен съм.

— Значи си от ранобудните. Като мен.

— Давай по същество.

— Добре тогава. Ами, както смятат по върховете, случаят е решен. И ако питаха мен…

— Не е решен.

— Знам, знам какво ще ми кажеш, но нека ти съобщя и втората причина: имаме двойно убийство в Анандейл. Една от жертвите е полицай.

— Съжалявам…

— Хлапе на двайсет и четири години… Готино хлапе, новак… Отбил се в някакъв магазин за чаша кафе. — Риордан замълча. — Има дъщеричка само на два месеца… Прибирал се вкъщи, жена му стоплила яденето и го чакала и… БАМ!… Пречукват го, докато си купувал кафето.

— Това е ужасно…

— Не си чул и половината. Другата жертва е тайландка. Получила си гражданството преди два дни. Работила на телефонни поръчки по празника, плащали й пет и осемдесет и седем на час и… БИМ, БАМ, БУМ!… Получила три в лицето. Добре дошли в Америка! Весел Ден на благодарността! Почивай в мир!

— Виж, Джим… разбирам какво искаш да ми кажеш, но…

— Има и още нещо: имам покана за конференция, така че… трябва да се приготвя.

—  Конференция?

— Да. Едно от онези мероприятия, дето… Как им казват… побратимявания? Измислица на Интерпол. В Прага. Бил ли си някога в Прага?

— Не… Каква конференция?

— Абе определили са ме да председателствам един от форумите — с двама жабари и руснак. Нали се сещаш: „Защо пък да не повикаме и редови американски детектив?“. Ще си бъбрим за „Задачите на полицията в демократичното общество“… щото чехите си нямат такова, поне не са имали отдавна.

— Знам.

— Както и да е, Анди Писарчик поема за известно време случая на сестра ти и племенника ти. Спокойно, той е умен. Ще приключи разследването както се полага. А… ето, мога да ти дам номера му.

Ласитър искаше да спори. Риордан беше един от най-добрите в Северна Вирджиния следователи, специализирани по убийствата. Беше обаче безсмислено да предъвкват с него нещо, което не можеше да се промени, защото разпределението на случаите не бе сред задълженията на Риордан. С това се занимаваха хора, много по-високостоящи от него.

— Може ли поне… докато имам тази възможност… да те попитам някои неща?

— Окей — каза Риордан с глас, в който не се чу ентусиазъм.

— Нашият човек… Проверихте ли телефонните му обаждания от онзи мотел?

Риордан не отговори веднага. Явно беше, че се колебае. Накрая каза:

— Не знам… Чакай да видя. „Комфорт Ин“… Сигурен съм, че възложих да направят проверката. Ето, вземам папката от Писарчик. Стой така… — Ласитър чу разлистване на хартия. — Аха… Ето тук… Да, едно обаждане. До Чикаго. Продължителност под минута. Нищо особено.