— Джим…

— Та, казвам му, че може би — не, нищо не мога да обещая, — ако се опита поне малко да ни сътрудничи, може бище се намери начин да остане в болницата поне още известно време. Седмица, да кажем. Две… Да укрепне и да може да се държи на краката си.

— И?

— Нищо.

— И си сигурен, че те е разбрал?

— Да.

— След като не е казал нищо, откъде си сигурен?

— Защото той говорианглийски… Разговарял е със сестрите. Казва, че е жаден. Съобщава, че е гладен. Оплаква се, че го боли. Освен това… тези неща ги усещам. Такава ми е работата. Разпитвал съм сигурно две хиляди души. Този ли? Искаш моето мнение? Много тежък случай. Корав тип! Сигурен съм, че не му е за пръв път да бъде разпитван от полицай.

Ласитър му вярваше. Знаеше, че Риордан разбира от тези неща.

— И… какво тогава? Това ли е всичко?

— Горе-долу. Накрая дойде докторът и ни изрита. — Риордан подигравателно цитира: — „Пациентът има нужда от почивка“. Праща значи сестрата да му бие „Демерол“, ние се надигаме, а Джон Доу… на него изведнъж му призлява. Казвам ти, видях болката в очите му. Не може да се сбърка. Изпоти се и от време на време започна да простенва… Тихичко: „О-о-о-х!“. Сякаш едва се владее. Извиквам аз на лицето си полицейското изражение и му казвам, че ще се върна… А той… Представяш ли си, поглежда ме с гадната си усмивка и… Знаеш ли какво ми каза?

— Какво?

— „Чао“.

— Чао?

— Да бе, сякаш играе в „Спасители на плажа“. Кълна се, че ако вече не беше в болница, щях да го изпратя там.

Ласитър помълча и след това попита:

— И какво ще правиш сега?

— Всичко, което му казах, че ще направя — мрачно заяви Риордан. — Ще започна с преместването в болнична килия. Докторът смята, че ако нещата продължават да се развиват по същия начин, следващата седмица ще можем да го прехвърлим.

В Деня на благодарността Ласитър се изтърколи от леглото в осем сутринта и видя, че времето започва да се разваля. Покрай прозорците на атриума прехвърчаха снежинки — огромни и идеално оформени. Беше от онзи сняг, който се сипе в началото на коледен филм.

Облече се набързо, взе две консерви риба тон от хладилника и се качи в колата. Рибата бе входният му билет за „Търки трот“ в Александрия — традиционното за този ден бягане на пет мили, в което всяка година се записваха по две хиляди души. Колата се провираше през вихрушката от снежинки, а Джо се бе привел над волана. Видимостта бе толкова лоша, че пред себе си различаваше само малки червени светлинки, примигващи през снежната пелена. За сняг като този хората казваха: „Няма да продължи“ или „Няма да се задържи“, но когато стигна в Александрия и намери място за паркиране, светът вече бе побелял.

Някои твърдят, че най-ценните им мисли идват, докато бягат, защото повтарящите се монотонни движения на телата им позволяват съзнанието им да се рее необременявано. Ласитър не беше от тях. Той никога не мислеше, докато тича, освен най-елементарното: къде да стъпя, да сваля ли ръкавиците, кога да завия в обратна посока, болката в коляното ми сериозна ли е, или е само игра на въображението ми.

И в днешното бягане беше така. Мислеше за скоростта и за това колко остава до следващия километричен камък. Планираше как да изпревари тичащите отпред. Примигваше често и енергично, за да отстрани лепящите се по клепачите му снежинки, вслушваше се в накъсаното дишане на хората наоколо, удивляваше се, че му е толкова топло… а въздухът е толкова студен. Съзнанието му летеше със снега и го водеше към финала. Харесваше в бягането това, че целият се превръща единствено и само в движение.

С приближаване към финиша все по-отчетливо възприемаше приветстващата състезателите тълпа, събрала се от двете страни на последната отсечка. Чуваше и окуражителни викове: „Добре, давай така!“ и „Още малко!“. Когато пресече финала, дисплеят на цифровия часовник беше покрит със сняг, но все пак видя собственото си време — 31:01. Не е зле, помисли си той. Чу координаторът на състезанието да вика: „Мъжете надясно, жените наляво“ и следвайки някакъв нисичък бегач по червени гащета, изтича под прикритието на брезентовия заслон. Усещаше задъханите мъже около себе си, от които се вдигаше пара. Снегът продължаваше да се сипе на огромни парцали.

Можеше да се закълне, че не е мислил за нищо по време на бягането. Когато обаче откъсна състезателния си номер и го подаде на един от организаторите, с изненада осъзна, че в някакъв момент по време на бягането е стигнал до решение. Тръгна между масите с кани портокалов сок и шоколад и започна да го анализира. Щеше да престане да ходи на работа за известно време. Неплатен отпуск — седмица, месец… без значение. Толкова, колкото му потрябва, за да научи защо са убити Кати и Брендън и кой стои зад убийството. Това беше решението, и то бе необратимо. Оставаше да го разбере и компанията му.

Влезе в училищния салон и намери дрехите си, където ги бе оставил — на перваза на прозореца. Недоумяваше само защо му е трябвало толкова време, за да стигне до това решение. Какъв всъщност бе смисълът да притежаваш собствена детективска агенция, ако не я използваш? Когато Уолстрийт имаше нужда да научи нещо, те идваха при него. Така правеха и половината адвокати на К-Стрийт. Защо тогава Джо Ласитър да остави нещо толкова важно за него като Кати и Брендън на полицаите?

Завари колата си скрита под снега. Избърса с ръкав част от предното стъкло и се качи. Тялото му още беше разгорещено от интензивното физическо усилие и прозорците се замъглиха от дъха му, докато намери ключовете. Пусна отоплението, но мина минута, преди да може да вижда навън.

Вятърът се усилваше — чуваше се как свисти. Окачените светофари застрашително се клатеха, а пътните знаци направо тракаха. Снегът устремно се забиваше във фаровете. Градът от другата страна на сиво-синята река бе станал невидим. Единственият признак на живот бе червената светлина на върха на паметника на Вашингтон, която мигаше като кърваво око.

Пое направо към Фоги Ботъм по моста при 14-а улица, после по Индипендънс Авеню и след това на запад. Токът бе спрял и малкото коли по пътищата слепешката минаваха на кръстовищата.

В тяхната административна сграда за щастие имаше генератор, така че всичко работеше. Паркира в подземния гараж и забърза към асансьорите. Усети мощния порив на вятъра и неволно потръпна. Потта студенееше по гърба му и добре, че асансьорът вече го качваше към деветия етаж.

В офиса имаше баня и макар мускулите му още да бяха вдървени след състезанието, под топлата струя започнаха да се отпускат, така че не след дълго вече усещаше как млечната киселина в тях малко по малко изчезва. Понеже бягаше поне четири-пет пъти седмично, в гардероба си имаше няколко комплекта дрехи. Обу чифт нови джинси, навлече пуловер и отиде при писалището си.

За пръв път, откакто работеше тук, обстановката го подразни. Лавиците с книги, тези неща по стените, литографиите… Кого се опитваше да впечатли? В стаята имаше поне дузина фотографии в скъпи рамки, но нито една от тях не беше на Кати или Брендън. Все негови снимки в компанията на известни хора: Ласитър разговаря с принц Бандар, Ласитър се здрависва със съветника на президента по въпросите на националната сигурност, Ласитър в хеликоптер заедно с генерали от Щаба на обединеното командване, Ласитър във „Форбс“…

Гордостта му обаче бе една шега — бяха позирали заедно с лидера на малцинството в Сената на голф игрището в окръжния военен клуб преди първия удар. Сенаторът — вдигнал брадичка, замахнал застрашително със стика със задължителната чупка в китката — олицетворяваше думата „сенатор“ и беше достоен за лице на плакат, пропагандиращ американските ценности. Ласитър… Ласитър изглеждаше направо като луд: свил злобно устни с безумен поглед само на няколко крачки от политика, той бе замахнал със стик номер 9, сякаш бе убиецът от Луизвил.

До тази злощастна снимка бе подаръкът от Джуди: материал във „Вашингтониън“ за най-елитните ергени на града. Статията бе сложена в рамка с формата на сърце (Ласитър фигурираше в списъка под номер 26, което бе ласкателно… или може би не бе — така и не бе могъл да прецени).