— Знам! — Към тавана се извиваше дим.

— И… склонен ли си да споделиш с мен тази информация?

— Абсолютно. Някъде… из Мейн.

Ласитър го погледна смаяно:

— „Из Мейн“, казваш? Къде по-точно? Лилехамер?

— Не — усмихна се Бидъл, — по-скоро Сънди Ривър. Или Шугърлоуф. Едно от двете, но определено в Мейн. — Той всмукна отново и пепелта се огъна застрашително.

Ласитър погледна фотографията.

— И откъде си сигурен?

— Първо от снега. Той е ключът.

— Да-а…

— После ски курортът… Знаем, че в Мейн бъка от ски курорти.

— Така…

— И накрая мечките.

Ласитър погледна снимката.

— Мечки? Няма никакви мечки!

— Има — настоя Бидъл и кимна към лупата върху бюрото. — Полярни мечки.

Ласитър взе увеличителното стъкло и погледна отблизо снимката.

— Къде?

— Върху прозореца на микробуса.

Вгледа се. Задното стъкло беше покрито с прах, върху който някой беше написал: „Изчисти ме!“ и „Вървете, Мечки!!!“.

— За надписа ли ми говориш?

— Говоря за полярната мечка — уточни Бидъл. — В долния десен ъгъл.

Ласитър премести лупата и я приближи максимално, после я изтегли към себе си. Върху стъклото имаше малко овално бяло петно.

— Бялата точка? За това, ли ми говориш?

— Това е полярна мечка. Бягаща.

— Откъде знаеш?

— Защото съм бил в Боудойн. Там е моята алма матер. И знам този знак.

— Но много училища имат мечка в техните…

— Тотеми — помогна му Бидъл.

— Благодаря — каза Ласитър и се огледа за пепелник. Издължената парабола в края на цигарата вече застрашително потрепваше.

— Но те са кафяви, черни или гризли. Освен това, когато учениците скандират, обикновено викат: „Напред, Мечки!“ или „Юра, юра, Мечки!“. В Боудойн обаче казваме: „Вървете, Мечки!“. Никой друг не окуражава своя отбор така.

— Хайде…

— Това си е наш патент. Затова ти казвам, че бялата точка, която гледаш, извън всяко съмнение е „ursus maritimus“.Довери ми се.

Ласитър се облегна назад и остави настрани лупата.

— Което обаче не доказва, че микробусът е в Мейн. Само че е отМейн. Нищо повече…

Бидъл чукна цигарата си с показалец и се усмихна, наблюдавайки как пепелта пада върху мокета. Ласитър примижа с болка.

— Предполагам, че те интересува жената на снимката. Нея ли търсиш? — попита направо Бидъл. Ласитър кимна. Възрастният мъж свали десния си крак, който досега бе държал кръстосан върху левия, и стъпи върху купчинката пепел. — Имаш ли основания да предполагаш, че тя е на друго място, а не в Мейн?

— Не — завъртя глава Ласитър. — Всъщност… тя е родена там.

— Така ли? — Бидъл стана.

— Да.

— Ами добре тогава — каза той и се обърна да си върви. — Да си направя ли резервация, или не?

Ласитър взе отново лупата и за стотен път разгледа фотографията. След няколко секунди я остави обратно и въздъхна:

— Да… и приятно прекарване.

Когато остана сам, отиде до прозореца и погледна през него. Синият „Таурус“ си беше на мястото.

Върна се при бюрото си и се обади на Виктория:

— Изпрати ми Бък, ако обичаш. Искам да го видя.

После набра дадения му от Дева номер на генетика от Бостън. Телефонът иззвъня веднъж и се разнесе мъжки глас:

—  Was ist?

— Доктор Торгоф? Дейвид Торгоф?

— Да-а…

Бък и Фреди влязоха едновременно и Ласитър им направи знак да сядат.

— Обажда се Джо Ласитър… от Вашингтон.

— О-о… — проточи Торгоф. — Извинявам се за предишното. Сбърках ви с партньора ми по скуош.

Ласитър облекчено се усмихна:

— Той… германец ли е?

— Не — отговори Торгоф. — Просто така се шегуваме… Малко е трудно да се обясни. Трябва да сте… в нещата.

— Всъщност обаждам се точно по този повод. Пристигам в Бостън днес следобед и се надявах… Ще имате ли свободно време в събота?

— Опасявам се, че не… но можем да се видим в неделя. Следобедът добре ли е? Към два?

— Прекрасно! — Ласитър си записа как да намери Торгоф и сложи слушалката обратно. После се обърна към Бък и Фреди: — Пико долу ли е?

— Да — кимна Бък. — Чака в гаража. Да го повикам ли?

— Не. Просто искам от вас тримата да се качите в колата и да я изкарате от гаража… бързо. Не убивайте никого. Но като излезете на улицата, завийте надясно и… натиснете педала.

— И къде да отидем? — поинтересува се Бък.

— Все ми е едно, стига таурусът долу да ви последва.

— Искаш да бъда с тях, така ли? — погледна го Фреди.

— Да. Искам ти да седиш отзад. За заблуда.

— Аха… — замислено кимна Фреди. — За заблуда като оптическа илюзия или за заблуда… като примамка?

— По-скоро оптическа илюзия. — Ласитър стана. Отиде до закачалката, свали от нея палтото си и го хвърли на Фреди. — Облечи това.

Бък поклати неодобрително глава и се намръщи.

— Не знам, Джо… Тери ми нареди да се държа за теб като бялото за ориза.

Ласитър кимна и извади коженото си яке, което тази сутрин бе взел от химическото чистене.

— Като стана дума за Тери… Кажи му, че Бък е дотук. — Фреди простена. — Както ви казах, педал до ламарината — повтори Ласитър и ги избута през вратата.

После се върна при бюрото си, сложи книгата на Барези и няколко статии за Калиста в куфарчето си, изгаси осветлението и отиде при прозореца. Погледна надолу. По тротоарите имаше няколко пазещи равновесие пешеходци, но движението общо взето беше замряло. Мина минута, втора… трета… и изведнъж от вратата на гаража излетя буикът, скочи от тротоара на платното, зави надясно, поднесе, ускори и се стрелна през кръстовището. Миг по-късно таурусът пое със свистене на гумите от зоната, забранена за паркиране, и с рев на двигателя се понесе след буика.

С куфарче в ръка Ласитър затвори вратата на кабинета си и отиде при асансьорите. Виктория го видя и извика след него:

— Джо?

— Какво? — Натисна бутона.

— Долу в приемната са дошли няколко щатски шерифи — каза тя, закрила с ръка микрофона на слушалката. — С тях има и представител на италианското посолство. Какво да им кажа?

— Да се качат — отговори Ласитър. Виктория изрече няколко думи в слушалката, докато босът й чакаше идването на асансьора. Когато вратата се плъзна, той сложи ръка върху фотодатчика, за да не се затвори, и задържа поглед върху индикатора на втория асансьор.

4… 3–2–1… 2–3–4–5… 6 — след няколко секунди щеше да пристигне.

С леко махване на ръката за сбогом Ласитър влезе в кабината на чакащия го асансьор, обърна се към Виктория и освободи вратата.

— Кажи им, че съм излязъл от кабинета за малко — нареди той. — Успокой ги, че се връщам веднага.

Регистрира се в „Мариот“ под името Джо Кели, плати авансово с налични и остави петдесет долара депозит за телефонните разговори, които щеше да проведе. Не възприемаше ситуацията като бягство, но технически погледнато не беше и разходка. Ако „Умбра Домини“ искаше да бъде съден в Италия, Ласитър нямаше никакви съмнения, че те щяха да го уредят… ако вече не го бяха уредили. Единственото обяснение на това, че във фирмата дойде щатски шериф, придружаван от представител на италианското посолство, беше, че италианската полиция желае да го разпита… и че го възприемаха като опасен индивид.

При тези обстоятелства, инстинктът за самосъхранение диктуваше известна дискретност поне докато не откриеше Мари Уилямс.

Разполагаше с един ден свободно време до срещата с Торгоф. Тръгна из заснежените улици на Бостън, докато не попадна на закусвалня, където продаваха сандвичи с фалафел 47. Десет минути по-късно беше в хотелската си стая, седнал на дивана с крака върху масичката за кафе и зачетен в изрезките за Калиста Бейтс.

Не попадна на нищо ново. Лишена от свеж материал, пресата бе зациклила в стари истории, поднасяйки ги под нови заглавия и с различни снимки. Прегледа близо дузина репортажи, без да попадне на нещо, което вече да не е чел на друго място. Работата бе скучна, но поради липсата на друга беше единственият начин да убие цял следобед.