Втората глава имаше заглавие „Кръв и гносис“ и беше посветена на въпроса за отношението — в културологичен аспект — на християните и евреите към природата изобщо и към менструацията или „женското течение“ в частност. Ласитър беше стигнал дотук, когато му позвъни Риордан:

— Нещо изникна — започна без предисловие детективът.

Ласитър остави книгата.

— Какво? Да не е проговорила сестрата?

— Не-е, сестрата не иска да говори. Сестрата се моли.С броеница в ръка.

— Е… какво тогава? Намерил си Грималди?

— Не. Но мисля, че знам как се е измъкнал. И това никак не ми харесва.

— Какво искаш да кажеш?

— Получихме разпечатка на междуградските обаждания от онази къща в Емитсбърг за последните шест месеца. Така, да видим с кого са си бъбрили, нали разбираш? С идеята да подразберем къде е отишъл Грималди.

— Добра идея.

— Да. Та получих списъка и започнах да пускам номерата през „Крис-крос“. И познай сега?

— Джими…

— Хайде де, опитай!

— Телефонен секс.

Риордан издаде звук, напомнящ издавания от компютърните игри при получаване на грешен отговор.

— Сбърка! Грешка! Сред тях имаше куп обаждания от Емитсбърг до частен дом в Потомак. Така-а… Няма да те накарам да налучкваш чий е този дом…

— Благодаря.

— Защото така и не би се досетил. Конкретният дом принадлежи на моя и твой приятел… Томас Драбовски.

Ласитър се обърка. Остана замислен, разтривайки очите си с палец и показалец. Накрая попита, за да се увери:

— Агентът от ФБР?

— Именно!

— Значи… мислиш, че Грималди се е обаждал на Драбовски?

— Не, не, не! Обажданията, за които говоря, са от преди много време… преди Грималди да се появи на сцената. Август, септември, октомври… И се прекратяватгоре-долу по времето, когато е арестуван.

— Тогава… за какво говорим?

— Повечето обаждания са през уикендите или вечер. По тази причина реших, че конкретният човек има личен бизнес с хората в Емитсбърг. Следиш ли мисълта ми?

— Едва-едва…

— Та аз и Дерек отидохме да ги видим…

— Дерек!?

— Да… Дерек отново има отношение към случая. Та, казвам ти, отидохме там и започнах да ги разпитва поотделно. Стигам до четвъртия и онзи мушморок ми казва: „О-о-о, да-а! Аз се обаждах. Аз разговарях с Томас!“. Аз пък му викам: „А-а-а, така ли било? И ще ми кажеш ли за какво си гукахте?“. А той ми отговаря: „Ами да-а… Обсъждахме програмата за приближаване до обществото. Томас ни помага през уикендите с храната за бездомните. Томас е светец“, твърди ми оня. Аз пък му викам: „Я-я, така ли било? И кой е този момък, всъщност… Томас, де?“. А той ми казва: „О, просто член… като всички“. „На какво е член?“, интересувам се аз. „Ами на «Умбра Домини». Томас е пътеводна сила“. Аз обаче не спирам да задълбавам: „И какво прави тази сила, когато не помага на слабите?“. А той ми казва: „Ами не знам. Ние не разговаряме за мирския си живот“. — Риордан избухна в смях: — Разбираш ли, този тип обяснява на детектив от отдел „Убийства“: „Ние не говорим за мирския си живот!“. Можеш ли да повярваш?

Ласитър не отговори веднага. Помисли, после попита:

— Какво според теб се е случило?

— Знам какво се е случило. Не мога да го докажа… но го знам. Когато Грималди попаднал в болницата, веднага се разчуло. Първият ход бил да вкарат Джулиет като медицинска сестра в отделение „Изгаряния“. След това идва моментът на прехвърлянето, при което тя подпомага бягството му, за да го скрият в Емитсбърг.

— Това вече го знаем.

— Чакай, де! Потомак не е единственото място, където са се обаждали. Имам списък на всички платени разговори 46. Но една група от тях се набива на очи: от Емитсбърг до Неапол. Сещаш ли се на кого са се обаждали?

— Няма нужда да се сещам.

— Точно така, Грималди се е обаждал у дома. В щаб-квартирата на „Умбра Домини“. Проверих…

— Това не е ли… как да кажа… малко рисковано?

— Не-е… Какво му е рискованото? Този дом си е техен. Няма нищо нередно, ако от време на време им се налага да се обадят в централата. Не това, а изборът на момента е интересното. Първото обаждане е веднага след като Грималди се изпарява от болницата — можем да предполагаме, че е докладвал за успеха на малката им операция.

— Окей.

— Следващото обаждане е две седмици по-късно — веднага след установяване на наблюдението над къщата.

— Емитсбърг се обажда в Неапол?

— Да. Според мен те са забелязали колите на екипа, осъществявал наблюдението. Което не е било никак трудно… искам да кажа, че в този град по принцип няма много движение по улиците.

— Значи Грималди се обажда в Неапол и…

— И хоп, намесва се Драбовски. Томаспоема нещата в свои ръце, а неговите ръце са дълги. Наблюдението е снето. И Грималди изчезва.

Ласитър се замисли.

— Какво смяташ да правиш? — попита той след малко.

— Какво смятам да направя ли? Ще ти кажа какво смятам да направя. Смятам да се завра под някоя пирамида, да се омотая като мумия и да си затворя очите и устата. След това се изстрелвам за всеки случай до Марс. Ето това смятам да направя.

— Питах сериозно.

— Отговорих ти сериозно. Момченце, аз съм в полицията вече трийсет и четири дни. Нямам нужда от усложнения. Не само това… нищо не мога да докажа. Не разполагам с нищо друго освен предположения.

— Не е съвсем така. Имаш разпечатка на междуградските разговори.

— Да… но дали тази разпечатка разказва историята, която току-що обсъдихме? Тя нищо не доказва! Само дава основа за хипотези. Що се отнася до Драбовски… не можем да използваме религиозните му убеждения срещу него. Помисли сам. Какво да им кажа? „Арестувайте този тип, той храни бездомниците“. „Абе, ти майтапиш ли се?“. На всичкото отгоре, нашият човек не е точно редови агент в Бюрото. По-скоро е с ранг на бригаден генерал. Започнеш ли да се ебаваш с него, чака те море от неприятности. — Риордан въздъхна и двамата замълчаха. След малко попита: — А ти? Имаш ли нещо ново за мен?

— Не — машинално отговори Ласитър и се сети: — Всъщност… може би.

— „Може би“? Какво означава „може би“?

— Имам писмо… от Барези.

— Той ти е писал?

— Не, не — поправи се Ласитър, — писмото е до един духовник. Когато го преведа, ще ти изпратя копие.

Двамата нямаха какво повече да си кажат и разговорът приключи. Ласитър се облегна на стола и се замисли за Драбовски. Лошо,каза си той. Ако някой може да намери Калиста Бейтс, това е Бюрото. И ако някой в Бюрото реши да ме прецака, той разполага с всички средства да го направи.

Интеркомът иззвъня и Виктория го предупреди:

— Дик Бидъл чака… Искаш ли да се видите?

— Да, разбира се. Пусни го.

Бидъл беше възрастен мъж, пенсионирал се от Държавния департамент преди пет години. Висок, слаб, аристократично изглеждащ, той имаше пристрастия към тъмносивите костюми, бургундско червените вратовръзки и скъпите бутонели. Освен това пушеше цигара от цигара и притежаваше вбесяващия навик да държи пепелта неизтръскана до момент, когато всички край него забравяха за какво става дума и се вторачваха, очаквайки напрегнато тя да падне.

Както и можеше да се предполага, Дик влезе с цигара в ръка, постави една увеличена снимка на бюрото на Ласитър, седна и кръстоса крака. Цигарата димеше почти до ухото му. Ласитър отбеляза, че пепелта вече е дълга повече от два сантиметра. Как върви и я крепи, удиви се той.

— Винаги ми е харесвало в „Лоуъл“ — започна Бидъл, — но съм чувал добри неща и за „Пенинсула“. Нямам претенции.

— За какво говориш? — попита Ласитър и погледна снимката. Беше същата, която му бяха изпратили от „Инкуайърър“ — снимката „Аз мисля, че това е Калиста“, запечатала я пред Макдоналдс, Бог знае къде.

— Говоря за уикенда ми в Ню Йорк. Искам си награда. — Той всмукна дълбоко от цигарата и Ласитър впи поглед в борбата между гравитацията и пепелта.

— Знаеш къде е?