— Казва, че Франко наистина бил корав мъж в миналото… много корав… но онова, което казваш…? То просто не е възможно.

— Защо?

— Защото той бил… истински монах, твърди тя. Поел обет за безбрачие, за бедност. Той… хм… — Бепи отвори кавички с пръст във въздуха, за да цитира дословно — … „шлифова душата си“. Живее в друг свят. Вече не се грижи дори за любимата си бедна сестричка. Казва, че Бог щял да се погрижи за всички. — Бепи сви изразително рамене. — Казва, че бъркаш. — Жената обаче имаше да допълни още нещо, което бе не по-малко емоционално. — Той не може да убие никого — преведе Бепи последните й думи. — Не е възможно, понеже това би го пратило в Ада. Казва, че брат й е „шибан светец“ — цитирах буквално — и че той… тази дума не я знам… се удря за нечисти мисли.

— Бичува се?

— Да! Бичува се дори за малки прегрешения… така че за голям грях… смъртен грях… това, естествено, е немислимо.

Повече нямаше какво да си кажат. Анджела погледна часовника си и стана, за да покаже, че разговорът им е приключил. Размениха си многословни благодарности — за саксията и за лимонадата, — а после Бепи и Ласитър се озоваха отново на неприветливата улица.

— Какво мислиш? — попита Бепи, докато вървяха към колата.

Ласитър мислеше за разписката за банковия превод, изпаднала от паспорта на Грималди.

— Питам се — отговори той — защо човек като Грималди, поел обет за бедност, ще има сметка в швейцарска банка.

Двамата с Бепи си стиснаха ръцете на сбогуване пред „Хаслър“.

Още в колата се бяха споразумели, че Бепи — който се бе съгласил да бъде все така discreto — ще приключи вместо Ласитър с няколкото останали неясноти. Една от задачите му бе да се свърже с разпръснатите членове на семейство Грималди, включени в списъка на Държавния департамент. Не беше изключено те все пак да поддържат връзка един с друг.

Ласитър обаче имаше намерение да лети за Швейцария на следващата сутрин, разбира се, ако съумееше да си направи резервация.

— Не ми казвай, че искаш да провериш банковата сметка на Грималди — шокира се Бепи. — Защото, нали знаеш, те са…! — И той поклати глава, за да покаже колко безсмислено е да се надява човек да научи нещо от швейцарците.

— Естествено, не — отговори Ласитър, но не беше напълно откровен. — Грималди е притежавал къща и там.

— А-а, така може — реагира Бепи, разсеян от гледката на симпатичното младо момиче, продължаващо да събира подписи под петицията за Испанските стъпала. — Помня… до Сен Мориц. И после?

Ласитър призна, че няма представа.

Момичето хвана Бепи за ръката и започна да го уговаря, флиртувайки, при което той се съгласи да бъде издърпан до младежа с бележника. В последния момент се обърна към Ласитър и безпомощно се усмихна.

Полетът до Цюрих продължи около час, колкото и търсенето на хотел. В големите хотели нямаше места. Накрая се съгласи и на стая във „Флорида“ — приятен, макар и вече старичък, хотел нагоре по улицата, започваща от Лимат Кей. Беше отсядал там веднъж, когато „Ласитър Асошиитс“ работеше по сложен случай, в който бяха замесени профсъюза на стоманолеярите и една алуминиева леярна в Западна Вирджиния, собственост на швейцарски милиардер отшелник.

Стаята доста приличаше на онази, която помнеше от командировката си: неочаквано просторна и с единичен прозорец, гледащ към Цюрихзее. Гледката сигурно щеше да бъде замайващо красива, но вътрешната страна на стъклото бе запотена, а отвън се стелеше сняг.

Цюрих бе измежду любимите градове на Ласитър, без да може да обясни защо. Сив и каменен, древен и сдържан, той се бе сгушил на брега на тъмното езеро, в чиито ледени води се вливаха потоци от Алпите. От градът определено лъхаше елитарност, по дух беше повече германски, отколкото швейцарски, и беше рай за пешеходците. Ласитър хвърли пътната си чанта в шкафа и без да губи повече време, излезе да се разходи по кея. Снежецът се сипеше от безцветното небе и се трупаше по раменете му. Тръгна в посока на Стария град, загледан в двойката лебеди във водите на черната река. Може би само този квартал бе такъв, но Ласитър имаше впечатлението, че основното занимание на местните жители е търговията с литографии, книги и антични музикални инструменти, а може би и предлагането на лечебни билки.

Не след дълго мина по моста „Мюнстер“ и тръгна по тесните калдъръми на Стария град, покрай баснословно скъпите магазинчета. Беше се надявал разходката да разведри мрачното му настроение и точно така и стана — поне за известно време, — макар че накрая му беше само по-студено. Магазините бяха прекрасни, но абсолютно безполезни за него, защото той нито имаше някакви конкретни нужди, нито съществуваше някой, на когото да купи подарък.

Зави към Банхофщрасе и извървя няколко преки покрай празнично осветените коледни витрини, докато не се озова пред сградата, която изглежда подсъзнателно бе търсил: клона на Креди Сюис, където преди четири месеца Франко Грималди бе получил банков превод.

Не беше съвсем сигурен защо бе искал да я види — в крайна сметка това си беше просто банка. Но го завладя някаква труднообяснима надежда сега, когато стоеше на тази тъмна цюрихска улица, пред нещо, за което знаеше, че е било част от света на Грималди. Също като празната стая на Виа Дженова, това беше едно от местата, посещавани от убиеца. Така Ласитър се чувстваше по-близо до него.

Вечеря без настроение в ресторанта на хотела и попита портиера за най-добрия начин да стигне до Цуоз.

— Най-добре с влак до Шур и вече оттам с кола. — Човекът му обеща да се погрижи за пътуването и да организира връщането на наетия от Ласитър автомобил. Швейцарците бяха пословично нелюбопитни, но портиерът, може би набрал смелост от щедрия бакшиш, се опита по изключение да завърже разговор: — Цуоз е красив. На ски ли отивате? Да?

— Да. — Какво друго можеше да му каже.

— Тази година не е много хубав — имам предвид снега, — но винаги може да се разчита на глетчера над Понтресина.

Поговориха няколко минути, след което Ласитър се качи в стаята си. Отвори барчето, извади бутилчица скоч и изля съдържанието й във водната чаша. Отпусна се в креслото и набра номера на Макс Ланг.

Макс беше президент на Международното сдружение на банковите служители и работещите в сферата на финансовите услуги със секретариат в Женева и над два милиона членска маса в страни като Норвегия, Индия и САЩ, което означаваше, че Макс прекарва по-голямата част от времето си — както сам се изразяваше — „летейки през нощта от една реч към друга и от едно летище към следващото“.

Случаят със стоманолеярите бе различен. Задачата на Макс тогава бе не да произнесе реч, а да сложи край на война, лишила временно от работа хиляда и петстотин работници в Емпория, Западна Вирджиния. Профсъюзът бе наел „Ласитър Асошиитс“, за да разследва мениджмънта на компанията. Документите водеха от Западна Вирджиния, където бе заводът, към Швейцария. Дори само този факт бе изненадващ, но по-нататъшните разследвания бяха разкрили, че заводът тайно се притежава от холандски индустриалец — плейбой с десни убеждения, за когото най-голямото удоволствие бе да натрива носа на профсъюзите.

Секретариатът на Ланг — който в крайна сметка представяше интересите на банкови касиери, служители, аналитици, застрахователи и какви ли още не — нямаше нищо общо нито със стоманодобива, нито с леярите. Но в името на профсъюзната солидарност той бе поел риска да контактува с банкерите на милиардера, а опреше ли до банкери, Макс имаше голямо влияние. Така на въпросните банкери беше най-убедително обяснено, че счепкването с профсъюзите определено не е в полза на стратегическите им интереси.

Те се бяха вслушали в гласа на разума и в крайна сметка се бяха съгласили да сътрудничат. Патовата ситуация бе преодоляна. Работниците се върнаха на работа. Макс Ланг получи ореола на герой.