— Макс… обажда се Джо Ласитър.

— Джо, хей!

— Как я караш?

— Прекрасно. Нов случай? Като Рейвънсуд?

— Не.

— Е-е-е, това е лошо. Тогава им го начукахме здраво, помниш ли?

— Да.

— Искам да кажа, набутахме им го до кръста.

— Да, Макс, точно това направихме.

— Ама си го заслужаваше!

— Именно.

— Окей! Да го шибам! — Ласитър се засмя. Беше забравил склонността на Макс да говори като Ал Пачино в „Човека с белязаното лице“. — О, Джо — продължи Макс, смеейки се на спомена, — страхотно беше! Такъв хепиенд!

— Наистина.

— Значи, казваш…

— Имам нужда от услуга, Макс.

— Каквото поискаш.

— Не бързай, искам много. Така че можеш да ми откажеш.

— Искай де — изсумтя Макс.

— Не е за телефон.

— Окей.

— Да те попитам нещо: още ли използваш PGP?

— Докато не се появи нещо по-добро…

— Със същия ключ?

— Абсолютно.

— Тогава ще ти изпратя електронна поща. На стария адрес?

— Да, разбира се.

— Чудесно. А после… после можем да се срещнем в Женева.

—  Wunderbar.

— Може би след ден-два. Ще ти се обадя предварително.

— Добре.

— И както ти казах, ако ти се струва, че не е съвсем редно да го искам от теб… За мен е важно, но…

— Ще ми изпратиш ли шибания файл?

— Ще ти го изпратя.

— Ами изпрати го тогава!

Когато свършиха разговора, Ласитър извади преносимия си компютър, отвори нов файл под името grimaldiи въведе кратък текст:

Ласитър записа файла и смени директориите, премествайки се в /n-cipher, pgp.Това беше версия на Pretty Good Privacy — мощна програма за зашифроване, използваща модерната напоследък технология с публични ключове, считана за неразбиваема. И дано наистина да беше такава. Защото онова, което той искаше от Макс Ланг, не беше просто престъпление. То по-скоро можеше да се окачестви като обявяване на война, понеже беше атака срещу швейцарската raison d’etre 25: банковата тайна. Дори само опитът от страна на Макс да обсъжда подобна възможност можеше да му коства работата, затова Ласитър зашифрова файла. Беше просто: отвори главния прозорец, щракна с мишката върху иконата с надпис Encryptи избра файла grimaldi.На екрана се появи диалогов прозорец и Ласитър внимателно прегледа дългия списък, за да намери [email protected].После избра с мишката електронния адрес на Макс Ланг, натисна клавиша Enterи в центъра на прозореца се появи мигащ надпис Working…Когато надписът изчезна, което означаваше, че файлът е кодиран, Ласитър се върна на предишното меню и щракна курсора върху опцията Settings.Онова, което се готвеше да направи, бе по-скоро, за да предпази Макс, като му попречи да дешифрира писмото и да запише съдържанието на открития текст във файл на диска си. Затова избра Advanced Optionsи маркира файла като „Eyes Only 26“. Което означаваше, че след като бъдеше разшифровано, съдържанието на електронната поща можеше само да се чете на екрана на монитора, но не и да се записва като файл на диска.

Взел съответните предпазни мерки, вече можеше да изпрати файла. Когато пристигнеше в Женева, отговорът щеше да го чака там. Или може би нямаше да го чака. Защото си бе позволил да поиска много, наистина твърде много.

На следващата сутрин Ласитър си поръча закуска в стаята и телефонира на Риордан.

— Не беше нужно да се притесняваш — отговори му детективът. — Новини?Как я караме? — Той изсумтя. — Нищо! Нула, ясно ли е. Единственото, което мога да ти кажа, е, че намериха колата на медицинската сестра в крайпътна канавка, северно от Хейгърстаун.

— А Грималди?

—  Изчезнал.Цитирам ти думата от вестниците, която намирам за уместна. Пичът изчезва, окей? И можеш спокойно да го наречеш катастрофа, а още по-точно „шибана катастрофа“. Имаме полицай, убит при изпълнение на служебния си дълг — втори само за една седмица. Схващаш ли? Коледа е, а ние ходим по погребения. Две! Помисли си само: смела майка номер 1 тук, смела майка номер 2 някъде там, ридаеща млада вдовица с бебе сираче, а ние какво… търсим извършител с лице като свински гъз! — Изсумтя недоволно. — Само не се заблуждавай, че някой го е видял, защото никой не го е и зървал. — Риордан замълча, колкото да си поеме дъх. — Така че по-добре кажи как си ти? Ще ми оправиш ли настроението с някоя находка? И къде, по дяволите, си в крайна сметка?

— Швейцария.

— Аха!

— Току-що пристигнах тук… от Рим.

— Без майтап? И какво научи в Рим?

— Че… Грималди е изживял някакво религиозно просветление. Ликвидирал е собствеността си. И раздал парите за благотворителност.

— Кодошиш се, а?

— Не, говоря сериозно.

Настъпи дълго мълчание. Накрая Риордан въздъхна:

— „Просветление“, хвани ме за…

Цуоз беше красив изящен град, сгушен в планината. Солидни домове от шестнайсети век оформяха тесни улички. Къщите бяха боядисани в кремаво, охра или сиво и без изключение имаха масивни и красиво оформени дървени врати. По тротоарите гъмжеше от подчертано добре облечени хора, забързани в лекия дъждец.

Дори с подробна карта в ръцете му трябваше доста време, докато намери адреса, който изглеждаше само на десетина минути пеша от центъра. Все пак успя да се загуби на два пъти и се наложи да пита, използвайки бедния си немски речник. „Isch das der richtig wag to Ramistrasse?“.

Прекоси малък площад със строг квадратен фонтан — толкова различен от фонтаните в Рим. Единствената му украса бе статуята на изправена мечка с отсечена лапа — несъмнено фамилен герб на стар швейцарски род.

Накрая намери къщата — триетажна алпийска вила с месингова табелка на дървената врата, която спокойно можеше да бъде по-стара от Америка. На табелката пишеше:

Gunther Egloff, Direktor

Salve Caelo

Services des Catholiques Nord

Gemeinde Puis VI

Ласитър почука и зачака. Накрая в говорителя до него се чу глас:

—  Was ist?

Идентифицира се и след малко му отвори мъж на средна възраст, който с цялото си същество излъчваше просперитет: умерено коремче, кашмирен пуловер и пантофи от овча кожа. Държеше очила и висока чаша червено вино. От вътре се чуваше оперна музика и се разнасяше миризмата на дим от истински дърва.

—  Bitte?

Ласитър се поколеба. Историята, с която идваше, щеше да прозвучи чужда и неуместна пред лицето на този буржоазен комфорт: убийство, палеж, насилие в нощта…

— Говорите ли английски?

— Слабо.

— Защото моят немски…

— Да, да… кажете какво мога да направя за вас.

— Става дума за собственика на този дом… мистър Грималди.

По лицето на мъжа премина сянка на изненада, после той се усмихна и разтвори гостоприемно вратата:

— Влезте, моля. Сигурно сте премръзнали.

Ласитър му благодари и се представи, докато вървяха по коридора.

— Аз пък съм Еглоф — отговори мъжът и го въведе в огромна стая, където най-забележителното нещо бе масивната, зидана от каменни плочи камина. — Ще ми направите ли компания с чаша вино?

— Много сте любезен — прие предложението Ласитър и проследи с поглед своя домакин, който първо намали звука на Пучини, а после взе ръжена и разрови горящите цепеници в огнището.