— Мислех, че е живяла в жилищен блок. В центъра.

— Но ето че решила да си купи жилище. И по-точно удобна къща. В хубав квартал. Плащане в наличност. Според агента сделката била опечена. Но след това се появил нахаканият репортер от „Инкуайърър“ и измъкнал, както те си знаят, името Уилямс от секретарката на рецепцията. Малко след това заудрял по вратата й във „Фонтаните“. „Кой е там?“ „Ами, «Инкуайърър».“ „А, така ли!“ — и хоп, изчезнала.

— Хубава история. Единственото, което не разбрах, е как установи, че е била Калиста Бейтс?

— Репортерът — който впрочем, се казва Майкъл Финли — направил снимки. Преди да застане пред вратата й, постоял навън в колата си. Проследил я да излиза и влиза няколко пъти. Видях снимките. Сега… Признавам: косата й е кестенява, прическата различна, носи слънчеви очила. Но прилича на нея. Няма съмнение.

— „Прилича на нея“.

— Не съм свършил! Обадих се на Финли. И той ми каза, че със сигурност е Калиста Бейтс.

— И откъде знае?

— Направил проверка на кредитната й история. Опитал номер на социалната й осигуровка на Мари Уилямс с различно име: Калиста Бейтс. И получил всичко! Оказва се, че „Калиста“ било сценичен псевдоним, някаква измишльотина, творение на нейния агент, който я поел при пристигането й в Калифорния. Човекът искал нещо, което да стои добре на афиша, нали разбирате? Само че тя не пожелала да смени и номера на социалната си осигуровка, защото така и така данъците щял да плаща един и същи човек.

— Това не е ли объркало системата?

— Изненадващо, не. Освен това още не се е криела… тогава.Агентът й плащал на името на кредитна компания… и знаете ли как я нарекла тя? „Голяма американска компания“, така че, когато я питат с какво се занимава, да казва спокойно, че е президент на голяма американска компания! Брилянтно чувство за хумор. Както и да е, всичко, с което агентът разполагал, бил федералният идентификационен номер на компанията. Калиста въртяла сама счетоводството. И сама си смятала данъците. Така че според мен личниятномер на социалната й осигуровка не е влизал много в работа.

— Чакай малко да си изясня нещо. Значи истинското й име е?

— Мари Уилямс.

— Но го сменила на Калиста Бейтс, когато станала актриса?

— А когато напуснала Калифорния, се върнала обратно към Уилямс. — Частният детектив помълча малко и продължи: — Знаете ли, възхищавам се на номера, който ни е извъртяла, особено след като всички знаем колко известна е била. Хамелеоните са нищо. Тази жена е… Една… Страхотна… Актриса!

— Какво се е случило с Финли?

— О, Финли си е добре. Човек може да не се безпокои за него. Успял да измъкне списъка на кредитите, които тя раздала. Още се храни от това. Нали се сещате: „Любимите ресторанти на Калиста“, „Калиста на Родео Драйв“, „Тайните места за отдих на Калиста“. Такива работи.

Ласитър почувства паника. Продължавайки списъка на Гари, той виждаше в съзнанието си: „Сериен убиец издебва Калиста и детето на тайната й любов“.Сигурно щеше да се появи специален репортаж, озаглавен „Най-търсеният в Америка“. Следваха сцени на Риордан, който изскубва телефонните кабели в офиса си. Кадър отдалеч на обезобразеното лице на Грималди. Бързо редуващи се фотоси със заклани деца, убити майки и опожарени домове. И номерът, на който да се обадим: „Обадете се на 1–800-Calista (1–800–225–4782 41)! Помогнете ни да я намерим, преди да са я намерили Те!“

— Ъ-ъ… Гари, нека те попитам нещо. Ти какво каза на този тип? Питам дали моето име изплува в даден момент?

— Не, не беше споменато изобщо. Казах му, че съм нает от група за помощ на жени, жертви на маниаци. Дадох му и двеста долара, за да го склоня да си отвори устата.

Ласитър помисли.

— Добре — въздъхна той, — но аз не съм съвсем сигурен как да постъпя оттук нататък. На мен ми се струва, че след като е било трудно да бъде открита, преди да…

— … Сега ще бъде още по-трудно. Съгласен съм. Но ние разполагаме с някои нишки от кълбото. Домоуправителят спомена, че тя доброволно е полагала общественополезен труд в библиотеката. Посещавала е някои курсове в колежа. И после това с бременността… Има вероятност да е слушала лекции „Ламоз 42“, да е станала член на група, защитаваща определена кауза, и какво ли още не. Мога да проверя тези неща.

— Добре, направи го. Да видим какво ще излезе. А докато сме на тази тема, дай ми телефона на онзи репортер. Как му беше името? Финли.

Стойкович каза номера.

— И последно!

— Какво има?

— Докато звъните на Финли, си извадете портфейла — и чернокожият детектив от Минесота басово се изсмя. Като отекваща гръмотевица.

Калиста Бейтс.

Беше като вица за добрата новина и лошата новина, в който и двете новини са по същество еднакви. Фактът, че беше сложно да се намери, затрудняваше и предупреждението, но и убиеца. А щом аз не мога да я намеря, мислеше си Ласитър, значи никой не може. Като професионалист поне в това беше сигурен.

Стана и отиде при прозореца. Навън се спускаше здрач, толкова студен, че дори снеговалежът беше спрял. Небето зад Пентагона беше в рядък сапфиреносин нюанс и блестеше със свръхестествена чистота. Огрятият от прожектори купол на Капитолия блестеше със студено сияние, а детайлите по него се виждаха толкова ясно, че му напомняха за гравираните миниатюри, от слонова кост, които се предлагаха в Чайнатаун.

Затъмнената от блясъка на купола луна висеше сред рой звезди, които блещукаха толкова живо, че вселената изглеждаше затворена в гигантска сфера, видима само в местата, където незнаен архитект бе пробил дупки в метала, през които хората можеха да надникнат в Рая.

Настроението му се бе подобрило. Може би все пак тя беше жива. Може би…

Интеркомът иззвъня.

— Какво има?

— Дошъл е някой, който иска да те види — съобщи Виктория, без да се опитва да скрие неодобрението в гласа си.

— Кой?

— „Бък“.

Мъжът, който влезе през вратата, беше висок към метър и шейсет и пет и гонеше четиридесетте. Косата му бе събрана назад в плитка, а кожата му бе с цвета на химически обработен бронз. Нямаше врат. Онова, което го заместваше, изглеждаше естествено продължение на плещите му. Приличаше на лошия герой от слаб трилър.

— Аз съм Бък — представи се той и протегна ръка.

— Благодаря, че дойде — отговори Ласитър, докато се опитваше да изтръгне дланта си от смазващата десница.

— Имаш ли нещо против да поогледам?

— Прави, каквото трябва.

Почти лениво бодигардът се разходи из офиса, като въртеше глава и попиваше всичко с поглед, без да проявява дразнещо любопитство.

— Какво има там? — поинтересува се той.

— Баня.

Бък отвори вратата и надникна.

— Приятно — беше единственият му коментар. После отиде до прозореца и дълго оглежда улицата, след което пусна щорите. Обърна се обратно към вътрешността на стаята и я огледа още веднъж с неспокойния си леко нефокусиран поглед, забележителен със своята неутралност.

Накрая седна до камината на ръба на стола в стил „Барселона“ и изпука с пръсти.

— Тери вече ме инструктира, така че си вършете работата. Аз ще… понаблюдавам. — И с тези думи Бък извади една книга от куфарчето си и зачете. Ласитър хвърли поглед на заглавието: „Разговорен японски“.

После се върна към документите на бюрото си и продължи сортирането им в две купчини: едната, представяща Барези учения, а другата — Барези теолога. След това помоли Виктория да му намери момичето от „Проучване“.

— Мислиш ли, че още е тук?

— Сигурна съм, че е, но…

— Какво?

— Кой е този мъж?

— За Бък ли говориш? Бък ми е гледачката.

Бък продължаваше невъзмутимо да си чете.

— О… — Виктория замлъкна. — Искаш да кажеш „бодигард“? — Гласът й беше необичайно възбуден. — Веднага ще потърся Дева Колинс.