Ласитър изръмжа, залови се отново с купа и започна да сортира документите на две отделни купчини, разделяйки изследванията на Барези в генетиката от тези в теологията. Беше му хрумнало, че може би има интелектуалния багаж да се справи с някоя статия от втората област. Например тази:

Позвъни Виктория. Ласитър остави документа на бюрото. Май теологията нямаше да се окаже по-лесна от генетиката.

— Да?

— Продадени ли сме вече?

—  Какво?

— „Бизнес седмица“ на линия едно.

— Кажи им не.

— Не, в смисъл че не сме продадени или…

— Не, в смисъл че не съм тук.

— Окей! Някой си мистър Стойкович пък е на линия две.

— Дай ми го — и той вдигна слушалката: — Хей… Гари… кажи какво ти трябва? Сигурно имаш въпроси?

— О, не — изгърмя басовият глас в ухото му. — Нямам въпрос. Имам отговор.

— За два часа? Искаш да ми кажеш, че си намерил Мари Уилямс?

— О, не, не това, поне не още. Помните ли, когато ви попитах дали тази жена иска да бъде намерена, или не? Е, това е отговорът, който имам.

— И той е?

— Тя съвсем определено не иска да бъде намирана.

— И как ще се отрази това на твоята задача, Гари?

— Боли ме, че трябва да ви го кажа — защото аз бях готов да ви фактурирам много работни часове. Но за нещастие всичко се оказа фасулско, приятелю мой. Мари Уилямс е изчезнала на деветнайсети септември, защото на осемнайсети септември самоличността й е била разкрита.

— Какво означава това „самоличността й“? Каква самоличност?

— Мари Уилямс е Калиста Бейтс! Как ти звучи?

— Не може да бъде!

Пред очите му изплува снимка от някакъв таблоид: Калиста в Кан. Калиста в Ла Дом. Калиста в „Секлузион“. Актрисата не бе снимала филм от седем-осем години, но лицето й — винаги прекрасно — все още надничаше от таблоидите на полиците в супермаркетите. Също като Гарбо, тя се бе превърнала в икона, може би защото се бе оттеглила в зенита на изключителната си кариера, заменяйки славата със забрава. Но нещата бяха още по-мистериозни (и по-зловещи). Така както имената Линдберг и Шарън Тейт събуждаха спомена за сензация, Калиста извикваше добре позната на всички история.

Затворник в щатския затвор „Ломпок“, Калифорния, излежаващ осемнайсетгодишна присъда за умишлено раняване, взлом и изнасилване бил обхванат от внезапна страст към Калиста по средата на присъдата си. Писал до студиото й с молба за снимки, станал член на нейния фен клуб, започнал да води записки за публичните й изяви в дневник, който ставал все по-дебел и по-дебел, докато накрая килията му заприличала на храм, посветен на Единствената, Неповторима и Очарователна Калиста Бейтс.

Освободен условно през 1988-ма, човекът се качил на автобуса за Бевърли Хилс, където гидовете му показали къщата й по време на обиколка с туристи из квартала. През следващите месеци той бродил наоколо и оставял поредица нежелани „подаръци“ на портала пред имението й. Сред тях — Ласитър си спомняше много добре — садомазохистично видео, заснето в Германия, снимка на щангист с халки през зърната на гърдите и само по черна качулка.

После нещата загрубели. Нощ след нощ звънецът на портала звънял, но никой не отговарял. Въпреки че сменяла непрестанно непубликувания в никакъв указател телефонен номер, телефонът също звънял по всяко време, а гласът и „посланието“ били едни и същи: „Калиста, путко, пусни ме вътре.“

На два пъти мъжът изкатервал оградата, отделяща имението й от улицата, но бил прогонван от възбудения лай на верния страж — застаряващия лабрадор Керуак. Веднъж Калиста извадила от пощенската си кутия подгизнали в кръв писма. В друг случай, когато вратите на портала се отворили, натрапникът се материализирал до колата й и трескаво задърпал дръжката на вратата, крещейки да го пусне.

Полицията била вежлива, загрижена и неефективна. Цял месец охраната около имението й била засилена — колите патрулирали покрай дома й в късните нощни часове и осветявали с прожекторите си дърветата и храстите. Не се случило нищо особено. По идея на полицаите Калиста си инсталирала телефонен пост, позволяващ идентифицирането на обаждащия се, но натрапникът й винаги използвал улични автомати. След месеци фалшиви и реални тревоги, но без основание за арест, полицаите поклатили безпомощно глави и свили рамене. „Хлапета“, казали те, сякаш това обяснявало кръвта, порното и цялата останала лудост.

В нощта, когато той убил кучето и разбил вратата, Калиста била в дневната и четяла. Чула заплашително лаене, после задавено квичене, а след това и звука от счупване на стъкло. Записът на ужасеното й обаждане на телефон 911 бил възпроизвеждан във всички новинарски емисии през последвалата седмица: „Обажда се Калиста Бейтс… Марипоса 211… има мъж… с нож… уби кучето ми… Сега стои в дневната… и… не е дете!“.

Полицията пристигнала след по-малко от четири минути, но те били достатъчни на онзи да я рани два пъти — разрязвайки сухожилията в дясната й китка.

Последният видеообект с нейно участие я показваше на стълбището пред съда, след осъждането на маниака. Несравнимо красива в леденосиния си костюм, Калиста каза само: „Това е всичко, приятели“.

После имаше само едно случайно интервю. Пуснаха се слухове, че щяла да се върне към работата си. Но таблоидите не бяха сбъркали в преценката си, че Калиста просто се оттегля от света. През следващата година тя продаде къщата и мебелите си… и изчезна.

Повече така и не я видяха… или по-скоро беше навсякъде и никъде едновременно.

В уравнението на попкултурата Калиста Бейтс беше част от Мерилин и от Джей Еф Кей — образ, нарисуван със спрей по мостове и стени.

Но имаше и нещо друго — нещо, което… За миг Ласитър изпита прилив на адреналин, някакво моментно събуждане. Беше на върха на езика му… и вече го нямаше. Нещо, което си бе спомнил. И което бе забравил.

— Не, мистър Ласитър, не се шегувам. Открих предишния домоуправител на жилищния блок. Сега живее във Флорида. Когато го попитах за Мари Уилямс, той ми каза: „Вие пак ли от онзи вестник?“. „Кой вестник?“, питам го аз. „Инкуайърър“, казва ми той. Та, след малко вече си говорим и не можем да спрем. Той каза, че Мари Уилямс е единствената наемателка, която определено си спомня, защото щял да падне, когато научил, че тя всъщност била Калиста Бейтс. После ми разказа, че вестникът взел интервю от него и той дори развел репортера из апартамента й. Попита ме искал ли съм да видя изрезките.

— Гари — започна Ласитър с глас, пълен със скептицизъм, — „Инкуайърър“ не е точно вестникът, който…

— Момент! Момент! Знам какво се опитвате да ми кажете. Но изслушайте ме първо, защото аз помня тази история. Виеедва ли я помните, тъй като не живеете в Минеаполис, а и на всички им е омръзнало все някой да вижда Калиста тук, а утре — там.

— И да тежи двайсет и пет кила и да е болна от левкемия.

— Именно… Всички знаем, че са направили морфинг 40на снимката й и са я изкарали костелива и умираща. Но пак подчертавам, Минеаполис е родният ми град. И аз помня как интервюираха по телевизията дамата, видяла Калиста. Тогава не й обърнах много внимание. Затова не си спомних името Мари Уилямс.

— Добре, кое те кара да вярваш, че е била тя?

— Говорих с репортера.

— На „Инкуайърър“?

— Да. — Ласитър изсумтя. — Момент така! Момчетата там са много по-предпазливи, отколкото човек предполага. И как иначе, щом ги съдят по веднъж на ден. — Детективът замълча: — Ало?

— Да, да, целият съм слух.

— Окей… Та, ето как е станало. Някой се обадил по горещата линия „Калиста Бейтс“…

— „Ах, видях Калиста“…

— Точно така! „Видях Калиста“, било съобщението и уточнявало: „С агент по недвижима собственост от компанията «Сенчъри–21»“. Някаква любопитна жена от предградията.