Сложи отчета настрани и позвъни на Джуди.

—  Какво? — изкрещя тя.

— Ъ-ъ… Джо Ласитър се обажда. Вече не съм ли собственик на фирмата?

Джуди се изкиска.

— Извинявай, Джо, но при мен е пожар. „Какво бих могла да сторя за вас?“ — и тя отново се засмя. — Хайде, казвай! Не ме бави.

— Имаме ли човек в Минеаполис?

— Естествено, че имаме. Случаят Коулс. Не помниш ли? Едно момче тогава направи маратонска обиколка. Джордж някакъв… Или Джери? — Ласитър си спомняше случая, но не помнеше подизпълнителя. Джуди вече проверяваше в компютъра си. — А-а… Гари, Гари Стойкович, „Туин ситис рисърч“ — издиктува му набързо телефонния номер и затвори.

С такова име и с база в такъв град… Гласът на Гари Стойкович обаче го изненада.

— Добър ден — изгърмя той в слушалката. — „Туин ситис рисърч“. — Имаше мрачен басов тембър като Фетс Домино, който беше невъзможно да бъде сбъркан с никого, толкова афроамерикански звучеше. — Говорите с Гари.

— Джо Ласитър се обажда… работили сте за нас преди време…

Последва смях в долната част на гласовия диапазон.

— Разбира се, разбира се. Доста работа, доколкото си спомням. За мис Джуди Рифкин.

— Именно.

— Какво мога да направя сега за вас, мистър Джоузеф Ласитър? Трябва ли да разбирам, че вие сте големият бос… или съм жертва на невероятно съвпадение на имената?

— Не, аз съм босът.

Стойкович пак се засмя и смехът му отекна като гръмотевица.

— Ами тогава… слушам ви.

— Издирвам жена, която е живяла в Минеаполис… през 1991-ва — и той издиктува подробностите.

— Имам въпрос — каза накрая Стойкович. — Тази Мари Уилямс… преместила ли се е, или е „изчезнала“? И ако е изчезнала, крие ли се?

Ласитър се замисли. Въпросът беше много уместен.

— Не знам — призна накрая той.

— Защото разликата между едното и другото, що се отнася до разноски, е драстична.

— Осъзнавам това, но… мистър Стойкович? Мисля, че най-важно е да разберете дали мис Уилямс е мъртва.

— О…

Ласитър обеща да изпрати отчета по кредитната история и го информира за досега предприетите от Фреди стъпки. Стойкович каза, че ще провери в базата данни за притежавани коли и шофьорски нарушения, във вестниците и в съда.

— Още нещо — сети се накрая Ласитър, — мисля, че може да е била бременна. Всъщност знам със сигурност, че е била. В четвъртия месец към момента на изчезването й.

— Това може да ми бъде полезно — благодари Стойкович. — Нещо друго, за което да се сещате?

— В момента не.

— Тогава започвам — бодро заяви Стойкович.

Ласитър тъкмо преглеждаше черновите на договорите за продажбата на „Ласитър Асошиитс“, когато Виктория му съобщи, че някоя си Дева Колинс иска да го види. От отдел „Проучване“.

— Пусни я.

Дева Колинс беше млада и неспокойна. Тя приглади назад дългата си черна коса и свали очилата си. После застана мирно, държейки наръч документи. Каза й да седне и тя се подчини.

— Това е първоначалният материал — започна Дева, — във вида, в който е изтеглен от интерактивните служби.

— За какъв материал говорим?

Невинният му въпрос я изненада и някак притесни. Дева бутна обратно очилата си и това сякаш й възвърна увереността.

— Мммм… за италианския доктор: Игнацио Барези.

— Изглежда доста сте намерили за него.

— О… това са главно вторични източници… позовавания на трудовете му от други учени и изследователски институти. Прегледах ги, за да отсея излишното. Втората половина на материала, от жълтите листа надолу, са, общо взето, не много важни цитирания: упоменавания само на името му или на някоя негова публикация. Разпечатах ги, защото помислих… Не знам… За всеки случай. Ако решите да се свържете с автора или нещо такова.

— А публикациите на самия Барези?

— О, това ще отнеме доста време, макар че вече съм открила повечето от тях. — Дева се поколеба. — Всъщност не лично аз, а всички ние. Някои от публикациите му могат да се намерят в сборници на различни университети, но не е толкова просто, понеже е работил в две съвършено различни области. Името му ми беше познато.

— Така ли?

Тя се изчерви.

— Говоря за научната му дейност като теолог. Аз съм завършила сравнителна история на религиите и знам, че името му се среща в едва ли не всяка бележка под линия.

— Това е чудесно и би трябвало да подпомогне работата ви — искаше му се да я окуражи, но думите му изглежда само я притесниха допълнително.

— Може би донякъде — с неудоволствие призна тя. — Поне знам къде са главните сборници. Но генетиката е проблем. Трябва да се обърнем към Джорджтаун за помощ.

— Добре.

Лицето и започна да просветва. Отново свали очилата си.

— Както и да е, по-голямата част от работите и статиите му можем да получим по линия на междубиблиотечния обмен. Работата е там, че всичко ще трябва да се анотира… освен ако не държите да бъде преведено.

— Колко ще отнеме това?

Тя поклати неуверено глава:

— Анотациите… Не знам. Но преводите със сигурност ще отнемат цяла вечност. Нали разбирате, това не е като да превеждаш разкази. Това е сериозна наука.

— А книгата му?

— Има я в няколко университетски библиотеки, но до момента съм намерила само италианското издание. Знае се, че е публикувана и на английски, но се оказва адски трудно да се доберем до екземпляр. Ще продължа да опитвам и ако успея да я намеря, може би ще се добера и до анотация.

Ласитър погледна купа на бюрото си.

— Ами добре. Благодаря, Дева. Струва ми се, че сте свършили страхотна работа — стана и й стисна ръката.

Момичето отново пламна.

Ласитър взе първия документ от купа и го прегледа. Беше статия, публикувана в „Журнал за молекулярна биология“. Автор — някой си Уолтър Фийлдс, доктор на науките.

Ласитър се пребори с първия абзац, замисли се и установи, че не е разбрал нито едно изречение. Намръщено остави документа настрани и взе следващия:

Безнадеждно като първия случай.

Следващия:

Третият материал се оказа разбираем в течение на повече от една страница, макар с навлизането в материята да ставаше все по-специализиран и недостъпен за Ласитър. Угнетен до максимум, той хвърли статията на бюрото, облегна се и затвори очи. Проблемът се оказваше далеч по-сложен, отколкото си го бе представял. Първо, трябваше му гуру — някой, който да му обясни тази наука по начин, достъпен за човек, все пак завършил висше образование.

Записа си: „Гуру“.

Но дори това можеше да се окаже недостатъчно. Публикуваните от Барези статии едва ли разказваха цялата история. След изоставянето на генетиката той спокойно може да е продължил изследванията само за себе си — в собствената си клиника, — без да публикува повече. Вестниците бяха пълни със статии за етичните проблеми, поставяни от генетичните изследвания. Ами ако Барези се беше натъкнал на нещо, което опира до морала на учения и… По дяволите, помисли си Ласитър. Това е непродуктивна линия на умопостроения — само предположения и нищо, подкрепено от факти. И то лоши предположения, защото нямаше никакви доказателства, че Барези е продължил изследователската си работа, скрито от очите на колегите си и света.