Приближи се мъж в сива униформа и направи знак на Марио да го последва. Беше ясно, че всъщност очаква това и от двамата, но Марио поклати глава и със съжаление кимна към „спящия“ Ласитър. Размениха се няколко фрази на италиански, после граничният служител поклати глава и сви рамене. Марио каза: „Grazie“,скочи от камиончето и последва мъжа. Ласитър видя през леко отворените си клепачи, че Марио влиза в стая, където няколко мъже седяха и играеха карти.

Чувстваше се странно да ги слуша, без да разбира нито дума… това го караше да обръща особено внимание на най-малките подробности, от което не съвсем ясно видимата сцена ставаше особено жива и добиваше сложен смисъл… Какво ли означава това? Ами това!

Всичко продължи четири минути, през които Марио изпи чаша кафе и изяде нещо.

Ласитър скърцаше със зъби, докато мъжете се шегуваха и пушеха. От време на време откъм сградата се разнасяше гръмогласен групов смях. Накрая всички станаха и един по един се прегърнаха. Малко след това Марио излезе, качи се на камиона, намигна и потегли.

Следващият знак по пътя им съобщаваше, че вече са в Словения. Когато го видя, Ласитър поздрави Марио с вдигнат палец. Марио се засмя и сви скромно рамене: „Е, какво пък толкова.“

Пътят се виеше успоредно с малка река, която бе прорязала долина в планините. От двете страни имаше лозя и овощни градини, а над главите им бяха надвиснали варовикови скали. Беше навалял около пръст пресен сняг. Околността създаваше впечатлението за просперитет. На кръстопътищата имаше указателни табели с надписи на латиница, но имената бяха непроизносими: Ajdovscina, Postojna, Vrhnika, Kranj. Единственият град, който беше чувал, бе столицата, в която отиваха — Любляна.

Отне им час и половина да стигнат дотам и то стана някак си изведнъж. Нямаше никакви предградия, само един красив град в центъра на прекрасна страна. Марио спря пред някаква жп гара и се обърна към Ласитър: „Лууб-яна“. За пръв път чуваше как се произнася името.

Ласитър стисна ръката му и вече се готвеше да слиза, когато италианецът го докосна по ръкава. Хвана материята на работния комбинезон между палеца и показалеца си и каза нещо, което сигурно се превеждаше като „Искам си го обратно“. Силно изненадан, Ласитър обърна длани към покрива. После кръстоса ръце в скута си и трескаво погледна на едната и на другата страна.

Стана ясно — нямаше панталони. Марио се засмя, включи на скорост и го откара на нещо, което приличаше на неделен пазар в Стария град. Макар на повечето сергии да се предлагаха храни и зеленчуци, имаше и няколко, на които бяха подредени дрехи. Ласитър си избра чифт джинси с неговия размер и тениска, на която пишеше: „I love Ljubljana“.

Преоблече се в задната част на камиона. И след като се сбогува с Марио, слезе пред Гранд Хотел.

—  Arrivederci! — каза Ласитър.

— Бай, бейби — отговори Марио и ухилен до уши, потегли.

Администраторът на рецепцията беше плешив мъж с тънки мустачки и яркочервен нос. Ласитър поиска стая, при което мъжът отривисто кимна.

— Паспорт?

— Съжалявам. Утре ще си извадя нов.

Служителят го погледна в лицето и загрижено се намръщи.

— Катастрофа? — попита той и потупа собствените си бузи с пръсти. — С вашата кола?

Версията се стори приемлива за Ласитър.

— Да-а…

— О-о-о… — завайка се мъжът. — Страшно съжалявам. Ще искате ли лекар?

— Не. Утре се връщам в Щатите. Всичко, от което имам нужда сега, е малко почивка.

— Разбира се — каза администраторът и му даде картончето за регистриране.

На сутринта Ласитър намери магазин за мъжка мода в старата част на града, откъдето си купи италиански костюм и всичко останало. Докато оправяха дължината на крачолите, той закуси с кафе и кроасани, прочете „Хералд трибюн“ и си купи бастун от съседната аптека. После се върна за костюма и останалите дрехи, които бе напазарувал.

Беше едва обед, когато се прибра в хотела. Преоблече се набързо и излезе пак, за да си направи снимки за паспорт. После отиде в американското посолство и започна да лъже най-безсрамно. Разказа, че снощи бил в казино. Започнал спор за момиче с някакъв местен. Събудил се в хотела, но паспорта му липсвал и… както изглежда, сбиването не завършило в негова полза (макар да нямал никакъв спомен).

Служителката изглеждаше на около двайсет и три и по лицето й само дето не беше изписано: „Колеж Бенингтън“.

— Мислите ли, че е откраднат? — попита тя.

— Ъ-ъ… не знам… нощта малко ми се губи.

— Добре… а съобщихте ли в полицията?

— Не.

— И защо?

— Защото не съм сигурен, че жена ми ще ме разбере.

— О-о…

За негова изненада, обяснението му бе намерено за задоволително. А за негово облекчение, се оказа, че в компютъра на посолството не фигурира издирване от страна на италианците на убиец турист на име Джоузеф Ласитър. Изобщо, оказа се, че скромната му особа не задейства алармени системи. Бюрокрацията около издаването на нов паспорт се оказа поносима. Само след час вече държеше временен документ, валиден за една година.

И това беше всичко.

Взе полет на „Еър Адриа“, който го отнесе в Париж още същия следобед. Там автобус го прехвърли от летище „Орли“ на „Шарл де Гол“, където взе самолет на „Юнайтед Еърлайнс“ за Вашингтон. Отпусна се предпазливо на мястото си в салона за първа класа, поиска „Блъди Мери“ от стюардесата и затвори очи.

Заслуша се в звуците наоколо, които създаваха измамното впечатление, че вече си е в милите Съединени американски щати. Стюардесите бяха с такъв сладък западняшки акцент, че Ласитър искаше да им дава бакшиши само за да му говорят.

Накрая боингът излезе на позиция, форсира двигателите и с грохот се понесе към хоризонта. След секунди вече бяха във въздуха и се издигаха над Булонския лес. Колесниците се прибраха с глухо тропване. Знакът за поставяне на коланите изгасна. И една симпатична стюардеса му донесе „Блъди Мери“-то.

— Божичко! — възкликна момичето, докато оставяше чашата. — Какво ви се е случило?

— Честно казано — отговори Ласитър, — паднах от една скала.

Тя го погледна лъчезарно, даде му пликче с ядки и игриво го плесна по ръката:

— Ах, вие!

— Наистина.

— Добре, разкажете ми как точно стана — каза тя, седна на свободната седалка до него и кръстоса крака с пукот на статично електричество от чорапогащника си.

Ласитър сви рамене:

— Ами беше много лесно. Просто разтворих пръсти. — После чукна ръба на чашата си в пластмасовия прозорец и вдигна наум тост за Рой Дънуолд: — За безкрайната синева!

— Чин-чин — каза момичето.

— Ужасно време, сър! Много лошо… Истинска снежна буря!

— Да, виждам — каза Ласитър, надявайки се Фреди да не е забравил да разчисти алеята за коли. — Явно е било нещо изключително.

— О, да, сър! Мога да ви кажа, че пиша у дома есе на тема „Бурята от 96-та“.

— И къде е това? — поинтересува се Ласитър, загледан през прозореца към снежните преспи, светещи под лунната светлина.

— Кое, сър?

— „Домът“.

— О… Пинди, сър. По-важното е, че така я нарекоха по телевизията: „Бурята от 96-та“… Много драматично!

— На следващата наляво.

— Мога ли да попитам, сър? От далеч ли се връщате?

— Италия.

Шофьорът кимна.

— Обраха ли ви?

Ласитър поклати глава:

— Не, направиха всичко останало, но не ме обраха.

— Поздравявам ви.

— За какво?

— Че пътувате така леко. Като имигрант аз…

— Наляво.

— Добре-е… Аз като имигрант донесох много повече неща в Америка. Виждам, че вие сте привърженик на пътуването без багаж, сър… Само допълнително яке. Нищо повече! Много разумно.

— Благодаря, аз наистина не обичам багажа.

— Виждам, сър.

— Пред алеята отдясно.

— Тази голяма къща?

— Точно пред нея.

— Боже мой! Толкова е модерна…

— Благодаря.