Ласитър машинално бръкна за портфейла си, извади от него шофьорската си книжка и я подаде, без да проговаря.

—  Grazie — благодари полицаят и погледна книжката: — Inglese?

— Американец — поклати глава Ласитър.

Полицаят кимна, сякаш това обясняваше всичко.

—  Momento — нареди той и бавно заобиколи колата отпред. Клекна за няколко секунди, огледа простреляния фар, изправи се и прекара длан по капака, спирайки на всяка дупка от куршум. После дълго разглежда натрошеното предно стъкло и едва тогава се върна при неговия прозорец. Край, помисли си Ласитър и посегна към дръжката на вратата, очаквайки, че ще му наредят да излезе, да сложи ръце върху капака и да разтвори крака.

Но за негово пълно изумление, полицаят извади кочана с квитанциите и започна да пише. Когато приключи, откъсна страничката и му я подаде.

—  Parle italiano?

Ласитър поклати глава, неспособен да повярва.

— Съжалявам — каза само той.

Полицаят отново кимна. Посочи счупения фар, напуканото предно стъкло и числото в квитанцията. Там пишеше 90 000 лирети или около шейсет долара.

Ласитър извади банкнота от 100 000 лирети и я бутна в ръцете му, казвайки:

—  Grazie! Grazie!

—  Per favore — отговори полицаят, извади голям портфейл от вътрешния си джоб и прибра банкнотата на Ласитър в него. После все така методично извади банкнота от 10 000 лири и му я подаде.

—  Ecco la sue cambia, signore.

Ласитър кимна, питайки се дали е шега.

Полицаят докосна козирката си.

—  Buon viaggio — пожела му той и се върна при колата си.

И това ако не е велика страна, каза си Ласитър.

Стигна до поредното крайпътно заведение десет минути по-късно. Рой отговори на третото позвъняване.

— Задръж така, Джо, ако обичаш. Говоря на другата линия… — гласът му изчезна и след малко се чу отново: — Добре, значи така… — започна той. — Току-що организирах нещо, сега ти ми кажи устройва ли те. Свързах се с един приятел във внос-износа. Работи за себе си. Изнася зехтин в Словения, внася оттам цигари. Всичко напълно законно, с изключение на митническите такси. Тях не плаща. Следователно има някакъв начин да пресича границата, нали така? Както и да е, няма да ти излезе евтино, но ако искаш, можеш да го използваш. Като свръхбагаж, така да се каже. Интересува ли те?

— Да… Не! Искам да кажа… къде, по дяволите, се намира Словения?

— Последния път, когато погледнах, беше в Югославия — горния ляв ъгъл.

— И колко иска?

— Два бона… в долари. И никакви чекове.

— Без проблем. Освен че… нямам толкова в себе си.

— Не се безпокой, аз ще го уредя оттук.

Ласитър въздъхна с облекчение.

— Рой, ако някога има нещо, което…

— О?

— Да!

— Ами има нещо…

— Само кажи!

— Защо не ми дадеш да отворя офис в Париж?

— Шегуваш се — засмя се Ласитър.

— Нищо подобно, бизнесът е там.

— Добре, ще говорим, като се прибера.

Инструкциите на Рой бяха пределно прости. Вземи А–13 на север към Падуа, прехвърли се на А–4. Срещата ще бъде на километър 56, между Венеция и Триест, в единствения автосервиз в този участък от пътя. Трябваше да търси човек в син работен комбинезон с извезано „Марио“ над джоба. Щяха да се видят в кафето, където Ласитър трябваше да чака прав, с брой на „Оджи“ в ръка. „Има го навсякъде“, увери го Рой.

Само че не се оказа точно така. Лавката за вестници отваряше чак в седем, а срещата им беше за шест.

Ласитър провери дискретно контейнерите за боклуци, но те вече бяха обработени и празни. Ако не отскочеше набързо до града, нямаше какво друго да направи, освен да стои прав в бара, да чете менюто и да се надява, че Марио не си пада по стриктното придържане към уговорката.

Беше на четвъртото си капучино, когато в бара с разкрачена походка влезе посивял дребосък в син работен комбинезон. Държеше някакъв пакет в едната си ръка и цигара в другата. На гърдите му пишеше: „Марио“. Той се приближи до бара, хвърли бегъл поглед на Ласитър, поръча си еспресо и отмести незаинтересовано очи встрани.

Ласитър изчака минута и се обърна към него.

—  Scusi — започна той и изчерпи италианския си. — Scusi! — Марио се обърна към него и му махна с ръка, сякаш казваше: „Я ме остави на мира“. Ласитър помисли малко и го потупа по рамото. — Да знаете къде мога да си купя „Оджи“? — попита той. Марио завъртя глава. — Защото търся точно това — каза той, — „Оджи“! Сещате ли се, италиански вестник… „Оджи“ — натърти той. — Да сте чували за него?

Този път Марио бавно се извъртя към него с израз на гневно изумление и въпрос в очите, който не се нуждаеше от превод: „Ти луд ли си?“.

— Много е рано, signore — погледна го барманът предупредително. — Ще се наложи да почакате.

Ласитър сви рамене. Марио хвърли няколко банкноти на бара, взе си пакета и без да поглежда назад, се отправи към мъжката тоалетна. Ласитър изчака на мястото си цяла минута, после го последва. Марио му бутна пакета в ръцете и му направи знак да влезе в някоя от кабинките.

— Говорите ли английски? — попита го с надежда Ласитър.

— Не.

Интересно!

Пакетът беше опакован с кафява хартия и грижливо пристегнат. Вътре имаше работен комбинезон, досущ като този на Марио, с единствената разлика, че над джоба му пишеше: „Чезаре“. Ласитър си събу панталоните, навлече комбинезона и огледа резултата. Краката му бяха със седем-осем сантиметра по-дълги, плетените му мокасини подхождаха на костюма колкото миньорска каска в опера. И все пак, това си беше униформа, а униформата винаги е добро прикритие. Служител на FedEx, санитар, полицай… е, в този случай смърф. Хората се заглеждат в униформата и не обръщат внимание на лицето. Освен това, осъзна Ласитър, работният комбинезон беше много по-удобен от панталоните, които вече беше натикал в кошчето. Поне беше сух…

Камионът на Марио беше нещо средно между пикап и микробус, но по-малко от всичко в тази категория, което Ласитър бе виждал някога по американските пътища. Виж, що се отнасяше до озвучаването, тук едва ли можеше да се отправят критики към двете петдесетватови тонколони, монтирани във вратите.

За нещастие вкусът на Марио се ограничаваше до „европопа“ и допотопния рокендрол. Най-лошото бе, че се оказа певец, макар че според Ласитър пееше абсолютно фалшиво.

— „All the little birds on Jay-bird street…“

Някой го дърпаше за ръката. Дойде в полусъзнание и разбра, че седи на предната седалка на камиона, стиснал коженото си яке в скута. Чувстваше лицето си като нажилено, глезенът му пулсираше, главата го болеше, а ребрата му бяха смазани. Иначе беше добре, с изключение на мъглата, в която пребиваваше.

—  Attenzione! — Гласът го накара да подскочи. Обърна се.

Ах, да! Марио. Дребосъкът го погледна сериозно и сложи пръст върху устните си.

—  Niente! — каза той, в случай че Ласитър не бе схванал.

От радиото се чуваше „The Wanderer“: „Go ’round and ’round and ’round…“.

Пътна табела ги извести, че наближават Гориция, където и да бе това. След малко спряха на граничен контролно-пропускателен пункт, където нов знак казваше: „Сант Андреа Есте“. Мъж в униформа излезе от малка дървена къщичка, усмихна се и им махна с ръка да минават.

Караха бавно. Марио потупа ръката му отново, прихвана волана с колене, наклони глава, събра длани и затвори очи. После изхърка, поизправи се на седалката и решително посочи Ласитър.

Ясно!

Ласитър се облегна на вратата, отпусна мускулите на лицето си и притвори очи. Почти напълно. Така успя да види, че минават покрай табела, на която пишеше: „С. Горица“. След малко стигнаха и до нова сграда. Не дървена, а зидана.