Ягуарът зави по Сейнт Джеймс Плейс и спря пред „Дюк“.

— Пристигнахме. Извинявам се, че толкова бърборих. Остава да се кача на някой кашон и да започна да изнасям речи в Хайд Парк.

— Ти каза няколко доста умни неща — тактично отговори Ласитър. — Няма проблем.

Появи се портиер във фрак и с цилиндър на главата, който изтича до колата.

— Задръж малко — сети се Рой, обърна се и взе голям плик от задната седалка. — Ето, тук ще намериш най-важното. Документацията по случая „Хендерсън“ и онзи в Бразилия. Уговорил съм ти и няколко срещи. За утре.

— С кого?

— Със сестрата на Матилда Хендерсън и най-добрата й приятелка — кръстницата на момчето. — Рой включи на скорост. — Към десет?

Ласитър кимна и слезе. В същия момент блесна светкавица, разнесе се грохот и небето се продъни. Портиерът го изгледа сърдито, сякаш вината бе негова.

Сестрата на Матилда Хендерсън беше любезна, но нищо повече. Хонър бе на около петдесет години, с къса сива коса. Носеше тежки стилни обеци и грозни очила. Беше облечена в панталони стил шалвар, с ластици на глезените, които напомняха на Ласитър облеклото на героите от анимационния сериал „Аладин“. Брендън толкова много го обичаше. Апартаментът й в Челси бе обзаведен изцяло в бяло, черно и сиво. Не им предложи нищо за пиене, а само направи притеснен жест да седнат на два стола, които като че ли бяха изработени от мека тел.

— Тук съм, защото изглежда има нещо, което ни свързва — започна Ласитър.

Тя само повдигна вежда.

Въпреки студения прием той се впусна в разказ, споменавайки, че сестра му и племенникът му бяха намерили смъртта си също както нейнатасестра и нейният племенник. Рой вметваше по някоя и друга дума, докато Ласитър описваше подробностите — от деня, в който бе научил за трагедията, до тази сутрин. Когато свърши, в стаята се възцари напрегната тишина. И тогава тя каза:

— Не разбирам защо сте тук, мистър Ласитър.

Долната челюст на Рой Дънуолд провисна, но Ласитър предупредително го изгледа. После се наведе към нея:

— Помислих си, че… може би… — поколеба се — в моя разказ има неща, които ви напомнят за вашата сестра и племенник…

— Сестра ми и синът й са били убити от някакъв побъркан, докато са спели. Допускам, че може да е същият човек, но не виждам какъв е смисълът…

Ласитър я изгледа. Не знаеше какво да каже.

— Вие… не искате ли престъпникът да бъде открит и наказан?

Тя издуха струя дим и сви рамене:

— Той ще живее с гузната си съвест. Точно както О Джей. — После стана. — Аз съм будистка и вярвам, че всичко това намира своето справедливо равновесие във времето. Сестра ми и аз… не бяхме особено близки, както вероятно ще се намери някой да ви увери. Ако не бях по онова време на Бахамите, предполагам можеха да заподозрат дори мен.

— Едва ли — не се сдържа Рой. — Но, от друга страна, предполагам става дума за голямо наследство.

Хонър го изгледа гневно.

— Не бих казала, че се нуждая от парите на Матилда. Все още не съм решила, но предполагам, че ще ги вкарам във фонд и ще учредя литературна награда на нейно име. А сега, ако не възразявате — тя изразително погледна часовника на китката си, — имам друга среща.

Но Ласитър бе твърдо решен да извлече максималното от разговора с Хонър Хендерсън. Най-малкото за да изключи необходимостта отново да се среща с човек като нея.

— Споменахте, че е можело да бъдете сред заподозрените. Защо?

— Сестра ми ме предаде. Двете живяхме в идеална хармония години наред. Аз рисувах, тя пишеше. Бяхме много щастливи… до деня, когато й хрумна да има дете.

— Вие не сте одобрявали това?

— Естествено, че не го одобрявах. Накрая се наложи да помоля Матилда да се изнесе. И добре, че постъпих така! Когато малкият се роди… Тили започна непоносимо да се лигави. Говореше само за пелени, за болки в гърдите, за играчки и начини за приготвяне на истинска бебешка храна. Стана непоносима, беше просто невъзможно да размениш и две интелигентни приказки с нея. — Хонър внезапно спря и поруменя. — Край на всичко! Аз приключих със скръбта и ви съветвам и вие да го направите, мистър Ласитър. Сега, ако не възразявате… — и тя не особено деликатно ги подбра с ръка, за да ги съпроводи до вратата.

На излизане Ласитър спря и се обърна:

— Знаете ли в коя клиника за лечение на безплодие е ходила сестра ви?

Дълбока въздишка.

— О, Боже, не съм сигурна. Помня, че прахоса много време в търсене и избиране. Ходи в Щатите. После чак в Дубай!Можете ли да си представите!? Посети, мисля, пет-шест такива места. И все дрънкаше за овулации и менструални цикли — лицето й беше изкривено в гримаса на отвращение. — Постоянно си мереше температурата във влагалището и съобщаваше на всички точната й стойност.

— Ходила ли е в Италия — настоя да разбере Ласитър. — Защото убиецът на сестра ми е италианец. — Хонър вече стоеше на прага.

— Не знам. Отношенията ни вече се бяха развалили. Сега… Моля ви!Имам среща.

И вратата решително се затвори.

— Груба кучка — не се сдържа Рой. — Като нищо може тя да ги е убила.

Най-добрата приятелка на Матилда Хендерсън, Кара Бейкър, живееше на отсрещния бряг на Темза, в Южен Лондон. Рой си пробиваше път през натоварения трафик в посока към центъра с непрестанно използване на клаксона. След известно време вече минаваха по Хамърсмит Бридж. Телефонът в колата иззвъня точно когато излизаха на отсрещния бряг. Рой изруга:

— Едвам го изтърпявам… — Вдигна все пак слушалката, изслуша, каквото му казаха, и с примирен глас отвърна: — Майната му… Добре, звънни ми там след час.

Оказа се, че един от служителите му, изпратен в Лийдс по работа, се натъкнал на проблем с местната полиция. Налагаше се Рой да остави Ласитър за малко.

Барнс беше нещо като анклав. Имаше си езеро с патици и игрище за крикет. Домът на Кара Бейкър представляваше солидна тухлена къща, обградена със стар плет. Две малки каменни лъвчета с панделки от червено кадифе на шиите стояха като часови на входната алея.

Жената, която отвори, беше пълна противоположност на Хонър Хендерсън. Впрочем, и къщата й бе на сто и осемдесет градуса от ахроматичния апартамент в Челси. Кара Бейкър бе малко под четиридесетте, с невероятна красота: буйна червена коса, светлосини очи и тяло с такива сластни извивки, сякаш бе излязло изпод четката на тийнейджър с кипящи хормони.

Къщата й бе обзаведа с въображение и еклектизъм — античните мебели безпроблемно съжителстваха с модернизма. По излъскания паркет бяха сложени персийски килими, във всяко кътче се виждаха предмети на изящните изкуства от различни епохи. По перваза над камината имаше борови клонки — с вече поокапали иглички. Колоните в дневната и перилата на двойното стълбище също бяха обвити в зеленина.

Не можеше да се каже, че е прибрано — вестници и списания, книги, чаши и чинии, шапки и ръкавици бяха пръснати небрежно навсякъде. Червена бутилка за топла вода беше подпряна на облегалката на едното кресло, а на седалката на въртящото се столче пред пианото се мъдреше плик с картофен чипс.

Кара се извини за бъркотията, спря за миг, колкото да събуе обувките си с ритване във въздуха и тръгна напред към кухнята боса, само по чорапи.

— Чаша кафе? — Ласитър я последва. Кухнята се оказа огромна стая с френски прозорец. — Видяхте се с Хонър, нали? — попита го тя.

— Не бих казал, че беше много услужлива — отговори дипломатично Ласитър.

— Бедната Хони — въздъхна Кара. — Прави се на толкова коравосърдечна, а всъщност е парализирана от мъка. Безпокоя се за нея.

Ласитър се поколеба.

— Ако е така, значи е успяла напълно да ме заблуди.

— О, знам, тя може да се държи отвратително. Но повярвайте ми, Тилс — искам да кажа Матилда — бе единственият човек на земята, за когото й пукаше. И за Мартин, разбира се.

Той наклони глава, сякаш не бе чул добре.