На телевизионния екран сновяха футболисти. „Фиорентина“ срещу „Лацио“. Запис. „Лацио“ явно бяха спечелили, защото събралите се предугаждаха силните им изяви, знаеха всеки ход на „Фиорентина“ и се смушкваха един друг, когато предстоеше да се случи нещо интересно. И всички ругаеха некомпетентния съдия.

Наближаваше вече единайсет, когато Ласитър повика младия сервитьор и му каза, че желае да почерпи целия бар с шампанско. Сервитьорът раздаде чаши и с помощта на двама клиенти наля „Моет Шандон“ на всички. Хората вдигнаха чаши, за да го поздравят, разнесе се нестроен вик на одобрение, а някои дори се опитаха да запеят. Малко по-късно отново поръча шампанско и мислеше да потрети, когато срещна погледа на сервитьора и видя, че той поклаща глава. Момчето му взе химикалката и с нея написа:

Показа му с гримаса, че повечето от посетителите вече са достатъчно пийнали и просто не са в състояние да оценят финеса на „Моет Шандон“. Ласитър се съгласи с този аргумент и поръча „Асти Спуманте“. Шампанското се лееше. Накрая дойде полунощ, а с нея и експлозия от мъжки викове, към които се присъединиха и една-две от младите дами. Когато най-сетне се надигна да си върви — почти толкова пиян, колкото и останалите, — хората в бара, без да се наговарят, едновременно станаха на крака, за да го изпратят. Разнесоха се аплодисменти, вдигнаха се тостове — Ласитър не можеше да ги оцени — и последва финална експлозия от „Buona fortunas“.Тръгна си, като остави на смаяния сервитьор бакшиш от почти двеста долара.

Телефонът го събуди точно в осем сутринта, иззвънявайки право в ухото му. Ласитър се преобърна по гръб и изпита за момент истинска паника, спомняйки си, че някаква жена го бе целунала на излизане от бара. Примоли се Богу да не я е довел в хотела, защото… защото не говореше италиански.

Господи, помисли си той, даже не съм махмурлия. Още съм си пиян.

— Ало-ало… — чу се в слушалката жизненият глас на Рой Дънуолд. — Събудих те, нали?

— Естествено, че не. Хващаш ме, докато се… молех.

Дънуолд гръмко се изсмя.

— Извън града ли си? Ако искаш, мога да ти звънна по-късно. Няма проблем.

Ласитър набра смелост да се надигне и светът около него се завъртя.

— Не… — измърмори той, — не, добре съм.

— Може да си добре, но звучиш по-иначе… Окей, както и да е. Звъня ти, защото най-сетне имам нещо за теб. Или по-точно две неща.

— Хмммм…

— Първо: Бразилия.

— Аха…

— Слушаш ли ме?

— Да, да, слушам те.

— По въпроса за Рио. Дани — той ми е партньор — го откри. — Рой говореше с прекъсвания. Явно преглеждаше някакъв материал, за да каже най-главното: — Пожар в два часа през нощта, седемнайсети септември… чичижилищен блок в Леблон.

— Какво беше последното?

— Много шик. Квартал до плажа. Така-а… пропускам някои неща… Детето загинало при пожара… Било на четири годинки… Майката също изгоряла… Гледачката от Холандия, и тя-я… Така-а-а… Огънят плъзнал и по другите апартаменти… Никой обаче не бил сериозно ранен. Аха… „причината за пожара — съмнителна“.

Ласитър поклати глава. Тя и без това си се въртеше.

— Е, много информативно.

— Има още малко. — Чуваше как Рой прелиства някакви страници. — Да-а… служители на полицията казват, че било палеж. Следват данни за семейството. Да видим… Богата съпружеска двойка. Фамилията — Пеня. Мадам е психиатър, а господинът… еее… режисьор! Собственост — Рио Тино Зинк, хотел „Шератон“ — дъ-ъ-ъ-лъг списък.

— А детето? Какво е било? Момче или момиче?

— Момче.

— Аха… — многозначително каза Ласитър.

— Още не съм свършил! Има и второ, нали ти казах!

— И какво е то?

— Ти какво мислиш? Още едно престъпление, чийто профил съвпада.

— Кога? — нетърпеливо попита Ласитър. — Къде?

— Миналия октомври. Матилда Хендерсън и синът й Мартин. Тук. В центъра на Лондон.

Самолетът за Лондон беше направо празен в първият ден на Новата година. И летище „Хийтроу“ изглеждаше безлюдно. Въпреки това едва не пропусна Рой, когато мина през зеления изход на митницата.

Рой имаше таланта — полезно качество за детектив — да остава незабележим. Беше от онези хора, които са описвани като „всичко му е средно, преди години е бил млад“. Дори това не всъщност не можеше да го опише. Имаше нещо в него, което го правеше прозрачен. Ласитър веднъж го бе коментирал и Рой бе кимнал, колкото да покаже, че не чува за пръв път подобни думи. „Но не ми е дадено от Бога — уточни той. — Само така можах да оцелея през детството си“.

Затова, докато Ласитър оглеждаше празния салон на терминала за пристигащи, Рой внезапно се материализира до лакътя му, облечен в тежко зимно палто от туид и загърнат с груб шал, който изглеждаше изплетен на ръка от някой новак с куките.

— Поздрави за празниците — каза в ухото му Рой, взе, без да пита, пътната му чанта и се отправи към колата.

Рой винаги паркираше с нарушения, но никога не го глобяваха. Сега се беше озовал точно зад спрял автобус. Въздухът беше студен, влажен и наситен с миризмата на дизел. На всеки няколко секунди над главите им буботеха двигателите на ниско прелитащи самолети.

Ласитър по навик се отправи към дясната врата, но Рой го хвана, за да го насочи към другата. Колата беше все същият „Ягуар“ в морскосиньо, който Рой караше, откакто Ласитър го помнеше. Докато пътуваха, Рой му разказа за семейство Хендерсън.

Жената, Матилда, била богата по наследство и благодарение на „много успешен развод“. Освен това била известна сред висшите среди. Пишела романи. Падала си по изкуството. Не продавала много. Спечелила обаче няколко награди.

— Никога не съм я чувал — призна Ласитър.

— Пробила си е път сама. Прочетох некролозите й, прегледах няколко интервюта с нея. От тях разбрах, че е родила сина си на четиридесет и една години. Според „Гардиън“ раждането разтворило шлюзовете на плодовитостта в литературната й кариера.

— Нещо за съпруга й?

— Няма такъв. Самотна майка. Родила, като отишла в едно от онези места, нали се сещаш?

— Какви места?

— Не се ли сещаш? Където ги таковат? Професионално, разбира се. — Ласитър се сепна. Но Рой продължаваше: — Противоестествена работа, ако питаш мен. Вместо да се позабавлява… Струва ми се толкова бездушно, нали разбираш? Не казвам, че е лошо, но-о-о…! Има жени, които ходят по клиники за изкуствено зачеване и гледат снимки! На донорите, дето са дали… И когато някой им хареса, се запознават с данните му: височина, тегло, коефициент на интелигентност, цвят на очите, образование. Избират си го, сякаш си купуват тапети.

Ситуацията му напомняше за Риордан — когато му бе казал, че Брендън няма баща. „Без баща? Обясни ми само как са го направили и можеш да си вървиш!“.

Рой продължаваше да дърдори нещо, но Ласитър не го слушаше, защото мислеше за Кати и в главата му започваше да се оформя една идея. Тя също беше посещавала клиника за лечение на безплодие. Дали това не беше нишката, свързваща всички случаи? Може Грималди да е бил донор на сперма. И да е откачил, след което е започнал да ликвидира потомството си.

— … Какво би казал добрият стар Дарвин? — риторично попита Дънуолд в този момент. — Ето какъв би бил неговият коментар: „неестествена селекция“. И щеше да бъде абсолютно прав.

Ласитър седеше на седалката до шофьора и слушаше с едно ухо Рой, докато ягуарът се носеше в нощта. Вече бе отхвърлил версията, че Грималди е побъркан отмъстителен донор на сперма. Тази хипотеза не обясняваше Бепи, „Умбра Домини“ и това, че някой бе изкопал останките на Брендън, за да ги изпепели.

Настроението му се бе развалило. Новината на Рой за трагедията в Лондон го бе развълнувала и той бе побързал да вземе първия възможен полет от Рим. Имаше нещо в това, но още не можеше да го напипа. Почти сигурно бе, че случаите бяха свързани. И религията… религията също бе замесена някак. Усещаше, че здравият възел на загадката започва да се разхлабва, но възбудата му разочароващо бързо бе преминала в раздразнение. Изненадващо и за себе си бе почувствал силна умора. Ребрата му пулсираха болезнено и единственото, което искаше в този момент, бе душ и легло.