— Имам оперативка — ненужно информира той.

— Споменахте го.

— Май ще закъснея.

— Вината не е ваша. Нали сте на работа.

Писарчик вдигна радиотелефонът до устата си:

— Дубаю?… Какво става там?

— Спешен случай. Закарват някакъв на носилка в радиологията.

— Имаме оперативка.

— Ето, връща се. Сега вече слизаме ние.

Писарчик се обърна към Ласитър:

— Слизат — информира го той.

Ласитър кимна, без да откъсва поглед от индикацията.

8…

7…

— Дубаю се оплаква, че това било най-скучната му задача откакто се помни — отбеляза Писарчик.

6…

— Така ли…

5…

— Да, твърди, че му се изръбил задникът от цял месец седене пред стаята. Даже ако трябвало да се изпикае, се налагало да вика сестрата.

4…

— Виж ти!

3…

— Моля се да не ми се пада такъв случай на мен. Много е притеснително.

3…

Ласитър кимна, но космите на тила му настръхнаха.

— Защо спря асансьорът?

Писарчик вдигна поглед към индикатора.

— Не знам — неуверено каза той. — Не би следвало, но…

4…

5…

— Мамка му! — прошепна Ласитър и отлепи гръб от стената.

Ококорил кръгли очи, Писарчик изкрещя в радиотелефона:

— Ей, Дубаю! Какво става? Дуейн? Къде си, човече? — Радиостанцията отново изпращя, после асансьорът смени посоката за втори път.

4 — 3 — 2 — 1…

Двамата мъже облекчено въздъхнаха, когато клетката спря и вратата се отвори.

На пода лежеше полицай, подпрян с гръб на стената. Устата му бе изумено разтворена, а по дясната му страна се стичаше струя кръв. И стената беше покрита с кръв. Кобурът на пистолета му беше празен. В дясното му око стърчеше дълбоко забита химикалка.

Писарчик направи крачка към тялото, поколеба се за миг и бавно като в каданс се свлече на пода. Ласитър със закъснение разбра, че е припаднал. С периферното си зрение видя как удря чело в плочките на пода, но дори това не го накара да откъсне поглед от трупа и химикалката. С лек звън двойната врата на асансьора започна да се затваря и Ласитър машинално посегна да я спре. По коридора, някъде в далечината се разнесоха викове. Вратата потрепери спазматично, оттегли се в стената и отново започна да се затваря. Ласитър за втори път й попречи. После пак… И пак…

Някъде изпищя жена. Писарчик простена и наоколо се разтичаха хора.

Познатата тъпа музика в слушалката.

Ласитър крачеше напред-назад пред прозореца в офиса. Мъчеше се да игнорира лепкавия звук в ухото си. Риордан му бе казал да изчака и…

Изведнъж музиката спря.

— Намерихме я — съобщи Риордан.

— Коя?

— Сестрата. Джулиет… как й беше името?

—  Мъртва?

— Не-е, не е мъртва. Само е разтърсена. Трепери като лист.

— Какво се е случило?

— Казва, че той прошепнал нещо… Нещо в смисъл, че не можел да ходи. Охраняващият полицай се приближил, защото не го чувал добре. Само дето такъв е бил замисълът — да не го чува. В следващия миг Грималди го сграбчва за вратовръзката, дръпва го напред и… на пода шурва кръв. Дуейн пада с химикалка в окото, а Грималди му взема пистолета. Така твърди Джулиет.

— Откъде е взел химикалката?

— Никой не знае. Това е болница. Химикалки се търкалят навсякъде.

— И после?

— После тя го извежда с количката.

— Защо, по дяволите?

— Ами защото държи в ръката си „Глок“, нали се сещаш. Коленете му са завити с одеяло, а под него държи пистолета! Ти би ли спорил? Не ми се вярва. И тя не е имала друг избор, освен да прави, каквото й нареди. Затова натиска бутона за спиране на асансьора, после отиват на трети етаж. След това го избутва с количката по коридора до другия асансьор. Никой не им обръща внимание — просто сестра с пациент. Та качват се в асансьора и слизат в сутерена. Горе-долу по това време първият асансьор стига най-сетне до партера и Писарчик удря глава в плочките. Секунди по-късно Грималди е на паркинга.

— Толкова просто?

— Да, намерихме количката.

Ласитър седна на дивана пред камината.

— Нататък?

— Нататък, питаш? Тя го откарва, където й е заповядал. Престъплението вече става с федерален характер: въоръжено отвличане на кола. Което дава формален повод на Бюрото да се намеси.

— Ами… по-голяма компания, значи по-весело. Къде са отишли?

— Към Балтимор. Не по магистралата, а по обиколните пътища. Само че така и не стигнали дотам. Свалил я на един черен път, на около осем километра преди Олни. Намерил я шерифът, докато вървяла по банкета. Колата още се издирва.

— Значи той може да шофира.

— Явно. Ако се вярва на думите й, можел дори да върви, при това доста чевръсто.

— А количката?

— Вътрешни правила на болницата: вкарват те на количка, напускаш с количка. — Ласитър нищо не каза. — Знам, че си забелязал — продължи Риордан, — и дори не те питам какво си правил там.

Ласитър изсумтя неопределено.

— А твоят партньор… Писаро?

— Писарчик? Ха! Нямаш представа колко е засрамен. Не стига, че има сътресение, ами всички го смятат за женчо. Само че знаеш ли какво? Той е свястно хлапе. Ще се оправи. — Риордан поспря и макар да не го виждаше, Ласитър буквално си представи как моторът в главата му сменя предавката: — Да те попитам нещо, а?

— Питай?

— Наистина ли нямаш какво да ми кажеш? Не знам дали ме разбираш… може би случайно си вметнал нещо… изтървал си се, ей така, без зла умисъл, пред някого… че местим задържания?

— Нямам намерение да отговарям на подобен въпрос.

— Виж, не искам да изкарвам, че преместването му е било едва ли не държавна тайна — примирително каза Риордан. — Все пак са намесени хора от полицията, от болницата, от Феърфакс. Много са. Може някой от тях да е казал някому нещо. А може и да си ти.

— Така де — подметна Ласитър със сарказъм.

— Както и да е… докторите твърдят, че нашият човек ще има нужда от помощ.

— Каква помощ?

— От лечение. От антибиотици. От специални мехлеми за обработка на изгарянията… от маса подобни неща. Така че ще предупредим, където трябва. Може да ни излезе късметът.

— Само че той кой знае къде е вече. В Ню Йорк например или…

— Няма значение къде е. Когато е убит полицай, подкрепата, която получаваме, е на съвсем различно ниво. Освен това не забравяй за федералните. А и нашият човек не може лесно да се изгуби в тълпата.

— Че защо не?

— Защото е италианец… истински италианец, а не натурализиран. И освен това с тези белези по лицето… Неизлечими белези, дето ще ги има, докато е жив. Нали се сещаш какво става: хората го поглеждат, после отместват поглед. Само че вече са се загледали веднъж в него. Ясно ли ти е?

— Да… като при нещастен случай. — Двамата замълчаха едновременно. Имаше нещо, което измъчваше подсъзнанието на Ласитър, но му беше трудно да го формулира. Изведнъж се сети: — А как така ключовете на колата са били в нея?

— Какво? Кой? Какви ги разправяш?

— Говоря за сестрата. Защо е носила със себе си ключовете за колата? Жените, които познавам, не държат ключовете в джобовете си. Освен това тя… разбирам, че е била дежурна, нали така? Жените държат ключовете от колата в чантичките си, в чекмедже на бюрото или каквото там имат в болницата…

— Може смяната й да е свършила или да е отивала към колата си, за да вземе нещо от нея. А може и просто да е от онези жени, които държат ключовете в себе си.

— Ще се поинтересуваш ли?

— Да, разбира се.

— Мен ако питаш, една сестра няма да носи връзка ключове със себе си през целия ден.

Риордан не отговори нищо в продължение на няколко секунди, после каза:

— Не знам. Въпросът е интересен. Ще я попитаме, но… тя просто може да ни каже, че ги е носила в себе си и толкова.

— Да, знам. Просто… това е едно от онези неща… Не забравяй да я попиташ! Защото вероятно се сещаш, но твоят случай от решен се превърна отново в нерешен.