Дори от паркинга Ласитър чуваше бученето на водопада в далечината. Температурата бе малко над нулата, но той се бе облякъл като за студено време с два пуловера. По яката и ръкавите им имаше скреж. Тръгна към Овърлук. На изток вече просветляваше и меката розова светлина галеше върховете на дърветата из Мериленд. Мина покрай стар наблюдателен пост. По стените му добре личеше докъде стигаха водите при прилив. Тези следи винаги го изненадваха, защото малката къщичка бе построена на нос, издигащ се на двайсетина метра над коритото на реката. Имаше възпоменателна табела и снимка от наводнението през 32-ра година, качило тогава нивото няколко стъпки над главата му. Осъзна, че главата му бе пълна с факти, които бе възнамерявал някога да сподели с Брендън. Когато пораснеше. Което… сега… вече… никога нямаше да стане.

Стигна до Овърлук, облегна се на перилата и се загледа в бушуващата под краката му тъмна вода. Тук грохотът беше оглушителен, а гледката — невероятна. Сякаш самите камъни, блъскани й лъскани от векове насам, бяха омекнали до точката на разтопяване. И тогава видя през дърветата да приближава подскачаща светлинка. Беше Уди, който тичаше с лампа на челото. Като миньор, излязъл на повърхността да се разведри с малко тичане.

— Ей — извика той, като го видя, — мой човек! — Стиснаха си ръцете и шпионинът от Държавния департамент се наведе напред, за да изпъне мускулите на прасците си.

— Благодаря за досието.

— Изгори ли го?

— Да, точно както искаше.

— Добре, да почваме тогава.

Двамата затичаха през поляната за пикник към пътеката за езда, виеща се през горичката.

— Единственият проблем — започна Ласитър — е, че е…

— Знам, остаряло.

Тичаха леко, един до друг, като прескачаха камъните по пътеката. Уди заговори:

— Твоят човек е главорез.

— Без майтап.

— След като напуснал СИСМИ, подхванал частен бизнес.

— С какво?

— Това-онова. Най-вече с лов на баски по поръчка на Мадрид.

—  Моля?!

— Говоря за баските сепаратисти. Преследва ги… В Испания… Франция… Навсякъде. Плащат му на глава.

— И как, по дяволите, е възможно това?

— Просто се прехранва като „ловец на глави“. Само че… някои от тези хора са онова, на което казваме „меки цели“… Хора, потърсили политическо убежище в места като Стокхолм. Адвокати, учени… После… през 89-та… отива в Мозамбик… по друг договор. Но на същата работа. Премахва някакъв на име Мтетва… старши служител в АНК… Стогодишен старец… Което навява на размисъл. Грималди не е знаел, че Мтетва е от нашите. На Агенцията никак не й допаднало, дето са го убили.

— По-бавно…

— Излезли сме да тичаме!

— Ти спринтираш!

— Така че му спретнали набързо едно малко досие.

Ласитър дишаше тежко. Минаха по мост в основата на хълм. Отне им две минути да стигнат до билото. Тениската на Ласитър бе подгизнала от пот въпреки ниската температура. Спряха за малко с ръце на хълбоците, навели глави и запъхтени. От гърбовете им се вдигаше пара.

— Защо е напуснал СИСМИ?

— Кой би могъл да каже? Много хора са напуснали СИСМИ.

— Не разбрах…

— Ами приказката за потъващия кораб. СИСМИ е безнадеждно компрометирана, пропита с корупция… не можеш да се ориентираш кой кой е там. Давай — подкани го Уди, — става ми студено. — Продължиха да тичат, като междувременно Уди обясняваше: — Те имат хора в мафията, при масоните, комунистите, „Червените бригади“… А може само така да се говори. Би могло и да е точно обратното. Ние поне не сме в състояние да преценим кое от двете е. Никакъв шанс. Тук става дума за тайни схеми, свързани с политика, пари, религия… абе всичко.

Замълчаха отново. Развиделяваше се. Стигнаха до едно възвишение над реката, спряха там и потичаха на място, наблюдавайки как някакъв каякар се провира между камъните. Жълтата лодка подскачаше, скриваше се от погледа им и отново се появяваше.

Уди се обърна към Ласитър.

— Проблемът е, че нищо от това няма отношение към сестра ти.

Ласитър кимна:

— Знам.

— Значи си ти.

— Какво искаш да кажеш?

Уди разпери ръце и обърна длани към небето:

— Ами всички тези години в Брюксел. А после и тук… с твоята компания. Нали не смяташ, че нямаш врагове?

—  Врагове? — пренебрежително изсумтя Ласитър. — Може би. Но не чак такива.

— Сигурен ли си?

— Да. Освен това, ако някой е искал да ми навреди… не мислиш ли, че щеше да го направи така, че да схвана за какво става дума? А иначе… какъв е смисълът? — Продължаваха да гледат каякаря. После отново затичаха. — Това ли е цялата история? — обади се Ласитър.

— В общи линии — задъхано потвърди Уди. — След Мозамбик си е подвил опашката. Като стар войник. Траел си е известно време… После изведнъж убива сестра ти и племенника ти. — Тичаха по склона на хълм над Потомак. Навсякъде стърчаха корени на дървета и трябваше много да внимават, за да не се спънат в някой от тях. Накрая Уди попита: — Сега какво?

Преди да успее да отговори, Ласитър, без да нарушава ритъма, прескочи едно паднало дърво. Уди го следваше по петите.

— Не знам — призна той. — Може би трябва да посетя туристическо бюро. Да се махна някъде. Да опитам да престана да мисля за тези неща.

— Добра идея. Нека полицаите си блъскат главата.

— Именно.

Потичаха още малко и скоро излязоха от горичката.

— Та… какво ще правиш?

— Наистина не знам — сви рамене Ласитър. — Дали да не отскоча… до Италия?

Уди взе правилното решение да не спори — познаваха се много добре.

— Внимавай — бе единственото, което му каза той.

Рим. Летище „Леонардо да Винчи“.

Ласитър седеше в салона на бизнес класа, прелистваше измачкания брой на „Таймс“ и чакаше пътниците да слязат. По пътеката до него се нижеше поток от измъчени заради разликата във времето хора със зачервени очи, нетърпеливи да се доберат до терминала… където, разбира се, пак щяха да се наредят на поредната опашка. Когато се изниза и последният превит под тежестта на огромна раница турист, Ласитър хвърли списанието на съседната седалка, стана и без да бърза, тръгна към терминала.

До лентата за багажа имаше автомат за кафе и той натисна бутона за кафе с мляко, заплащайки с три еднодоларови банкноти. Около лентата вече се бе събрала навалица от четири-пет редици. Неотдавнашните му спътници наблюдаваха минаващите пред тях чанти и куфари с изморен хищнически блясък в очите и чакаха момента да се хвърлят напред и да сграбчат своя багаж. Малко по малко тълпата изтъняваше и като течност в скачени съдове се преливаше в посока на гишетата за паспортен контрол, където, естествено, отново трябваше да се чака.

Ласитър бе пътешествал прекалено много, за да споделя техните вълнения. Затова, когато чантата му излезе от люка и тръгна да обикаля с лентата, той остана при автомата, невъзмутимо допивайки кафето си. Следеше въртящата се чанта, докато не свърши с кафето. Накрая я свали от лентата и все така без да бърза, мина покрай едно от гишетата на паспортния контрол, където служителят само хвърли поглед на добре познатия му американски паспорт и му махна с ръка да минава.

Почти беше забравил колко грозно е римското летище. Инженерът в душата на Леонардо сигурно би се възхитил на летящите машини, но художникът в него несъмнено би се намръщил при вида на мрачния терминал, задушните салони и скучаещите карабинери. Летището оставяше впечатлението, че дори в деня на откриването си е било мръсно и неподредено.

Днес бе задръстено с върволици плъзнали по екскурзии туристи от цял свят. Треньорът на финландски отбор по боулинг, подкрепян мълчаливо от събралите се зад него играчи, спореше със строга италианка, седнала зад гише под огромна червена въпросителна. Двойка дребнички италианци си пробиваха път из тълпата, тикайки най-големия куфар, който Ласитър някога бе виждал — небесносин пластмасов сандък, надеждно омотан с ластични въжета за бънджи скокове. Загърнати в националните си одежди арабки седяха на пода, заобиколени от деца. Италиански бизнесмени и туристи сновяха насам-натам, бутайки и дърпайки количките си с багаж през невъобразимата гълчава. Водачи на групи се мятаха от една опашка на друга с бележници в ръка и задаваха едни и същи въпроси, опитвайки се междувременно да залепят стикери върху ръчния багаж на поверените им хора. Патрулни двойки бавно крачеха сред тълпата, преметнали автоматично оръжие през рамо. Без да обръща внимание на всичко това, Ласитър намери пътя към изхода на терминала и се огледа за такси.