— Всичко това има ли го написано? — прекъсна го Ласитър.

Фреди потупа репортерския бележник в предния си джоб.

— Естествено. Ще ти приготвя резюме. Но сметнах, че ще искаш да научиш веднага. С две думи: това е древна бутилка за светена вода.

— Благодаря — измърмори Ласитър, който не знаеше какво да мисли. — Мисля, че си се справил добре.

— Е, да… за теб всичко!

Същия следобед от Вашингтон пристигна куриер, пристегнал дипломатическо куфарче за китката си с гривна. Той първо пожела Ласитър да му се идентифицира, сравни снимката от шофьорската му книжка с лицето пред себе си, бръкна в джоба си, извади ключ и откопча гривната.

После му показа обикновен жълт плик и го помоли да се подпише в малко черно бележниче. След като приключиха с официалната част, куриерът му подаде плика, щракна ключалките на вече празното куфарче и си тръгна, без да каже нито една излишна дума. Ласитър изчака вратата да се затвори зад него, разпечати плика и извади от него тъничка папка, на корицата на която бе залепен жълт стикер:

Върху папката стоеше името: ГРИМАЛДИ, ФРАНКО. Носеше дата 29–1–89 и бе маркирана с разни класификатори и указания за разпространение, както и с гриф NOFORN, което, поне доколкото Ласитър си спомняше от дните си в армията, се дешифрираше като „Да не се изнася зад граница“. На първата страница от досието пишеше:

Е, поне със СИН можеше да им помогне, помисли си Ласитър. Акронимът означаваше „Собственото име неизвестно“. Щеше да разкрие на Уди: ХуанГутиерез.

Текстовата част не бе толкова мистериозна. В нея се обясняваше, че Грималди е привлякъл за пръв път вниманието на Държавния департамент на 5 януари 1989 година, когато резидентурата на ЦРУ в Мапуто (столицата на Мозамбик) изпратила телеграма с гриф „мълния“. Тя съобщавала за убийството на „едностранно контролиран информатор в Секретариата на Африканския национален конгрес“. Местната полиция търсела италиански „наемник“, пристигнал предната нощ в Мапуто от Йоханесбург. Поради важността на убития информатор за защитата на американските ценности в региона ЦРУ проявило интерес към развоя на събитията.

Започвайки с този епизод, авторът на досието се връщаше към самото начало. Обясняваше, че Розарно е малък пристанищен град на „пръста на Ботуша“. Син на местен рибар, Грималди бил едно от седемте деца. Семейството му го прокудило. Поддържал връзка само със сестра си Анджела, живуща в Рим.

Според досието обектът започнал военната си служба през 1973-та, след което веднага бил прехвърлен в италианската Служба за военно разузнаване — СИСМИ. Освен с контраразузнаване и антитероризъм до 1993-та, когато претърпяла реорганизация, СИСМИ се занимавала още и с външно разузнаване, операции срещу мафията и електронно проследяване.

Грималди бил прехвърлен към Л’Онда (Вълната). Това била създадена по модела на британската Специална служба елитна десантна част с щаб-квартира в Милано. Основните й задължения били свързани с вътрешния тероризъм, но — отбелязваше досието — постиженията й в тази сфера били „с колеблив успех“. Репутацията на Л’Онда като звено за противодействие на градския тероризъм била сериозно помрачена през 1986-та година в резултат на разкрития за собствената й роля във верига от убийства и бомбени експлозии. Инцидентите, които включвали удари срещу гари и супермаркети, довели до смъртта на 102 невинни жертви сред гражданите за период от осем години. Приписвани първоначално на крайната левица, за бомбените атентати впоследствие се разбрало, че са организирани от агенти провокатори на Л’Онда. Те били част от стратегията на СИСМИ за „засилване на напрежението“, която — ако била успяла в намеренията си — щяла да доведе до военна диктатура. Схемата била разкрита през 1986-та и малко след това Л’Онда била разформирована (или преименувана, в зависимост от гледната точка). През следващите години се появили разкрития за корупция в голям мащаб и за тайно сътрудничество със сицилианската мафия, което довело до реорганизирането на цялата СИСМИ. Но Грималди по това време вече го нямало.

Към досието имаше прикрепени и няколко снимки. Едната бе на военна карта за самоличност и показваше симпатичен млад мъж с тъмни искрящи очи. Втората и третата бяха направени отдалеч с телеобектив и по тази причина бяха зърнести. Те показваха Грималди да слиза от ролс-ройс на някакво тропическо летище. В дъното се виждаха палми, а върху лицето на Грималди — вече не толкова млад — беше застинало жестоко изражение.

Чао.

Ласитър се сети за коментара на Джими Риордан относно физическата кондиция на Грималди и как, макар по тялото му да личало, че е преживял страховити неща, още бил във великолепна форма. „Войник“, бе предположил Риордан. И се бе оказал прав. Поне донякъде.

Към досието имаше лист хартия с написано на ръка в горната му част: Собственост.Следваше къс списък:

Освен недвижимата собственост Грималди притежаваше сметка в Банко Лаворо със среден баланс по нея $26 000. В досието се отбелязваше, че той най-вероятно има още сметки в Швейцария, по-конкретно в „Креди Сюис“, но нямаше доказателства.

Под надпис: Коли,следваше друг списък: „Джип Чероки“ (в Рим) и „Рейндж Роувър“ (в Цуоз). Освен текущата сметка за пазаруване в един универсален магазин Грималди изобщо нямаше кредитна история. „Обектът“ явно предпочиташе да плаща в брой, когато ставаше дума за храна и забавления, дрехи и случайни покупки.

Ласитър се замисли върху последното, защото като „Хуан Гутиерез“ Грималди се бе погрижил да си извади визи. Разумна постъпка, тъй като наличните може и да бяха добре приемани в Европа, но в САЩ на този вид плащания се гледаше с подозрителност. Да извадиш хиляда долара в банкноти и да купиш самолетен билет или да уредиш сметката си в хотел, означаваше само да привлечеш към себе си ненужно внимание. Изключено бе да не те запомнят.

Ласитър се облегна на стола. Досието наистина бе дало на Грималди самоличност, но първо, това бе самоличността на мистериозен човек, и второ, информацията в него вече бе остаряла. Всъщност, с изключение на „случката“ в Мозамбик, в него нямаше нищо за живота му след 1986-та година. Къде, освен в Мапуто, бе ходил Грималди през последните десет години? Какво бе правил? Бяха ли адресите в досието му все още актуални, или се бе преместил да живее другаде?

Ласитър докосна с връхчетата на пръстите си стикера. Не бе имал намерение да тича утре сутринта. Още по-малко в шест часа. Но щеше да го направи.

Грейт Фолс.

Макар да бе все още тъмно, нощта отстъпваше, когато Ласитър мина с колата си покрай затворената будка на входа на парка. Мястото се намираше на около три километра от дома му в Маклийн и той идваше тук поне два-три пъти седмично, макар и не толкова рано. Но Уди бе маратонец, който имаше навика да бъде на работното си място в осем сутринта, така че по правило дните му започваха преди изгрев слънце. Най-често бягаше по протежение на Канала, който започваше на няколко преки от дома му в Джорджтаун. От време на време обаче отиваше с кола до Грейт Фолс, където теренът бе много по-равен и мек, околният пейзаж — страхотен, а хълмовете — прекрасни.