Все така намръщен, италианецът се поинтересува колко време ще остане в Неапол.

Ласитър примигна.

— Известно ми е, че би било редно да си уговоря среща предварително, но в случая просто не беше възможно. Всъщност бяхме тук със съвсем друга задача, но аз си казах: „Защо не опитам, по дяволите!“. О… извинете за последното! Нали разбирате, бях в Рим и изведнъж ми щукна да се кача в колата и да прескоча насам. С две думи, да си опитам късмета…

— Ясно! — отсече младежът и неодобрително всмукна въздух през зъбите си. — Както можете да се досетите, отец Делла Торе е изключително заета личност. От друга страна… сигурен съм, че той би пожелал да протегне ръка… Разбирате ли, той залага много на… — бърза усмивка — установяването на ред и от другата страна на „локвата“.

— Ъ-ъ…

— О, да! Ние вече имаме няколко центъра в Щатите.

— Така ли? — вежливо се поинтересува Ласитър и веднага извади бележника си.

— Дейността ни там всъщност се разширява с всеки изминал ден. Мога да ви покаже данните…

— И откъде са те?

— От Ню Йорк, Лос Анжелис, Далас.

— Значи засега се ограничавате с градовете?

— Всъщност, да. Концентрираме дейността си в нашите училища. Но имаме и места за отдих в провинцията. Нищо особено…

— Ако проявим желание да заснемем нещо?

— О, даже няма да ви се наложи да напускате Щатите. — Младежът отиде при бюрото си, завъртя ролодекса и се усмихна: — Всъщност повечето от интересуващите ви неща ще намерите във Вашингтон. Като се започне с училището „Сейнт Бартоломю“ и се…

— „Сейнт Барт“?

— Знаете ли го?

— Та аз съм играл срещу техния отбор. Когато бях в гимназията. Те участваха в ИАК.

— Моля?

— Това е спортната лига.

— А-а…

— Не съм предполагал, че „Сейнт Барт“ са…

— Едни от нашите ли? — засмя се доволно Вила. — Повечето хора мислят, че всички католически училища са едни и същи. А те, разбира се, не са. — Отново се съсредоточи върху ролодекса. — Мариленд беше близо до Вашингтон, нали не бъркам? — Произнесе го „Мариленд“, а не „Мериленд“.

— Да — потвърди Ласитър, — почти врата до врата.

— Е, там имаме почивен дом. Сега виждам, че имаме задействана програма и в нещо, което се казва „Анакостия“.

— Това е част от Вашингтон.

— Отлично! Ще ви дам списъка.

— Прекрасно.

— Всъщност имам готов материал, който предлагаме на всички репортери, така че, ако искате…

— Страхотно. Нямам думи. А… що се отнася до отец Делла Торе?

Младежът протегна ръка и за пореден път предложи щедрата си усмивка.

— Нека първо ви дам готовите материали. След това ще се обадя на секретаря му. Ще бъдете ли така любезен да седнете…

Докато чакаше, Ласитър подробно разгледа сгъваемата карта на света. В центъра й беше Неапол, от който тръгваха лъчи до онези места, където орденът имаше центрове. Видя, че става дума за поне двайсетина държави: Словения, Канада, Чили… Тези хора бяха завзели земното кълбо!

На обратната страна на картата имаше хистограма на членската маса по страни. Точно беше започнал да я изучава, когато младежът се върна. Държеше папка с материали, хванати със спирала. Върху корицата се виждаше пурпурно-златното лого на „Умбра“. Малка лепенка съобщаваше, че е на английски език.

— Тук ще намерите много информация — увери го Данте, — включително статия в „Ню Йорк таймс“ и друга в католическия сборник „Време на промени“. — Усмивка. — Ако вече не сте ги прочели.

— Прекрасно.

— Колкото до отец Делла Торе… — продължи той с грейнало лице и хвърли бърз поглед на визитката на Ласитър, която все още държеше. — Е, вие имахте голям късмет, мистър Дилейни.

— Като ми говорите така, ми напомняте за баща ми — пошегува се Ласитър. — Обикновено ми викат Джек.

Данте се усмихна.

— Добре, в девет има прием на нови членове, а за десет е планирано посвещаване в сан. Така че се оформя свободен прозорец в… да видим сега… аха, нека бъде в единайсет и трийсет за по-сигурно.

— Безкрайно съм ви благодарен.

— Той се поинтересува ще доведете ли със себе си и фоторепортер.

— Съжалявам, не смятах да…

— Няма значение. В папката ще намерите подходящи снимки — Данте отметна косата от челото си и протегна ръка.

Ласитър започваше да изпитва угризения от цялата тази проява на добра воля.

— За колко часа казахте…? — попита той и отново извади бележника си, сякаш имаше поне дузина други срещи и се боеше да не обърка нещо.

— Единайсет и трийсет сутринта. И не тук… Той ще е в църквата. Там има кабинет, където ще го намерите. Почакайте, ще ви начертая схема.

По пътя към хотела Ласитър бе толкова изморен, че беше готов да легне на седалката и да заспи, вместо това седеше, вкопчен в излъскания кожен колан, докато колата подскачаше покрай Театро Сан Карло в посока към пристанището. Изтощението му отчасти се дължеше на стреса от необходимостта да играе роля — лъжата винаги го бе измъчвала. Най-много се ядосваше обаче на невъзможността да бъде на две места едновременно: Грималди беше в Америка, а отговорите — в Европа, при това заровени в средновековната помия на водената от „Умбра Домини“ политика.

И точно тогава, докато пътуваше с таксито, внезапно осъзна, че не Кати е била основната цел в нападението на Грималди… а Брендън. Кати беше убита, защото се бе опитала да защити живота на сина си. Закланият обаче беше Брендън! Гърлото му бе прерязано от ухо до ухо, почти ритуално. После пак Брендън бе изпепелен и кремиран за втори път. Брендън.А не Кати.

При това не от Грималди, който по това време вече е бил в болницата.

Някой друг си бе направил труда да ексхумира детето и да изгори останките му. Което със сигурност означаваше, че Грималди е бил част от конспирация. Което пък на свой ред изключваше теорията на Риордан, че е откачен. Ласитър от опит знаеше, че лудите не влизат в конспиративни заговори. Лудите просто действат. И когато си наумят да направят нещо, вършат го сами.

Започваше да го боли главата. Ако убийствата бяха елемент от план на заговорници, това ги правеше по-странни и от преди, отдалечавайки разрешаването им. Но какво общо имаха те с „Умбра Домини“? Защото беше извън съмнение, че точно „Умбра Домини“ дърпа конците на Грималди. Да, главата наистина го болеше.

Стаята му бе в малък хотел с изглед към пристанището Санта Лучия. Ласитър излезе на балкона с телефона в едната си ръка и слушалката в другата. Позвъни на Бепи, за да му предложи да вечерят заедно утре. Докато чакаше да му отговори, слънцето бавно се плъзна в Средиземно море като жена, влизаща във вана, нежно потъвайки под повърхността, без да я докосва, за да изчезне напълно…

Никой не отговаряше. Позвъни на пейджъра на Бепи и въведе телефонния номер на хотела си, за да може той да го потърси. Нищо повече не можеше да направи. И тогава си спомни за материалите, предоставени му от Данте.

В специално подготвения за представителите на медиите комплект имаше книжле, което по високопрофесионален начин представяше организацията във възможно най-благовидна светлина, едва ли не като някакъв клуб, където душата може да намери разтуха и отмора. Следваше списък на сродните на „Умбра“ организации и благотворителни общества. Ласитър забеляза, че „Салве Каело“ е сред тях. Всички възможни различия и противопоставяния бяха умело туширани. Нямаше и намек за екстремистка позиция.

Вместо това материалите наблягаха на добрите дела на „Умбра“, както и на нарастващата членска маса: имаше много снимки на ококорили очички деца, играещи на открито или седнали на чиновете си в енорийските училища, които „Умбра Домини“ спонсорираше, както и снимки на младежи, помагащи на възрастните хора. Най-сетне имаше снимки и на ремонтирани църкви (преди и след ремонта), а също и на мисионери в саваната. Илюстративният материал завършваше с фотография на млади мюсюлмани, работещи в зеленчуковата градина на един от „бежанските“ лагери на „Салве Каело“ в Босна.