Комплектът съдържаше още няколко вече публикувани статии за добрините, сътворени от организацията, както и два отделни репортажа за самия Делла Торе, които специално отбелязваха полиглотските му способности (той говореше шест езика според единия и девет — според другия), както и резултатите му като кикбоксьор. В единия от материалите се казваше: „Отец Делла Торе може да се състезава наравно с най-добрите. Така че… внимавай Жан-Клод!“

Последно сред документите бе писмото за „намеренията на мисията“. То бе образец на словесната еквилибристика: в него нямаше нито дума за ритуалните изгаряния, „ислямския империализъм“ или хомосексуалистите. Вместо това писмото подчертаваше важността на „семейните ценности“, „културата на християнството“ и „основните постулати на католицизма“.

Като цяло комплектът бе превъзходно приспивателно и Ласитър се отпусна в креслото.

След като се събуди, се чувстваше много по-добре, но настроението му се развали, когато спря за сутрешното си капучино в кафето до хотела. От малката тонколона се разнасяха досадните и уморително жизнени звуци на така наречения „европоп“. Не можеше да разбере какво всъщност харесваха хората в този боклук. Поне кафето беше както винаги превъзходно.

Църквата на Сан Еуфемио беше малка и стара. И наклонена застрашително. Нито един от заложените в архитектурния й проект ъгли не изглеждаше нормален. На всичкото отгоре беше притисната в сандвича на две нови и много по-големи сгради. Изглеждаше така, сякаш съседите й се опитват да я изтласкат.

Късата алея извеждаше право пред огромна, обкована с метал врата, чиито крила бяха от дърво, толкова старо, че повърхността му бе замрежена от пукнатини, а меката част на дървесината отдавна се бе изтрила. Вече беше виждал тази врата на предоставените му снимки — широко разтворена, през нея излизаха двама младоженци — и помнеше, че е от осми век. Докосна предпазливо дървото — твърдо като камък.

Но днес крилата не бяха гостоприемно разтворени, а на всичкото отгоре не се виждаше чукче или поне дръжка. Имаше само голяма, старомодна ключалка. Ласитър обиколи сградата, търсейки друго място за влизане, и скоро го намери — по-малка, странична врата. Спря пред нея и набързо преговори ролята си: Джек Дилейни, CNN, „Нови насоки в католицизма“.

Почука на вратата и Делла Торе го изненада, като му отвори лично. Водачът на „Умбра“ беше облечен в черен пуловер с висока яка, кафяви панталони и мокасини. Ласитър отбеляза, че отблизо Силвио делла Торе изглежда още по-добре отколкото на снимките. За разлика от актьорите, с които се бе срещал — и които по правило в действителност изглеждаха по-дребни, — Делла Торе се оказа по-едър. Беше поне с неговия ръст, широкоплещест и като цяло имаше атлетичен вид. Изобщо не покриваше представата на Ласитър за човек на религията — шейсетгодишен, сивокос и с расо.

— Вие сигурно сте Джек Дилейни — проговори мъжът пред него с усмивка. — Данте ме предупреди, че ще дойдете. Моля, заповядайте. — Английският му бе превъзходен и без акцент.

— Благодаря.

Двамата минаха през втора врата и се озоваха в малък, но елегантно обзаведен кабинет. Ласитър седна на тапициран в червена кожа стол, а Делла Торе се намести отсреща, зад старата библиотечна маса. Помнейки думите на Масина за триковете със светлината, Ласитър не пропусна да забележи умело скритите под стария гипсов таван индиректни осветителни тела, разположени така, че да осветяват по поразителен начин изсечените черти на Делла Торе.

— Разбрах, че работите върху репортаж за CNN…

— По-скоро още сме на идейната фаза.

— Добре… Отлично! Понякога си мисля, че големите медии полагат специални усилия да не ни забелязват.

Ласитър се засмя, както се очакваше от него.

— Е, сигурен съм, че не е чак така.

Делла Торе сви рамене:

— Така мисля. Но това няма никакво значение. Нали вече сте тук — Делла Торе вплете пръсти, постави лакти на масата и подпря брадичка върху ръцете си. — С какво ще започнем?

— Ами… — проточи Ласитър — идеята е да добия представа в каква степен ще ви хареса камерата, както и да ми разкажете малко история. Интересува ме например създаването на „Умбра Домини“…

— Разбира се — веднага реагира Делла Торе и отново се отпусна на стола. — Предполагам, известно ви е, че сме продукт — някои хора не биха пропуснали да ме поправят „вторичен продукт“ — на Ватикана–2… — И през следващите десет минути шефът на „Умбра Домини“ подаваше с усмивка на Ласитър само леки топки за загряване.

— В каква насока се промени организацията ви през последните години?

— Джек, обществена тайна е, че ние се разраснахме.

— Ако трябва да споменете една ваша програма, с която особено се гордеете, коя би била тя?

— Без никакво съмнение „Приближаване към обществото“. Гордея се с нея…

— Според вас кое е най-голямото предизвикателство в наше време пред Църквата?

— Не е едно. Много са. Настанаха трудни времена! Но ако трябва да бъда конкретен, най-голямото предизвикателство пред католицизма е „изкушението на модернизма“…

Ласитър кимаше замислено при всеки отговор и прилежно си водеше записки. Започваше да усеща противника — нещо като тефлон, но много по-тежко. Тефлон и стомана. Реши да смени тактиката.

— Говори се, че „Умбра“ има политически амбиции.

— О? — Делла Торе мигновено схвана промяната и наклони глава. — И кой го казва?

Ласитър сви рамене:

— В хотела имам папка, пълна с вестникарски изрезки. Разпечатки на файлове, които съм изтеглил от „Нексис“. Някои от тях са доста критични. Там се споменава, че „Умбра Домини“ е тясно свързана с крайно десни групировки като „Националния фронт“…

— Това е нелепо. Наистина сред нашите членове има такива, които са загрижени за имиграцията, но това е политически въпрос, не теологически. Ние сме пъстра организация и хората ни споделят разнообразни гледни точки.

— Носят се слухове, че „Умбра“ изповядва хомофобия.

— Ами…

— И че настоявате гейовете да бъдат татуирани.

— Прекрасно! Доволен съм, че повдигнахте този въпрос, понеже така ми давате възможност да изясня проблема. Истина е, че за нас хомосексуалността е грях — нещо, което, нека си признаем, сме заявявали най-недвусмислено. В тази връзка допускам, че ще се намерят хора, които биха ни нарекли — Делла Торе отвори кавички с пръст във въздуха — „хомофоби“. Но е истина също така, че „Умбра Домини“ изпълнява и педагогическа функция. Ние сме учители, а като такива, понякога ни е разрешено да хиперболизираме, за да подчертаем нещо. Но само толкова. Каквото и да се твърди, никой в „Умбра Домини“ не смята сериозно, че хомосексуалните трябва да бъдат татуирани. Макар според мен да е разумно да се поиска поне да се регистрират от полицията.

— Интересно — отбеляза Ласитър. — Има и нещо друго, за което бих искал да ви попитам. В една вестникарска изрезка става дума за благотворителна организация… „Салве…“

— Каело.

— Именно. „Салве Каело“. Споменава се за тяхната работа в Босна. Казва се, че…

— Знам какво се казва. Твърди се, че сме създали концентрационен лагер. И че сме го направили под прикритието на възстановителна дейност.

— Мммм…

— Запознат съм с това обвинение. Разследвахме го много внимателно. Нищо не се доказа.

— А истина ли е?

Делла Торе погледна към тавана, сякаш търсеше разрешение свише. После свали погледа си върху Ласитър.

— Да те попитам ли нещо, Джек?

— Давай — Ласитър усети, че моментът е подходящ да премине и той на „ти“.

— Не е ли удивително, че вярата и отдадеността с еднаква сила предизвикват атака и възхищение? Историите, за които ми спомена, не са нищо повече от завист, маскирана като клюка.

— Завист? Нещо не разбирам…

Делла Торе въздъхна и когато заговори отново, гласът му бе нисък и затрогващ, думите му — перфектно модулирани, а тембърът — дълбок и богат на нюанси:

— Защо не погледнеш на „Умбра Домини“ като на красива девственица — започна той, наведе се напред и прониза Ласитър с изумително сините си очи. Последва реч, съвсем различна от всичко, което Ласитър някога бе чувал — перфектно структурирани звуци, унасящи вълни от плавни думи. Ласитър почувства, че изпада в транс. Или по-скоро започва да потъва в него. А после по съвсем обикновен начин се случи нещо необикновено: слънцето се скри зад облак, някаква странна двуизмерна светлина обгърна лицето на духовника за миг и Ласитър прозря човешката му суета. Силата беше в очите му — това бяха очи, които те всмукваха в себе си, не точно сини, а по-скоро в нюанс на аквамарина, който сигурно е бил взет от самото сърце на Големия бариерен риф. Прекрасни очи, но неистински. Благодарение на странната светлина, Ласитър успя да зърне влажния блясък на контактните лещи. Не бяха обикновени лещи, а оцветени. И цветът в тях бе… същият като в очите на Моника.